1. Дионис слиза в Хадес за да изведе от там Земела. 2. Дионис и Земела след извеждането и от Хадес. 3. Ивановден "женски водици", Македония, 1933 г. в село Вълче
Породилата се полемика поради информацията споделена в публикация та ми за водиците, ме мотивира да ви покажа, че голяма част от елементите, които виждаме описани и практикувани по време на трите дни, 5 януари, нощта преди Богоявление, 6 – ти януари Йорданов ден и 7 – ми, Иванов ден не просто съвпадат календарно с Дионисиевите описани в древността но буквално произлизат от тях. Ние виждаме, не просто приемственост в българската обредна система с тази от тракийския период а можем да заключим, че това е наследствена приемственост от предци към потомци. Приемственост има, само когато приелите са били в пряк контакт с носителите. Нещо повече, приемаш нещо когато не е по насилствен път, само ако това което приемаш е достатъчно значимо за приемащия както и за предаващия. Не можеш да научиш някой да прави и извършва нещо и на свой ред да го предава ако той не разбира, че това е израз на неговата особеност, на неговата идентичност и е важно за неговото съществуване в тази идентичност.
Посочих ви, че един от епитетите на Дионис, който директно го свързва с водата, е именно „Λιμναῖος“ / „Лимнайос“– „блатен“, „езерен“. Точно този епитет е свързан с неговия лиминален характер.
LIMNE′GENES, LIMNAEA, LIMNE′TES (Limnaia os, Limnêtês is, Limnêgenês), т.е. „обитаващ“ или „роден в езеро или блато“, е прякор – епитет, второ име на няколко божества, за които се е смятало, че или са извлечени от езеро, или са имали храмове близо до езеро. Примери за това са Дионис в Атина и Артемида. (Eustath. ad Hom. p. 871; Callim. Fragm. 280, Bentl.; Thuc. II, 15; Aristoph. Ran. 216; Athen. X, p. 437; XI, p. 465)
Водиците кореспондират в зимния цикъл с януарските шествийни процесии и фестивални практики, посветени на Дионис, наречени „Ленеи“. Името е свързано с виното – свещено питие за божеството, като значението му може да бъде открито в „лин“ – каца за вино. По време на водиците се яде постно, но задължително се пие вино. Виното е един от основните елементи в тези обредни практики.
В Перущица на Ивановден, в дом, в който има младо семейство, което за първи път посреща водици, се изпълнява обред, в който също присъства вино – не само като питие през деня, но и по обед, когато младоженецът отива да скочи в ледената река, а след него скача и кумът. След това те изливат във водата бакър вино за здраве.
Жертвеното животно, което се купува с парите от откупилите се от къпичарите / хаскарите при наддаването, е вол, който се коли, приготвя и изяжда от цялата общност, а останалите пари се дават на църквата.
Ето какво пише Суидас за един от епитетите на Дионис:
„Таврофагон (ядещ бикове): Дионис. Софокъл в Тирос също го нарича така. Използва се вместо bouphagos (ядещ крави), защото вол е бил даван на Дионис от победителите в дитирамбското състезание.“
Дионисиевите празници са имали и своите селски вариации. Отново Суидас пише за тях. Вторият ден от Селската Дионисия е бил известен като фестивала Асколия. Кръстен е на меховете за вино, които са се държали в снега.
Ето точно какво пише Суидас:
„Askos en pakhnêi (мех за вино в скреж): … Мехът за вино, когато се нагрява, става порест, а когато се надуе, се подува, но в скреж се втвърдява и замръзва …“
Стефан Византийски пише конкретно за празника „Ленеи / Леная“, като допълва, че на празника се играят и хора – нещо, което се прави и на водици.
Калимах, фрагмент 22 от „Гекала“ (цитиран от Стефан Византийски, св. Лимней; прев. Трипанис; гръцки поет, III в. пр.н.е.):
„И те провеждаха хорови празници [Ленай] в чест на Дионис Лимней (богът на езерата).“
Както при водиците, когато обредите се извършват до извори – било чешма, река или езеро – с къпане, измиване и потапяне.
Павзаний описва откъде произлизат обредите, извършвани край Алкионийското езеро [близо до Амимон, Арголида]. Той очевидно е бил детайлно запознат със техните специфики защото ето какво казва:
„Нощните обреди, извършвани всяка година в чест на Дионис, не бива да разкривам на целия свят.“
Лернейските мистерии: в чест на Дионис и Деметра край езерото са се провеждали ежегодни нощни ритуали (мистерии), свързани със спускането на бога в Хадес.
Макар да не описва голям самостоятелен храм на самия бряг, той отбелязва, че районът на Лерна е свещен и е дом на светилища на Дионис Саотес (Спасителя) и на Афродита, както и на малка свещена горичка от чинари, посветена на Деметра Лернейска.
Трябва да кажа, че Лернейските мистерии на Деметра и Дионис се смятат в научните среди за летни. Това, което обаче ясно трябва да се подчертае е, че в старите автори няма споменаване на сезон кога са се провеждали в Лерна, така че заключенията винаги ще са дискусионни, тъй като това е и локален култ, специфичен единствено за района на Арголида (град Аргос и конкретно селището Лерна).
Ритуално-митологичната картина на влизането на Дионис през езерото в Хадес – царството на мъртвите – за да изведе Земела (Земята) към нов живот кореспондира напълно с нашите зимни обреди.
Зимата се възприема като периода на смърт и така е изразена и в ритуалните практики, започването пък на новата година, новия цикъл е пряк паралел с извеждането на Земела, Земята от хватката на зимата смъртта и събуждането на живота. Това е смисъла на мита.
Тези елементи обаче съществуват и в селските Дионисии, които са зимни ритуали но те конкретно имат повече паралели с кукерските шествия.
1. Слизането в Хадес е престоят на растителните сили в земята през зимата.
2. Извеждането ѝ от Дионис е буквалното „възкресение“ на природата.
3. Това съвпада идеално с периода януари-февруари, когато под земята започват първите сокодвижения и подготовката за пролетта.
Антестериите и „отварянето на гробниците“
Най-силният аргумент, че митът пряко кореспондира с Ленеите (януари) и Антестериите (февруари), е, че освен вече споделеното за Ленеите, чието име идва от значението за каца вино — „лин“, това важи и за Антестериите — празник на Дионис, който:
– чества отварянето на новите съдове с вино (символ на новия живот);
– включва деня Chytroi, в който се вярвало, че вратите на Хадес се отварят и душите на мъртвите излизат на горния свят.
Този „пробив“ между световете е точно моментът, в който митологично Дионис би могъл да изведе Семела / Земела.
В периода преди Водици (мръсните дни), както и по време на самото Богоявление, се вярва точно същото — границите между световете са отворени и душите на мъртвите са в контакт с този свят, близо са.
За това езеро научаваме от други стари автори. То е споменато и от Павзаний:
„Аргивците казват, че Дионис е слязъл в Ада, за да изведе майка си Семела, добавяйки, че слизането тук му е било показано от Палимнос.“
От казаното от Павзаний, че не бива да се разкрива смисълът и детайлите около обредите на Дионис, които се извършвали до това езеро, става ясно и защо много от старите гръцки автори са профанизирали конкретно този мит с Дионис и Палимнос — те не са ги разбирали.
Ако беше само Павзаний, бихме могли да го подминем, но подобно нещо казва и Йоан Цеца, който директно заявява, че митовете, които много от гръцките автори са писали за Дионис и Палимнос са глупости. Цеца твърди, че тези автори не разбират алегоричността в някои от обредите и са създали вариации на мита, профанизирайки онова, което не разбират.
Цеца, Ликофрон 212
„Tzetzes ad Lycophronem 212. Tzetzes calls it ‘nonsense’ and alleges that the people missed the allegory.“
Йоан Цеца категорично е смятал, че българите са част от местното балканско население от античността, участвало в Троянската война. Гледал е на себе си като на изключителен познавач на античните сведения и автори и е наблягал на своята принадлежност към византийската аристокрация. Той свързва българите с редица антични трако-пеласгически племена, като конкретно назовава пеоните и мирмидоните.
Проверка тук: Lycophronis Alexandra
И тук: Информация за Палимн
Ще ви разкажа накратко някои от митовете, за да разберете защо и Павзаний, и Цеца ни съобщават онова, което четем в техните текстове.
Предварително трябва да подчертая, че името на майката на Дионис — Семела — е известно и като Земела, а професионалисти в лингвистиката тълкуват името със старобългарското землѧ. Това е изключително важно, за да разберете някои от обредните практики, които виждаме във „водиците“. Тук ще спомена само някои от лингвистите, за които говорих:
Юлиус Покорни (Julius Pokorny): Той реконструира името от праиндоевропейския корен dgem- („земя“) и го свързва директно с тракийското Zemele (Майка Земя).
Владимир Георгиев: Българският академик и езиковед е сред най-изявените поддръжници на тезата за тракийския произход на името. Той свързва „Семела“ с тракийската дума за земя, аналогична на старобългарската землѧ и литовската žemė.
М. Л. Уест (M. L. West): Извежда фригийското zemelo, старославянското zemlya и литовското žēmē от индоевропейското име за земя dʰéǵʰōm.
Валтер Буркерт (Walter Burkert): Макар и по-предпазлив, той потвърждава, че името е „явно негръцко“ и признава паралелите с фригийските надписи, където се среща формата diōs zemelō („на Зевс и Земята“).
И така, след смъртта на принцеса Земела, която след коварството на Хера изгаря от божествения, всепоглъщащ огън и енергия на Зевс, тя попада в царството на Хадес. Младият Дионис решава да се спусне в царството на Хадес и да изведе майка си.
Мястото, откъдето влязъл, било езерото Алкиония, до Лерна, близо до Аргос. Това е описано от Павзаний (2.37.5).
От Арнобий разбираме, че Дионис не знаел пътя и Палимн предложил да му го покаже. След като обаче видял изключителната красота на младия Дионис, заявил, че няма да го направи без награда, и поискал правото да прави любов с бога, който трябвало да изтърпи „удоволствията на съпруга“.
Хигин също споменава този мит. Дионис се съгласил да изпълни желанието, след като изведе Земела от Хадес.
Някои версии на мита казват, че след като Дионис се завърнал заедно с майка си, разбрал, че Палимн е починал (среща се и под името Просимн).
Решен въпреки това да спази обещанието си, той взел здрав клон от смокиново дърво и го издълбал във формата на мъжки пенис.
Версията, описана от Псевдо-Нон, казва, че Полимн е бил млад любовник на бога, но се е удавил в Лерна, преди да може да консумира връзката си с Дионис. Затова Дионис е носел дърворезбен фалос около врата си в негова чест.
Йоан Цеца също споменава версия, в която Дионис прикрепил гениталии от смокиново дърво към себе си и фалоси от еленова кожа, поради което богът е наречен Енорхес.
Според един анонимен гръцки парадоксограф, Полимн се е удавил, когато са стигнали и са влезли в Лерна, бидейки смъртен, за разлика от Дионис, който е бил бог.
В християнската епоха много автори използват тези митологични вариации, за да осмеят и порицаят старите представи, без да познават техния алегоричен смисъл.
Както разбирате, тези профанизирани описания на Дионисиевите тайнства произлизат от неразбиране на извършваната обредност. Това не е по различно и в наши дни.
Важното е да се отбележи, че в тези митове ясно са различими елементи от обредността при Водици.
В нощта преди Богоявление се яде постно, а се ломи хляб от смесено брашно — пшенично с просено или царевично.
Сега внимателно прочетете следващите редове. Трапезата се прекадява с лемеж — едно от названията на режещата метална част, която се поставя на старите дървени плугове.
Думата съдържа старобългарския корен лом / лем, откъдето произлизат и думи като ломя, разлом. Това е средство, с което се разцепва, разломява повърхността на земята. Твърдата метална част прави проникването при оране по-лесно.
В старите аграрни представи на земеделските култури земята е женският аспект, а лемежът и самото дървено рало са мъжкият, фалосообразен аспект, с който се прониква в нея, преди да се хвърли семето. Актът напълно кореспондира със сексуалния контекст при хората.
Да продължим.
След като се прекади с лемежа, той се носи на реката или до водния източник, където се потапя (сиреч, хвърля се във водата) и се измива. Увива се в чист месал и се занася в дома, а по-късно — на нивата. Потапянето на лемежа символизира проникване в отвъдния свят, където ще бъде победена смъртта и Семела / Земела ще бъде изведена от хватката на Хадес и ще дойде отново в света на живите.
Отново в нашия език имаме синоним на лемеж, палешник. Счита се, че името произлиза от „паля“ и „огън“. Някои го свързват с ковашката обработка чрез нагряване, но по-вероятно е остатък от пред-металния период, когато върхът на дървеното рало се е опалвал с огън, за да се втвърди дървесината и да стане по-износоустойчива.
По-интересно е, че названието „палешник“ кореспондира, поне звуково, с името Палемн. А именно той показва пътя на Дионис през езерото към Хадес. Тоест той е начертал вертикалата между нашия и подземния свят.
Името се среща под няколко вариации в сведенията Палемнос, Полемнос, Полимнос (също наричан Просимнос). В нашия език наставката, суфиксът - ос, отпада. Според Климент Александрийски, овчар от региона.
Тъй като на гръцки е трудно да се обясни ясно точно тази вариация на името, обикновено гръцките етимолози се захващат с вариацията „Поли-химнос“ и го превеждат като „богат на химни“, тоест „поли“ — много, и „химни“.
Но в митологичен аспект ние имаме поразителен паралел между лемежа/палешника и Палемн. Тъй като Палемнос е свързан с мита за фалоса, изработен от смокиново дърво, тук има директна метафорична връзка. В древността орането (с лемеж/палешник) е било символ на сексуалния акт, който опложда земята. Името би могло да се осмисли като „Орачът“, който „разцепва“ земната плът, за да отвори път към отвъдното.
Слизане в Хадес: Лемежът е инструментът, който прониква в дълбочина. Палемнос, като водач на Дионис към дълбините на езерото, „ломи“ границата между горния и долния свят.
Ако го тълкуваме през „ломя“ (счупвам, прекършвам), името би могло да означава някой, който е „поломен“ (прекършен, умрял). В мита Полемнос умира, преди Дионис да се върне.
Не твърдя нищо категорично относно значението на името, погледнато през нашия език. Показвам само ясните паралели през образа на лемежа и дори през палешника. Най-близко по звучене в нашата езикова система до Поломен, Палемн е Пламен.
Архетипна и етимологична хипотеза (през символите):
Този вариант свързва идеята с древните вярвания за плодородието: Сексуалният акт може да се разглежда като процес на ритуално отваряне, при който се преминава през три ключови фази:
– Подготовка (награване): първичният импулс или сексуалната игра, аналогична на закаляването на острието (палешника) в огъня.“
– Навлажняване (лубрикация): естествен преходен етап, който подготвя средата и премахва съпротивлението.
– Проникване (ломене): кулминационната фаза, при която се извършва символичното „разцепване“ или „ломене“ на пространството (аналогия с лемежа), водещо до отваряне и оплождане. Финалното проникване се осъществява чрез разтваряне (отваряне) на входа, улеснено от предходната лубрикация.
В ритуала „Водици“ вечерта преди Богоявление трапезата се прекадява с лемежа, а това го нагорещява. След това се отива на реката, където той се потапя във водното пространство. Това променя предходното му състояние — алегоричен образ на смъртта на Полемн. Той изстива и бива измит, пречистен. Увива се в чист месал и се отнася в дома. С него през годината ще се прониква и в земята, която ще бъде засята — оплодена.
Полемн е и предобраз на старата година, стария цикъл, който умира. Той чертае пътя на младия Бог, който ще върне мъртвата земя към живота.
Първият етап от мита е слизането на Дионис в Хадес.
Мъжките Водици, или Йордановден, са първият ден на Водиците и са образ и на водното кръщение в християнството, когато потапянето във водата е израз на умиране на старата природа. Това е времето, в което мъжете се хвърлят и гмуркат, за да извадят кръста. Те влизат във водата и я „зареждат“ със своята полова енергия. Казва се, че водата помни, а обредът я превръща в „отворена“. От една страна имаме аспекта на обредността с лемежа/палешника, а от друга — самите мъже, които влизат във водите, подобно на Дионис и Полемн.
Вторият етап е извеждането на Земела от смърт към живот.
На втория ден — Ивановден, когато са женските Водици — жените не само се мият за здраве с вода от същото място, където мъжете са я заредили с полова енергия, но и си взимат от тази вода, за да извършват промивки за зачеване.
Това обяснява защо древните са свързвали земеделския инструмент с фалоса. Лемежът (това, което „ломи“) не може да проникне в суха и твърда земя без подготовка. В митологията на Дионис Полемнос е този, който показва „входа“ към дълбините.
Докато лятото е триумф на слънчевия Аполон, зимата е времето на Дионис Хтониос (Подземния). В Делфи през трите зимни месеца се е смятало, че Аполон е при хиперборейците, а Дионис владее светилището. Обредите, свързани с прехода от смърт към живот (възкресението на Семела), логично се вписват в края на този зимен период, за да отключат пролетта.
За финал ще добавим една ключова информация за да разберете, как и защо тези обредни практики влизат в пълен синергизъм с християнството.
Йоан Цецас (Йоан Цеца е роден и е работил в Константинопол, като за определен период (около 1146 г.) е преподавал в манастира Пантократор). Той упреква своите съвременници и колеги, защото според него те четат древните митове повърхностно, буквално и полемично, без да разбират алегоричния им пласт. За Цецас проблемът не е в самите митове, а в некомпетентността на тълкувателите им.
Ето основните причини за неговата позиция:
Цецас е дълбоко убеден, че старите митове не са измислици или „глупости“, а алегорични носители на философско, природно и нравствено знание. Според него древните автори умишлено са „обличали“ истината в митологични образи, за да:
• предпазят знанието от профанация;
• да го направят достъпно само за посветени;
• да предадат универсални истини чрез символи. Затова, когато по-късни автори осмиват Дионис, Хадес, фалическите образи или слизането в подземния свят, те пропускат смисъла, защото не разчитат символния език.
Критика към християнските полемисти
В християнската епоха много автори използват езическите митове като оръжие, за да покажат колко „неморални“, „абсурдни“ или „демонични“ са старите вярвания. Цецас ги упреква, защото:
• те вземат митологичния разказ буквално;
• свеждат алегорията до телесност и скандал;
• превръщат сакралното във фарс.
За него това е интелектуална нечестност. Митовете не трябва да се отричат, а да се разбират правилно.
„Древната мъдрост“ като основа на християнството
Цецас принадлежи към една по-стара византийска традиция, според която съществува prisca sapientia — първична, древна мъдрост, дадена на човечеството още в дълбока древност. В тази рамка:
• митологията съдържа фрагменти от същата истина, която по-късно християнството разкрива ясно;
• езическите митове са „сянка“ или „предобраз“;
• Христос е пълнотата, но не отричането на предходното. Точно затова Цецас може да твърди, че алегоричната мъдрост в митовете стои в основата на християнството, а не му противоречи.
Цецас пише: „Древните мъдреци са говорили чрез загадки.“
Орфей, Хермес, Дионис се разглеждат като предобрази, а не като конкуренти на християнството.
Нека сега да ви покажа, защо Цецас е напълно прав.
1. Слизане в подземния свят като необходим акт на спасение
Дионис
• Слиза в Хадес доброволно.
• Целта е извеждане на Семела (Земята/Майката).
• Без слизане няма възраждане.
Исус Христос
• „Слиза в ада“ след разпятието (1 Петр. 3:19; Еф. 4:9).
• Целта е освобождаване на пленените души от Аврамовото лоно – Адам, Ева и праведниците.
• Без слизане в смъртта няма Възкресение.
2. Отваряне на затвореното пространство (портата)
Дионис
• Хадес е затворено царство.
• Езерото (Алкиония) е вход – лиминална точка.
• Полемнос „показва пътя“ – вертикала между световете.
Христос
• Адът е „заключен“ („вратите адови“).
• Христос разрушава портите („със смърт смъртта победи“).
• В иконографията държи кръст като оръдие за разбиване.
Обща функция: Някой трябва да отвори онова, което е затворено от смъртта.
3. Извеждане и възкресение Това е изключително важно.
Дионис
• Не се възкресява сам (в този мит).
• Извежда друг – Семела.
• Актът е майчин, земен, родов.
Христос
• Не само възкръсва.
• Извежда Адам и Ева – прародителите и старите праведници.
• В иконата „Слизане в ада“ Той ги дърпа за ръцете.
Архетип: Истинският победител над смъртта не е този, който излиза сам, а този, който извежда другите.
4. Зимата като време на слизане
Дионис / Водици
• Слизането е зимен акт.
• Зимата = смърт, покой, скрит живот.
• Водици „отварят“ водата и годината.
Христос
• Литургично слизането в ада се преживява в нощта между Разпети петък и Възкресение.
• Това е „космическата нощ“, не календарният момент.
• В православната традиция Възкресението е разрушаване на смъртта-зимата на света.
Общ смисъл: Преди новия живот трябва да се мине през най-дълбоката тъмнина.
5. Мълчание, тайна и неизречимост
Дионис
• Павзаний отказва да разкаже нощните обреди.
• Това са мистерии.
Христос
• В Новия завет няма разказ какво точно става в ада.
• „Не хвърляйте бисерите на свинете, да не би да се обърнат и да ви разкъсат“
• Това е мистериално знание.
6. Инструментът на пробива
Дионис
• Фалосът (смокинов, дървен) – символ на живот.
• Лемежът/палешникът – проникване, разцепване.
• Полемнос = „този, който ломи“ или прокарващия пътя.
Христос
• Кръстът – оръдие на смъртта, превърнато в ключ.
• В иконите: кръстът лежи върху строшени порти.
• Същият парадокс: смъртоносното става спасително.
Обща логика: Това, което убива, е и това, което отваря пътя.
7. Водата като свидетел на слизането
Водици
• Потапяне във вода = символично умиране.
• Мъжете „влизат в смъртта“, за да я победят.
• Водата става „отворена“.
Христос
• Кръщението предшества кръста.
• Потапяне → излизане → нов живот.
• Река Йордан е „умаленият ад“, който Христос освещава.
Обща схема: Влизането във водата е предварителен образ на слизането в смъртта.
Обобщаващ извод
Аналогията между Дионис и Христос не е в морала, нито в догмата, а в:
• структурата на мита,
• ритуалната логика,
• архетипа на Спасителя.
Християнството не унищожава този модел, а го:
• очиства от фалическа конкретност,
• универсализира,
• плодородието е представено като спасение. Роден отново е равносилно на спасение
Разглеждани в своята цялост, водиците не могат да бъдат обяснени нито като случаен фолклорен реликт, нито като механично наслагване на християнски практики върху по-стари вярвания. Те представляват устойчив ритуален комплекс, в който е съхранен древен балкански модел за прехода между смърт и живот, зима и възраждане, затворено и отворено пространство.
Съпоставката със зимните Дионисиеви празници – Ленеите и Антестериите – показва не просто външни сходства, а дълбока структурна идентичност: слизане в подземния свят, отваряне на границите между световете, жертва, вино, сакрална вода и извеждане на живот от смъртта. В този модел водата не е просто средство за измиване, а медиатор; инструментът не е предмет, а ключ; а смъртта не е край, а необходим етап от обновлението.
Християнството не разрушава този ритуален език, а го преосмисля. Слизането на Христос в ада следва същата архетипна логика, но я издига от аграрен и родов контекст до универсален, екзистенциален и спасителен мащаб. Ако Дионис извежда Земята от зимната ѝ смърт, Христос извежда човека от онтологичната смърт. Разликата е в посланието, не в структурата.
Така водиците се явяват живо свидетелство за културна памет, която не се е предавала основно чрез текстове и догми, а чрез обред и действие. Те пазят не просто митологията, а нейния смисъл – онзи дълбинен код, според който животът се възражда само след слизане в смъртта, а новият цикъл започва там, където старият е бил прекършен.
Именно в това се крие силата и устойчивостта на водиците: те продължават да „работят“ като обред, защото говорят на езика на архетипите, а не на идеологиите.
Допълнителна информация за обредните практики по време на "Водици"
Част I
Част II
Част III
Няма коментари:
Публикуване на коментар