СЕЛИЩНОТО ПРОСТРАНСТВО – КОСМОСЪТ НА БЪЛГАРИНА

СЕЛИЩНОТО ПРОСТРАНСТВО – КОСМОСЪТ НА БЪЛГАРИНА

Д-р Росен Гацин

Гл.ас. Росен Гацин от Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей към БАН

Човекът е център на своя свят, който създава стъпка по стъпка. Това т.н. създаване на действителността, която ни заобикаля, е започнало още тогава, когато първият човек се е появил на земята. После втори, трети и така. Създава се общността. Така получилата се общност, била тя семейна, племенна и прочие, има нужда от позициониране в пространството. Представяйки си го във формата на кръг, в центъра на света съм аз - Човекът, намиращ се в дома. Именно тук е центърът на сакралното пространство на българина от традиционното общество. Център на дома е, разбира се, огнището - източникът на светлина, топлина; мястото, където се приготвя храната. И където се събират членовете на общността вечер преди сън в най-интимното време. Огнището с всичките си функции подхранва и връзките между отделните членове на семейството. Тук си дават среща поколенията. Старите предават на по-младите знанието. В традицията човек е имал специално отношение към огъня. Никога не се застава с гръб към него. Придават му се свръхестествени функции. Той се мисли за живо същество. Казва се „жив огън“. Подновява се в периода на мръсните дни, когато в света е нарушен баланса в очакване на раждането на новото божество, на новото слънце.

Домът свършва на прага. Това е край на пространството,  където българинът е можел да стои „гологлав”. В своя дом е намирал най-голямата закрила от естествени и свръхестествени врагове. Прагът на жилището е натоварен също с много ирационални функции. Според вярванията под прага живее стопанинът на къщата. За такъв се мисли душата на родоначалника, домовладиката. На прага не се сяда. През прага не се подават и предават предмети, също както през тялото на покойник или гроб. Прагът е граница, която разделяйки, създава мост към разхерметизираното, отчуждаващо се пространство. За да навлезе в това ново пространство Азът задължително трябва да спазва правила и канони, нарушението на които създава дисбаланс  и вреда на цялата общност. За това е и стриктното следене от всички.

Прекрачвайки прага на жилището човекът навлиза в един друг кръг на все още своето пространство – дворът. Тук са всички стопански постройки, в които се отглеждат животните. Дворът е сцена за провеждане на голяма част от ритуалите и обичаите от семейния цикъл – сватбата. През двора преминава булката. През двора преминава смъртта. През двора преминава новороденото, когато го изнасят за кръщене преди четирдесетия ден от раждането. Дворът заедно с жилищното пространство са един по своего рода център на обичайно нормативната семейна система. Голяма част от всеки един ритуал от този цикъл се провежда именно тук. Краят на двора е обозначен с ограда – втора граница в представата на човека от традиционното общество. Отдалечавайки се от огнището и прага, той започва да става все по-уязвим и застрашен от външните сили, които могат да му навредят по някакъв начин. Именно заради това се спазват норми, които целят съхранението на индивида и респективно благополучие на общността. С тази цел се въвеждат освен пространствени и времеви рамки, които трябва да се спазват. Те могат да бъдат в рамките да денонощието, на месеца и годината. Времето от залез слънце до първи петли е табуизирано и с него са свързани вярвания за поява на зловредни сили, които биха могли да се активизират при напускането на пространството, наречено ДВОР. За това след залез и особенно по „потайна доба” – т.е. от полунощ до пропяването на първите петли, е забранено излизането извън двора. Разрешава се преминаването на прага на жилището. Но този, който излиза, трябва да носи със себе си машата от огнището или ръжен, сиреч желязо! Да го пази!

Излизайки от личното битово пространство се стига до центъра на селището и ако огнището е център на интимното пространство, то хорището и мегданът с църквата са средоточие на селищната система. Всички обществени мероприятия, ритуали и обичаи се извършват там. И ако правилно бъде направена бележка, че църквата е късно явление, естествен е отговорът, че преди това на нейно място е стоял камък, който е отбелязвал точката на контакт между човек и божество. Или за да обобщим трябва да кажем, че в центъра на селището обществото отрежда място, чрез което общува със света на предците. Тук отварям скоба, за да вметна интересен факт. Въз основа на много теренни проучвания съм стигнал до извода, че във всяко село съществува мит за сформиране или зараждане на селището. Винаги се повтаря един и същ сюжет. Как едно овчарче или едно козарче, или едно биволарче веднъж загубва стадото си и търсейки го, го открива край изоставен параклис или църква с извор. Разбирайки колко е полезна водата, която според легендите най-често е лековита, цялата общност се заселва на това място и така се дава начало на новото селище. Така църквата се явява като предпоставка за появата на селото.

Стъпка по стъпка формираме селищното пространство, което след мегдана с хорището продължава развитието си в махали. Те могат да бъдат по-близки или по-далечни. Различни са причините за създаването на отделна махала. В голяма част от българските планински села съществува практика махалите да бъдат отдалечени на няколко километра нагоре в планината. Анализирайки генеологично и хронологически обстоятелствата около тези махали, може да се предположи, че те са формирани толкова далеч заради бягство на местното население. Това бягство най-често е ставало от епидемии, каквато например е била чумата. И критерият за отдалечаване с цел спасение от болестта е било семействата да бъдат на разстояние „един петел” или казано с думи на местните жители: „Да не чуваш петела на съседите си”.

С края на махалите завършва селищното пространство. Най-често преходът е чешма, началото на гробището или мост.

----------------------------------------------------------

В текста с друг курсив се разглежда конкретно гробището на село Камено поле, Врачанско.

Надгробен камък от същото село

Гробището се намира северно от селото. Прави впечатление, че то е със значително малки размери, имайки предвид броя на населението през годините. Обяснение за това е фактът, че масово се използва един и същ гроб за погребение на няколко души. В северната част от гробището има гробове, които не се отравят и там не се погребват хора, защото местните са запомнили, че там са заравяни болните от чума и холера. При тези погребения ковчезите са  били  посипвани  с  негасена  вар.  В  паметта  на  местните са запазени дори имената на тези, които са  погребвали през т.н. „чумаво време”

Друга причина, която може да обясни факта, че гробището е толкова малко, е може би тази, че при преместване на старото население на това място, когато то е живяло в „Горно Камено поле” и „Долно Камено поле”, местните са продължавали да почитат старите си гробища и са продължавали да заравят мъртвите си на старите гробища вън от територията на сегашното село. Това може да се предположи, защото именно според възрастни информатори, освен че определянето на мястото в новото гробище е било на родов принцип, това е ставало и на принципа на махалите. Двете махали на Камено поле, които са били заселени от различни места, са погребвали мъртвите си на две обособени територии в общото гробище. Така гробището се явява като огледален образ на селото - структурирано на принципа на родовете и махалите. Все още могат да бъдат забелязани стари надгробия, на които са били  изобразявани сцени от живота на мъртвия или предмети, които са  го характеризирали приживе. Изобразявани са били птици, митични същества.

Едно изображение прави особено впечатление с това, че все още може да се забележи фигура на човек в профил, който на гърба си има две крила. Най-вероятно каменоделецът, по искане на родствениците на починалия, е изобразил човешката душа, която след четиридесетия ден се пренася на небето.

Други паметници също будят интерес от гледна точка на мисленето на човека в традиционното  общество. Върху тях са изписани пожелания към мъртвия, предположения, свързани със задгробния живот и положението на душата в него. Надпис от един такъв паметник гласи: „Ами кога ще се видим, на второ пришествие в Рай Божий”.

Едно поверие сред местните гласи следното: Гробището си имало свой стопанин или пазител, това бил последният починал Каменополец. Той заставал на врата и чакал да дойде следващият, за да го смени. Затова все още е жив обичаят близките на последно починалия жител на селото да следят кой ще почине след това, за да отидат на неговото погребение, макар да не са роднини или близки, и да занесат дреха и храна, която да пратят по този починал на своя родственик. А от своя страна той ще смени техния близък на входа на гробището и ще бъде стопанин, докато не дойде някой друг да го смени.

Гробове има и в църковния двор. Според информаторите там е погребан първи майстора на стенописите на църквата. Много от местните твърдят, че той е бил италианец, който е дошъл (заедно със съпругата си) за да изографиса новата тогава църква. Преданието гласи, че когато завършил половината църква паднал от скелето и починал. Мястото, на което е паднал в самата църква, е отбелязано с вкопана каменна плоча с отбелязан кръст на нея. Твърди се, че майсторът е погребан северно от църквата. Макар в летописната книга на свещ. Марин  Кировски да е казано, че „паметник нема”, информатори твърдят, че гробът на майстора е отбелязан с голям паметник, който и до днес стои на това място в църковния двор. Височината на    паметника от земята е приблизително 1,5 метра и на неговата източна страна е изобразена женска фигура в цял ръст със забрадка, държаща кръст в ръцете си. По останалите черти на камъка може да се направи предположение за облеклото на жената, което най-вероятно е носия, а на краката - цървули. Това     според каменополци е изображение на „италианката”, съпругата на майстора, която след неговата смърт останала да живее в селото, а след нейната собствена  била погребана в неговия гроб.

------------------------------------------------

След гробището започват обработваемите земи – ниви, градини и лозя, разделени помежду си от синори.

Синорът е от особена важност за българина. Тук биват срещани същите характеристики и подобни обичайни практики, каквито се откриват и при прага на жилището. Причина за което е факторът ЗЕМЯ! Имането на стария българин. Тя за него е основа на цялото му стопанско съществуване. Освен това земята  акумулира в себе си древни характеристики на Богинята майка, женското начало и възкресението. Пречупвайки всичко това през своята призма, селянинът въздига земята до божествени измерения. Асоциира я с дом, с хляб, с бащин завет и дълг за съхранението на род и име. Но фактор за това отношение е и чувството за отговорност, не толкова собственост, колкото отговорност, което се е възпитавало у децата, голяма част от които са раждани именно  там - на нивата.

Много често в тази част от пространството са разположени места, където човек си дава среща с божествата и мъртвите предци. Такива места биват наричани оброци. Те се отбелязват с камък  или много старо дърво, най-често дъб (наричан клет). Според вярванията след своята смърт човекът не преставал своята връзка с членовете на семейството и селището, където живеел. Умирайки, той се представял пред Божеството и едва ли не бил посредник и пратеник на живите. От своя страна родствениците целяли благоразположението на душата на своя близък покойник и за тази цел търсели контакт с нея. От тази душа зависело плодородието и здравето на къщата. Така оброкът се превръщал в място за среща между долната и горната земя. Там живите давали курбан. Чрез наречения светия или близък починал прародител, на когото бил посветен оброка, те пращали хабер на Божеството, че не искат нищо друго, освен хляб и здраве.  В замяна давали курбан.

С тази част от пространството идва край на познатото. Следва една граница, която бива преминавана само в краен случай. Обикновеният човек в традиционното общество не е подвижен. Той не напуска селището, където се е родил при нормално стечение на обстоятелствата. Неговият жизнен цикъл е възможно да се развие в рамките на няколко декара земя. И се чувства пълноценен. Или с няколко думи - това е било времето, когато селото било едно, домът бил един, мъжът бил един, другото било суета и гонене на вятъра.