понеделник, 17 октомври 2022 г.

ПОЯС, ОПАС, КОЛАН

Кликни за да уголемиш изображението

Като човек, който е убеден християнин, често ми се случва да разговарям с хора, които са обременени от (подчертавам!) погрешни внушения, превърнати в християнска догматика. Ако разберете, че те наистина са погрешни, ще възникне въпросът „Кой и кога е въвел тези внушения и с каква цел?“. Тъй като се занимавам с изучаване на семантиката в символите и мотивите, които се използват в българското традиционно облекло, аз трябва да подхождам обективно, въпреки че тази материя е безспорно свързана и се корени в предхристиянската епоха. Нека бъда по-конкретен за какво говоря.

Змията като символ присъства изключително много в семантиката както на везбените мотиви, така и в приложението на самото традиционно облекло. Погрешните внушения, за които говорих в християнството, налагат усещането, че да пазиш традициите си и опознаваш вярванията на предците е в конфликт с това, което представлява християнският богоугоден живот. Това е много дълга тема и не е цел на тази публикация, но ще кажа следното: изучавал съм библейското писание усилено повече от 15 години и не съм спирал да се позовавам на него, да продължавам да го изследвам вече над 22 години. Хората, които се занимават субективно с изучаването му, смятат символа на змията като изцяло негативен за епохата на християнството. Това е напълно невярно и издава само непознаване на свещеното писание. Там е представена същата древна семантика на този символ, който касае и везбените мотиви, и старите вярвания на народа ни. Засягам тези въпроси и ги разглеждам по-детайлно в книгите си 

„СЪРМАН - Въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“ и 

„ЕЛБЕТИЦА - Реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции“.

Защо направих такъв увод към тази публикация? Ето защо: 

Семантиката на пояса в традиционното ни облекло е изключително свързано със символизма на змията. Един от най-често срещаните мотиви, които се изобразяват в него, е S-образният символ. Той е изключително силен апотропей, но съдържа в себе си именно змийска информация. За да ви въведа по-задълбочено в тази материя, ще трябва да ви запозная с позитивните характеристики на змията, защото именно с тях е обвързана и семантиката. 

Мъдрост, Плодородие, Обновление, Възкресение, Нов живот, Изцеление, Познание, Защита от зли сили.

Змията е особено същество. Тя съдържа в себе си андрогенност. Носи като символ и мъжки, и женски характеристики.

Като символ на плодородието тя е един от фалистичните примери.

Източните учители споделят, че най-голям късмет за всеки е да види когато змии играят своята сексуална игра. Издигнати и виещи се една в друга. Те споделят, че оплодителната енергия, която се генерира в този процес, може да бъде уловена и предадена върху предмет. Например ако кърпа бъде хвърлена върху тях или дори размахана, така че да ги докосне, тя става форма на Лакшми (Съпругата на Вишну) и следователно на най-голямата прокреативна енергия. Затова те съхраняват такова парче плат с огромно внимание като най-мощен талисман за осигуряване на късмет (най-вече на многобройно и здраво потомство), както и за отблъскване на всички зли влияния.

Ще се изненадате, но има огромно количество древни сведения, които говорят, че тези знания са занесени на изток именно от нашите земи. За повече информация прочетете следната моя публикация (http://istoryavshevici.blogspot.com/2022/09/blog-post.html).

В подкрепа на информацията в тази статията са и самите практики и вярвания в нашия фолклор.

Например: „За особено силно предпазно средство се приема така наречения „колан от смок“. Змийска кожа обвита в плат. С него родилката е до раждането и го запазва за следващите си бременности. (АЕИМ 103-III: 19). Подобен колан се използва в Ловешко за зачеване на бездетна жена - „Тя носи девет месеца змийска риза - змийска кожа в стар мъжки пояс (Михайлова 1999: 206). Със същата цел жените оставят своите пояси да бъдат полазени от змия или ги хвърлят върху тях, когато ги видят събрани на кълбо. В Смолянско такава змия-колан се слага и при първото повиване на новороденото.

И още:

Съществува представата за нея като същество с космически функции, което „държи земята", универсален класификатор, свързващ трите елемента смърт, плодородие, живот. В този смисъл не изненадва гатанката, описваща пояса като змия - „Около бука, шарена змия (БНПП 1983: 352) или определението за колана „и то се завива като змия“ (АЕИМ 848-11: 74) или „колан като змеева опашка“ (АЕИМ 562-II: 69).

Из: „Знаците на Българското традиционно облекло / Радослава Ганева“

Поясът като част от традиционното ни облекло е от изключителна важност. Той е абсолютно задължителен и рядко се сваля. В средновековното ни християнство е било известно изискването да не се дава причастие на неопасани християни. Тоест, опасът е носил значението на целомъдрие. Той е знак на морална чистота. На истина и праведност. Библейски пример за това е пророческото старозаветно слово за месията:

 „Правдата ще бъде пояс на кръста му, И верността пояс на хълбоците му.“  Исая 11:5

Д. Маринов обръща внимание, че при направата на колана жените своеобразно изобразяват дъгата като символ на плодородието. 

„По образец на небесната зуна момите и невестите са направили и украсили своите опаси, които носят същото име – зуна, зунка, зуница“ (1994:51)

Дъгата в много култури също се свързва със змия. Поясът, който държи света, известен ни още като „Уроборос“ – змията, захапала своята опашка. Дъгата в християнската апологетика е израз на завета между Бог и хората, но тя е и самият пояс на Бога. Именно тази представа се е съхранила и в народа ни. „Пояс на Господа“ (РКС 55:115). 

В етнографската наука на пояса се гледа като на ключ за разбиране значението на традиционното облекло отвъд неговата практична функция.

Изключително разнообразни са неговите значения и приложения. В традиционната ни общност е свързан на първо място с половото привличане.

Отново в „Знаците на Българското традиционно облекло“ Радослава Ганева споделя вярвания и практики в различни региони сред българите.

В Северозападна България опасът е атрибут, който се използва в периода на половото съзряване от девойките като средство, чрез което да се надникне в невидимото. Момата застава на дръвника и хвърля шепа жито, като влачи пояса си подобно на брана и наричайки „който е мой – да дойде на сън да го оре“, след което слага опаса на възглавницата, очаквайки съновидение за избрания свише момък. В този ритуал се вижда идентифицирането на процеса при оране и сеитба, който е пълна аналогия на интимния контакт при зачеване. Ралото и семената се явяват прерогатив на мъжката потенция, а разораната земя е израз на женската страна в акта на оплождането.

В Северна Добруджа казват Коланът падне ли ти, някой те желае“. Подобна идея е регистрирана и при бесарабските българи. По време на даруването на годеницата, свекървата нарича „кулан за теб синь – есен, моя син за теб, луд - бесен“ (Митев – Червенков 1996:30). В Пловдивско момците режат тънките пражки с пискюл, с които момите се държат на хорото. Слагат ги на своите пояси в израз на предпочитанията си. (Цанева 1994 а: 151). В Гюешево булката гледа през свит на колело колан към идващите сватбари „да я обича момчето и всички роднини“.

Като цяло поясът олицетворява както човешката сила, така и самия живот. Според начина на носене може да се изрази настоящето, миналото и бъдещето. Това е защото като модел на линията на живота той притежава начало, среда и край и се оформя около човека като спирала, равнозначна на развитието на житието.

Изключително познание се съдържа в разбирането за предназначението на пояса. Когато някой е неук, невежа, непросветен, незрял е в състояние на разпасаност. Когато той бива обучен, стане вещ, съзрее и се просвети е като опасан. Затова наученият, вещият, зрящият, прозрелият може да ПОЯСнява, тоест да укрепва, съответно защитава като с пояс.

В нашия бит и култура поставянето на пояс е възможно с достигането на определена възраст и при мъжете, и при жените. Чрез това се обозначава половото съзряване. Идване в състояние, където човек навлиза в нов цикъл със съответното знание как да се възпроизвежда. Поясът символизира и контрол на половата енергия само по предназначение, а не в разюзданост, което е синоним на разпасаност.

„Ша са опаши всеки кога отрасти, да са замомей и заергеней. Затуй за някое казват – още ни са опасва пък зело да върти очи“ (Михайлова 1985: 153)

Семантиката на опаса в сексуален контекст (свързан с плодородието и символизма на змията) се вижда и в следното пояснение - „с колан от маниста върху шаек с чопрази и втори колан от маниста, валчест – завива се като змия. С пискюли от ляво на кръста, а от дясно – кърпа. Тъй наредена ще оди, докато и се наредят деца (АЕИМ 846-II: 84, 85)

 

За символизма на змията и присъствието му в българската везбена култура може да научите в книгите „СЪРМАН“ и „ЕЛБЕТИЦА“.

Книгите могат да се поръчат от страниците:

1. https://www.facebook.com/KnigaSarman

2. https://www.facebook.com/TeraPrintVarna


петък, 16 септември 2022 г.

ЕЛБЕТИЦА - реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции

 

В тази статия, ще споделя и развия малка част от новата си книга 

"ЕЛБЕТИЦА - реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции"



В книгата „СЪРМАН - Въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“ засегнах значимостта на един конкретен персонаж от нашия древен балкански пантеон - този на Дионис. Тук е мястото да ви покажа, че съществуват исторически източници, които посочват именно него като цивилизатор на Индийския субконтинент и като създател на пантеона им.

И двете книги могат да се поръчат от страницата им в социалната мрежа: https://www.facebook.com/KnigaSarman

Диодор пише следното (60 - 56 пр. Хр.): "Дионис дойде отдавна, когато индийският народ все още живееше в селата. Той успя да завладее цялата Индия, защото там няма голям град, който да се противопостави на неговото технологично превъзходство". По-късно четем: "Освен това, той построи важни градове като премести селата в подходящи места".

Ариан пък отбелязва (154 сл. Хр.): "Нито са имали индийците градове ... но когато дойде Дионис и стана владетел над индийците, той построи градове ..."

Мегастен (350 – 290 пр. Хр.) от своя страна твърди, че Дионис е първият  радоначалник и строител на Индия. 

И също така Дионис прави от индийците фермери. Преди това те са преживявали от сурово месо. Посочените по-горе цитати са от книгата на Allan Dahlaquist „Megasthenes and Indian Religion: A Study in Motives and Types“. 

Луций Ариан пък от своя страна казва: „Освен това Дионис им показа как се почитат Боговете, създаде им религия, като, разбира се, постави себе си начело на пантеона…

Именно Дионис е индийският Брама или Брахма; един от епитетите на тракийския Сабазий/Дионис е Бромий. Има се предвид обаче конкретно Тримурти (троица, три форми; на санскрит: trimūrti) - концепция в индуизма, според която космическите функции на създаване/сътворяване, поддържане и разрушение са персонифицирани съответно като Брахма, Вишну и Шива. Те едновременно се възприемат като три отделни божества, но всъщност са три форми на една същност - върховната Тримурти. Това напълно кореспондира с понятието за християнската Троица - Отец, Син, Свят дух.

Епитети на Бога в еврит, съответно в християнството.

Sabaoth (Господар на войнствата), Ēl ʿElyōn (ВсеВишен – най-високо) Ēl Gibor (Анаграма: Броги – Брогхи / Име на Бог касаещо сина - месия )

 

Троица във „Веда Словена“: Сива Бога, Вишну Бога, млада Браха Бога

Троица в индуизма: Шива, Вишну, Брахма

Епитети на Бог в юдеизъм и християнство: Сава-от, Елион (Вишен), Гибор (Брогхи)

 

Сведенията на хронисти като Диодор, Мегастен и Луций се потвърждават и от фолклора ни. Раковски е само един от възрожденските ни автори, който разглежда този факт. Това е описано и във „Веда Словена“. Сива Бога, Вишну Бога, млада Браха Бога, които са възпяти в родопски песни, събрани от Стефан Веркович (1821-1893).

„Да ги дариш три дукати. Три дукати нишенлие: Парва дуката Вишну Бога, Втора дуката Коледа Бога, Трета дуката Бела Бога...“

 

Жена на Шива в индуизма е Парвати, но тя е добре известна и с името си Дурга. Велика богиня, представяна често да седи върху лъв. В нашите песни във „Веда словена“ Дорга самовила е Парве либе на Сива Бога.

Слезалъ Сива фафъ гората фафъ гората, планината. Намери си Дорга Юда, Дорга Юда самувила

 

Юда си плачба плаче, та е чуе Сива Бога, Та си пита Дорга Юда, Дорга Юда самувила: «Доргу ле самувилу. Сега, Доргу, що да праве, що да праве, що да сторе? Пристигна ми веке личенъ-день, личенъ-день, Сурвакъ-день...“

 

„...Сива хи вели ютговори:» Юду, Юду Жива самувила, Сега слевамъ на поле-ту Та са шетамъ фъ градовете, фъ градовете и фъ селата. Какъ си фъ кащи флевашъ, де ми са саидисали парве либе, парве либе Дорга Юда, Дорга Юда самувила“

 

Дионис е наричан от тракийските беси Сива и Сабо. Именно тракийският Сабазий (Субан) е транслитерирано в санскрит като Шива.

 

В изследването си „За локализирането на бесите и на тяхното Дионисово прорицалище (шестнадесет години по-късно)“, публикувано в сборника „История и култура на старопланинското население. По примера на общините Етрополе и Сунгурларе“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“), Диляна Ботева разглежда обичая от eтрополско, който се извършва по време на Атанасовден. Там тя цитира и една стара етрополска песен, в която се e запазила архаична информация.

„Секу си либе залиби, Рада си либе немала. Черна йа мъка фанала, па на майка си думаше: - Млада ще мамо да йумра, едно ще ти заръчам, никого мамо не пущай, ни мумци, мамо, ни дружки, дружките – присмехулките, та никой да ме не види, каква съм, маму, станала. Горе ме, мамо, занеси, в студената пуста планина, та да ме Сáбо накичи с дрáйшейан (бръшлян), с бели пелеши (кокичета).“

(Песента е записана от И. Георгиева и предадена по Фол 1994: 210.)

Няма съмнение, че става въпрос за Дионисиева ритуалност. Сабо е местното назоваване на Сабазий. Бръшлянът е едно от свещените растения за Дионис. Именно с венци от бръшлян и вплетени бели кокичета се кичат участниците в празника на Атанасовден, когато се изкачват в етрополския Балкан на връх Св. Атанасий, днешен Черни връх. За кокичето или бялата китка става въпрос и във „Веда словена

„Искани си бела китка Що е носишъ на глава-та, Та си парсни жарна вода, Па та ду година чекаме, Бели китки ти повиваме, Богица си на земета— Лу кой ти са мольба моли Живъ си е за илинче, Зравъ си е ду суринче.“

Именно там е описано ритуалното предназначение на белите китки, които момите позлатявали и вплитали като венци. С тях те накичвали Жива Юда, която служела пред Сива Бога, за да го умилостиви и да даде плодородна година.

Демостен (IV в. пр. Хр.) описва част от ритуалните хороиграния и възгласи за призоваване на Сабазий по време на неговите празници в Атина. Той критикува атическите елини, че извършвали честванията по тракийски обичай. Във възгласите те казвали „Еуой Сабой” и “Хюес Атес, Атес Хюес“.

„Еуой Сабой”  или „Евой Сабой“ е добре разбираемо на нашия език. Буквално призивът „Евой Сабой“ е „Яви се Сабо“, сиреч Сабазий . „Яви Себе-си“ е друг възможен прочит със същия смисъл.

Именно „сабои“ се наричат свещенослужителите на Дионис.

Култът към Сабазий е свързан с циклите на слънцето. Атанасовден е именно един такъв преход в слънчевите цикли, затова под това име предците ни са възприемали и Слънцето.

 „„Сабо, Сабой“ подвикват призори участниците в честването на януарският Атанасовден (равностоен на февруарско-мартенските Дионисии), когато се събират над града по тамошния Черни връх.“

(Българска митология, Енциклопедичен речник. Съставител: Анани Стойчев)

Походите на Дионис/Сабазий към Индия. Овладяването и изграждането на индийския пантеон напълно се потвърждава и от походите на Александър.

Според летописеца на Александър Македонски Ариан: „Александър потеглил от Амфиполис и навлязъл в онази част на Тракия, която е населена с т. нар. независими траки. От лявата му страна останали град Филипи и планината Орбел. Разказват, че на десетия ден, след като преминал р. Нест (Места), той достигнал планината Хемус (Стара планина).”

По пътя си Александър спира за да направи жертвоприношение на бог Дионис на неговото централно светилище. Той искал да чуе думите на оракула на Дионис преди да потегли на замисления вече военен поход срещу Персия. Там той чува прорицанието, че ще завладее целия свят. (Познатия стар свят).

Интересна легенда съществува за един храм в Египет, който става известен след като Александър го посещава, за да чуе прорицанието на Оракула за живота си. Той се намира в оазиса Сива. Легендата разказва, че храмът е основан от Дионис, който, когато бил в тази пустиня, открил оазис със слънчев кладенец. След като утолил жаждата си, той издигнал храм върху кладенеца. Тази легендарна история е интересна с това, че се вижда връзката между топонима Сива, храма на Дионис и слънчевия кладенец. Подобна картина съществува отново във „Веда Словена“. Белият кладенец е обичайно място, където под сянката на дървото идва Сива Бога, за да наблюдава кой му прави приношения. Там му служи и Жива Юда, която черпи от жарна вода (слънчева вода или жива светена вода). С нея тя благославя и ръси с белите китки за здраве и берекет.


„Сива, Сурва усивилъ са! Седналъ ми Сива фафъ висина, Фафъ висина фафъ зелена гора, Дека му е златенъ кладнецъ, И утъ кладнецъ жарна вода, Утъ вода-та силанъ йогань Силанъ йогань ду небе-ту, Утъ йогань ми Жива Юда — Какъ са Юда пременила Пременила наредила, Дрехи хи са позлатени Та си грее ясну сланце; Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше Служба служи Сива Бога.“  

През 326 г. пр. Хр. Александър Македонски нахлува в Гандхара в Индия, където открива близо до река Кунар град, наречен Ниса, който е посветен на Дионис. Там имало светилище на бога. Това е описано в „Житието на Аполоний от Тиана“ от  Филострат (ок.170-ок.247 сл. Хр.). В храма статуята на Дионис била от полиран бял камък и приличала на млад индиец. Самият бог направил светилището в чест на себе си, засаждайки около него кръг от лаврови дървета, които обхващали точно толкова земя, колкото е достатъчна, за да побере умерено голям храм. Около лавровите дървета засадил бордюр от бръшлян и лози и поставил вътре изображение на себе си. Дионис знаел, че след време дърветата ще растат заедно и ще се превърнат в един вид „естествен“ покрив, така че да предпазват храма от дъжд и вятър. Там имало сърпове и преси за вино, посветени на него, и всичко това от злато и сребро. До Ниса (кръстен е на родното място, където той е отгледан) имало висока планина, отново свързана с него. Наричала се Мерус, т.е. бедро (препратка към мита за раждането на Дионис – майка му Семела го родила преждевременно и после умряла. Зевс (неговият баща) пришил недоносеното бебе към бедрото си до момента, в който то е трябвало да се роди).

Дионис оставил в град Ниса (вероятно днешна Гандара в Пакистан) част от армията си, която не била способна вече да воюва. Оставил и свещеници в храма. Индийските източници говорят за Меру - централната планина, върху която почива светът. Богът, който е бил почитан на Меру, е идентифициран с Дионис в образа на Шива.

Ще се зачудите каква е връзката със семантиката на елбетицата и всичко казано до тук за Сабизий? Спомнете си казаното от Луций Ариян, че Дионис създава религиозната система на индийците и поставя себе си начело на пантеона. Моделът, който елбетицата илюстрира, е на божието обитание, рая, свещенното пространство. В този модел е вписана конструкцията на вселената. Връх Кайлас се счита за мястото, където обитава и живее Шива.

В Индия съществува храм, посветен на Шива и носещ името на Кайлас. Храмът Кайлаша или Кайлашанатха е най-големият от изсечените в скали индуски храмове в пещерите Елора, окръг Аурангабад, Махаращра, Индия. Той е една от най-големите мистерии на древния свят. Изсечен е от скала като един цялостен елемент. Единственият, който е направен отгоре надолу. Детайлите по храма, украсата и мащабът му са толкова изумителни, че все още няма обяснение как е сътворен. Изчислено е, че общо 300 000 до 500 000 тона скали са били извлечени от отвесната скала и друга мистерия е къде е отишъл базалтът, изсечен оттам. Въпросите са много. Ако хората, работили по храма, са го правили всеки ден по 12 часа без да спират, за една година те биха премахнали 20 000 тона базалтова скала. Всичко това е труд, който не включва изнасянето на отстранената скала от обработвания обект. Времето на изсичането според тази калкулация се изчислява на 20 години, през които работниците не трябва да спират, нито да ядат, нито да спят. Звучи абсурдно!

Кликни върху изображението за да увеличиш

Средновековна легенда за маратхи изглежда се отнася до изграждането на храма Кайласа. Най-ранният запазен текст, в който се споменава тази легенда, е Катха-Калапатару от Кришна Яджнавалки (ок. 1470-1535 г. сл.н.е.). Според тази легенда местният цар страдал от тежка болест. Неговата кралица се молила на бог Гришнешвар (Шива) в Елапура да излекува съпруга ѝ. Тя се заклела да построи храм, ако желанието й бъде изпълнено, и обещала да спазва пост , докато не види свише шикхара (най-високата част на храма, изобразяваща свещена планина – кула, която божеството обитава) на този храм. След като кралят бил излекуван, тя го помолила да построи храм незабавно, но множество архитекти заявили, че ще отнеме месеци, за да се построи такъв, пълен с шикхара. И чуйте сега нещо изумително: един архитект на име Кокаса уверил краля, че кралицата ще може да види шикхара на храма в рамките на една седмица.

Това са само малка част от загадките с изумителния храм Кайласа. В случая най-интересното за мен е, че когато храмът се гледа отгоре, се вижда моделът на елбетица, която в индия е позната като мандала. Защото самият храм изобразява рая или „сварга“, както се нарича божественото обиталище във Ведите.


Кликни върху изображението за да увеличиш

Етнографът Иван Коев свидетелства, че елбетицата е мотив във българската везбена култура, който е едно от имената на свастиката. Тя представлява съчетаването на дясна и лява свастики, като по този начин образува вече новия по-комплексен и сложен символ на елбетицата.

В Украйна и Русия наричат този везбен мотив „повна сварга“, което означава пълна „сварга“.

Нашият народ има следния израз, когато момък и девойка се залюбят:

„Стана сварката“, сиреч сваргата.

В книгата си „Сърман – въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция описвам това подробно, като съм ползвал и богат илюстративен материал.

Сега внимателно! Сърман е тайното име на Субан, Субаш / Сабо (Сабазий) в летописите на волжките българи.

“Тогава не ще се срамувам да се явя пред баща си!”. Остави той на майка ми една байга със знака на Субаш... (свастика), а майка ми наричаше баща ми с името Сърман! Провикнал се Субаш - това негово име - Сърман - знаели само майка му и жените му.“

Този факт е засвидетелстван и във Ведите.

В един от трудовете си за ведическата етимология Johanes Bronkhorst цитира един изключителен пасаж от ведическите текстове. Той говори за похват, описан във Ведите и ползван от божествата. Става въпрос за скрит слой, криптиран език, който се разкрива в "Сатапха Брахман". Ще покажа текста на английски.


"Индра, със силата си (индрия), разпали тези (други) жизнено важни ефири от средата; и до колкото е запалил (индх), той е запалителят (Индха): наистина разпалителя, - него те наричат "Индра", криптирано, защото боговете обичат криптиката."

Научаваме, че истинското име на Индра е Индха. От този и други пасажи във Ведите става ясно, че боговете имат истински имена, които съответстват на тяхната същност, но използват и неправилни - криптирани, закодирани, скрити имена, които да ползват само хората. 


Чрез тази формула името Сърман за Брахма е скритото име на Сабо - Дионис (Субан или Субаш при волжките българи), а Карман е името му, дадено да се ползва от хората. Боговете използват помежду си името Сърман.

Повече по темата може да разберете и от промо-видеото за първата ми книга ето ТУК.

Във „Веда Словена“ друго име на Сива Бога е Сурва.

А санскритската дума Сувасти-ка (Свастика) е нищо друго, освен вариация на името на Сабазий. Субас-ти-ка.  

Според повечето траколози името Сабазий означава СПАСИТЕЛ. Със същия корен са и думите спазвам, опазвам, опасвам (със значение придържам, държа, удържам, защитавам).

Шива от санскрит означава благоприятен, благонадежден, милостив.

Сувастика от санскрит означава да бъде добро. Българската дума, кореспондираща ѝ, е щастие.

(Погрешно е да се смята, че свастика е името за дясна (правилна), а сувастика - за лява (неправилна). Думата свастика е евроипезирана грешка на ранните преводи от санскрит. Добре се знае и кой я въвежда. Няма две думи за свастика на санскрит. Има само една и тя е сувастика. )

Дори самите вариации, производни на името на Сабазий в различните народи, свидетелстват за тази древна културна трансмисия от нашите земи. Въпреки многото изгубено знание и информация, в народа ни са останали достатъчно категорични доказателства за изворното начало на нещо, което днес наричаме индо-европейска култура.  Езикът ни, фолклора ни, везбената ни традиция, песенната ни традиция и обичаите са хранилища на това минало. Дори терминът индо-европейски народи, култури, езици се явява погрешен, защото пътят е обратен. Той е от Европа към Индийския субконтинент. Дори да звучи крайно, именно миналото на нашия народ (и произлезлите родствени нам народи) се явява първоизвора на познание, зародило редица древни цивилизации. 

И двете книги могат да се поръчат от страницата им в социалната мрежа: https://www.facebook.com/KnigaSarman


събота, 27 ноември 2021 г.

След пирамидите - нищо ново под слънцето или как петлите спасиха хората от чума


 

Етнологът д-р Росен Гацин: След пирамидите - нищо ново под слънцето или как петлите спасиха хората от чума

 


Росен Гацин е завършил Катедрата по Етнология и културна антропология в Историческия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Защитава дисертационен труд за придобиване на образователна и научна степен доктор.

Още в самото начало е необходимо да отлебежа, че болестите остават трайна диря в народната памет на всчки народи. За да се справят със заплахата, да я преборят, нашите предци са измисляли образ на болеста. Придавали са й човешки или животински качества. Видимия враг винаги е по-лесен за побеждаване.

Отношението на човек към болестите е вълнувало учените винаги. Това е отношение към непознатото зло, към невидимия враг, или просто страх.

Изследвах разпространението на Чумата по нашите земи. Основните места, където се провеждаха теренните проучвания бяха в Родопите и Врачанско. Тогава ми направи впечатление, че селищата, където имах данни, че е върлува тази болест са пръснати на махали. Много махали(с. Дрангово в Родопите над 25 махали).

Отговорите, които получих от столетници в Родопите и Врачанско бяха едни и същи и ме поразиха със своята еднаквост. По време на разпространението на заразата, което е ставало с много голяма бързина, семействата трябвало да бъдат на разстояние „един петел” или казано с думи на местните жители „Да не чуваш петела на съседите си”.

Ще дам два конкретни примера на селища, където е имало чума, а след това и холера. Представата за тези две болести вече се размива и често не се прави разлика за конкретния случай. Под общ знаменател се поставя заразата, като смъртен враг.

Село Камено поле, Врачанско е променяло местоположението си няколко пъти, точно по време на „чумавите времена”. Недоумявах защо хората напускат жилищата си, изостават църквата, имоти, градини, мелниците, пасищата и се изселват буквално за една нощ.

Там има стара църква „Св. Георги”, за която се смята че е построена по времето на Цар Иван Асен II. Днес всички я наричат „Пустата черкова”.  Тя се намира извън село Камено поле. В миналото около нея е имало жилища, които, както споменах са изоставени от собствениците.

Легендите гласят, че „хората са бягали от чумата”. Така се променя местоположението на селото няколко пъти. В местности около днешното населено място има следи от жилища, а наименования като „Селището”, „Долно Камено поле”, „Горно Камено поле”,  подсказват за митичните премествания на населението.

Источник: Тук

Другият пример, който искам да дам е село Дрангово, в Родопите. По време на експедиция ми направи впечатление, че около селото има над 25 махали, всяка от които има собствено име и старейшина.

Най-подробна информация получих от старец, роден през 1913, а записан през 1916г. (Бекир Ахмедов Сапунджиев), основател на махала „Колът” или „Колска”. По негови думи, а и по спомени на други местни жители, село Дрангово се е пръснало на толкова много махали по време на чумна епидемия.

Всяко семейство се е отдалечавало в планината и основавало там свое отделно домакинство, на „един петел” разстояние от другата махала. Логиката била, че трябва да си на такова разстояние от други хора, че да не чуваш техния петел.




сряда, 17 март 2021 г.

ВЕЩИЦА

Вчера ми зададоха въпрос: каква е етимологията на думата вещица? Мили хора, произходът на една дума не винаги през хилядолетията отговаря напълно на това в какъв контекст я използваме в съвремието. Примерите са много и те обикновено обслужват стереотипи. С това изложение нямам за цел да ви правя конкретни внушения, достатъчно е само да разберете, че носителят се квалифицира по резултатите и финалните действия (плодовете). 


Малко информация за значението на думата ВЕЩИЦА и нейният произход.

Вещица - женски род и вещер – мъжки род. Коренът в думата е ВЕЩ.

ВЕЩ (същ.)  в санскрит „vastu „ - Вещ, предмет, нещо. васту̀ वस्तु.

Вземам, vāsayati (vas), ваасаяти, वासयति.

Санскрит се счита за прародител на индоевропейските езици.

Вещицата (от прилагателното „вещ“ – този, който знае и умее), в мъжки род – вещер, е човек, надарен със специални умения.

Както виждате при вещ и вземам има взаимовръзка като произход. Това изразява притежание. Вземаш вещи, вземаш информация, вземаш знание и ставаш притежател на това. Първосигнално думата вещица / вещер извиква негативна представа, но това е стереотип, оформен от нейната негативна употреба и конотация.

За да схванете какво реално означава това понятие е нужно да предизвикате собствените си представи и да разберете, че една дума може да бъде пренесена и върху положителен носител, и върху отрицателен. Например: Имате носител на светлина и носител на тъмнина. Кое в случая е негатива? Думата носител или това какво носи този носител? Тоест вие разбирате лош или добър е носителят от самото притежание, какво притежава той - светлина или тъмнина. Абсолютно същото е и с вещица / вещер. В представите на съвременните ползватели на това понятие думата е придобила изцяло негативно наклонение. Знаете ли защо и това е погрешен стереотип? Погрешен е, защото вещица / вещер е в позицията на думата, която дадох за пример „носител“. Сама по себе си тази дума не ви носи негативна представа. Това става едва тогава, когато разберете какво носи или какво притежава. Едно и също е.

И така, нека тогава да изясним думата вещица / вещер сама по себе си.

Както видяхте коренът в санскрит е със смисъл „предмет“, но и нещо, което може да е и информация-знание. Тоест става въпрос за притежание или овладяване на дадени умения или знания, разбиране или понятие.

За да си изясним в пълнота, то тогава трябва да засегнем и други места, в които вещ е корен (основа) на думата.

Това са: свещен, свещ, свещенослужител, просвещение …

Свещено знание на санскрит е ВЕДА, откъдето е и ВЕЩ, ВЕДУЩ. Водач е онзи, който води; знае пътя, вижда. Осветен му е пътят.

Традиционно се смята, че свещен и вещ, знаещ не са с общ произход но това, което виждаме в санскрит е, че "веда" означава едновременно свещен и знание, тоест свещено знание

Да, в санскрит има множество думи, които означават светлина, но е интересно да се отбележи, че светкавица, дума произлизаща от светлина е "vidyut" видат, видят. Думата означава и блестящ. На бенгалски това е думата за електрическа светлина. Не е трудно да се фиксират взаимовръзките между видат, виждам, светлина и знание.

В думата вещица имаме женската и умалителна форма. Вещ и частицата (наставка) за женски род в българския език „ца“. Свещи-ца, Цари-ца, Звезди-ца, Елхи-ца, Вълшебни-ца, Певи-ца и т.н. До тук тя не носи в себе си информация за лоша или добра. Това може да стане ясно единствено след пояснителни допълнения като: черна вещица, зла вещица, проклета вещица, стара вещица. Надявам се разбирате, че пояснителните допълнения могат да бъдат и с обратен положителен знак.

Какво тогава ни казва сама по себе си думата вещица. Тя ни дава разбиране, че обектът-носител е жена и има определени умения, знания, информация, предмети. Тоест тя е веща, знаеща, умееща, притежаваща, но какво умее или притежава, ако думата не е в комбинация с пояснение, не е достатъчна за пълна представа. Несъмнено ще се сетите, че информацията (знанието) дава власт и сила. Тази власт и тази сила може да бъде използвана и за добро, и за зло. Това зависи единствено от носителя.

Вие може да сте вещ в дърводелство, да сте веща в сладкарство, плетиво, икономика, медицина. Знанията, които вие притежавате, ви декларират като вещ / веща. Може ли един лекар със своите знания да носи живот, светлина, радост, щастие и здраве? Да, може! А може ли същият да убива със самата си власт и знания, особено когато вие сте в слабостта си и нуждаещ се от него? Отговорете си сами. Неговата вещина могат да бъдат носители на мрак или светлина. Това зависи от извора, от носителя, а изворът е сърцето.

В съвремието ползваме термини като хербалогия или наука за билките. Всеки изучаващ медицина минава и през този предмет, независимо дали специализира хербалогия. Всеки познавач на природното лечение всъщност е носител на обсъждания епитет, независимо дали го ползва като свой собствен.

Вещица:

Босненски: veštice

Беларуски: ведзьма

Руски: ведьма

Сръбски: вештица

Полски: wieszcz

Хърватски: vještica

Словенски: vešca

Светлина и знание или познание са взаимно свързани. Нека дам един библейски пример: 

"Южната царица ще се яви на съда с човеците от това поколение и ще ги осъди, защото дойде от краищата на земята да чуе Соломоновата мъдрост; а, ето, тук има повече от Соломона. Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го осъдят, защото се покаяха чрез Ионовата проповед; а, ето, тук има повече от Иона. Никой, като запали светило, не го туря в зимника, нито под шиника, но на светилника, за да виждат светлината ония, които влизат. Светило на тялото ти е твоето око; когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено; а когато е болнаво, и тялото ти е в мрак. Затова, внимавай, да не би светлината в тебе да е тъмнина. Ако, прочее, цялото твое тяло бъде осветено, без да има тъмна част, то цяло ще бъде осветено, както кога светилото се осветява със сиянието си." Лука 11: 31-36 стихове  

Тук самият Христос приравнява мъдростта и знанието със светлина, но пояснява, че тази светлина-знание може да се обърне в тъмнина ако се използва неправилно. 

Това не е прецедент. В редица езици една и съща дума или пък корен се ползва и за светлина, и за знание. 

Не бих казал, че е трудно да се стилизира още повече примера на Христос. 

Имаме тъмна стая, в която не знаем какво има. Осветяваме стаята и знаем вече какво има вътре. Затова ползваме и "да осветлим въпроса", т.е. да УЗНАЕМ отговора. Да внесем светлина по темата, т.е. да я разясним. ВЕЩалките носят информация за скритото, незнайното, неясното бъдеще. Тоест това, което ВЕЩаят е своего рода акт на осветяване, довеждане на знание за бъдещето. Примерите са много и то в редица езици, където можем да срещнем думи за знание и светлина да са едни и същи.

неделя, 14 март 2021 г.

СЪРМАН

СЪРМАН - въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция




Причината да предприема написването на подобен труд е на първо място личният ми интерес към забележителното присъствие на свастиката във везбената традиция и опит да дам обяснение на този факт.

Желанието ми е да внеса разбиране относно символа, тъй като подобно на редица други, той е бил жестоко опорочен. Твърде голямо и важно е значението му, както и мястото му в хилядолетната история на човечеството. Относно европейската цивилизация символът е с изключителна значимост, а древността му се корени в историята за народите от причерноморския ареал, между които важна част (бих казал най-ключова) заема именно нашият народ.

В подготовката на тази книга косвено и пряко съдействие съм получавал от мнозина приятели и познати. Някои ми изпращаха снимки на места,  където са срещнали символа. Други са ми били в помощ със свои трудове, които са засягали същата тематика. 

Едва ли за някого ще е изненада, но относно този символ са изписани тонове литература. Разбира се, аз ще се позова на някои от тях. Ще ви запозная с някои „митове“, които касаят както народа ни, така и връзката ни със символа. Ще посоча и редица имена, под които символът е известен.

                Преди да бъде открита Троя в научната общност за родина на символа се е считала Индия, където и до момента се използва в контекста на неговото предназначение. След откритията на Шлиман учените бяха изненадани да разберат, че символът е съществувал на територията на древна Троя с хилядолетия преди да се появи на индийския субконтинент.

                Бих се радвал, ако споделите тази публикация или препоръчате книгата. За съжаление затварянията, които бяха случени поради така нареченото "ново нормално", изяде целия ресурс, който бяхме определили за издаването на книгата по регулярния начин. Въпреки всичко ние - "История в шевици", издадохме книгата със собствени усилия. Книгата не може да се намери по книжарниците отново поради същата причина. Тя може да се поръча единствено през страницата във фейсбук, посветена на нея, и чрез директна връзка с нас. 

                Страницата е https://www.facebook.com/KnigaSarman/  - може да пишете като съобщение вътре в нея и да я заявите. Изпращаме я чрез доставчиците Спиди и Еконт.

                В книгата съм включил над тридесет примера, съдържащи свастика в българската везба. Те са цветно представени като схеми (изработени от мен) и са илюстративен материал към съдържанието на книгата. Могат обаче и да се ползват за претворяването им във везба. Книгата изследва и представя множество източници за произхода на този древен символ и значението му за нашият народ като българи. Това ме задължи да представя и моята гледна точка за произхода ни. А тя е, че ние българите сме потомци на предпотопен местен балкански народ, който през хилядолетията по един или друг начин е оставил отпечатък със своята култура в редица други народи и култури. Някои от вас ще се изненадат, а други - не, че всичко това е вложено в шевиците. Вярвам, че текстът, който се съдържа в нея, ще направи мнозина от вас да погледнат света с различни очи, да опознаят дълбочината, съдържаща се в корена на предците ни, и да ви направят способни да пиете от жизнените сокове на свещеното дърво на живота. Нямам никакви претенции за научна тежест на труда, в страниците й са поместени моите търсения относно темата. Книгата е с меки корици, на цена 25 лв. 115 страници, от тях 36 цветни.

                Тук ще поместя няколко везбени примера от различни държави в Европа, а в книгата са само примери от българското землище и етнографски групи.

Фрагмент (Гърция), коприна от 19 век върху лен. Източник: ТУК

Фрагмент от риза (Финландия). Източник: ТУК

Фрагмент (Домашна кърпа. Тотемски окръг на провинция Вологда. Край на 19 - началото на 20 век (Русия) / Източник ТУК

Украйна / Източник: ТУК

                Примерите са много. В европейската везбена култура те са се съхранили преобладаващо в Източна Европа.

                 В следващите две рекламни видеа ще можете да разберете и повече за самата книга.

                 За да ги изгледате, кликнете ТУК: ВИДЕО 1  и ТУК: ВИДЕО 2


четвъртък, 11 март 2021 г.

Българската народна носия от Чопля и Попещ-Леордени


Имам щастието да ви представя една нова книга, която излезе от печат! „Българската народна носия от Чопля и Попещ-Леордени се появи през 2021 г. в издателство Sitech, Крайова. Сравнителен анализ ", от автора Габриела Миту-Булареану.

Книгата към момента е издадена на билингва - румънски и английски, тъй като авторката е потомка на българите, които е описала в книгата, и живее в Румъния. Аз и Радослав Радков имаме малък принос за появяването на тази книга. Радослав с това, което притежава като знания и колекция от носии, а аз с фотографии и обработка по някои стари и доста повредени архивни кадри.

Чрез този научен труд Габриела Миту-Булареану - страстен популярен етнограф и член на католическата общност в Чопля, има за цел да представи еволюцията на материалната култура на българите в Чопля и Попещ-Леордени и да продължи поредицата от изследвания върху тези две важни католически общности на архиепископията в Букурещ. Това е не само необходимо начинание за съхраняване на историята и традициите на павликяните, но и ценен документален принос от етнографска гледна точка.

Както вече споменах, книгата е двуезична (румънско-английска). Състои се от 169 страници, съдържа 46 фотографии със съответните описания, което е новаторско изследване, тъй като авторът използва при разработването на статията непубликувани архиви от България – от Националния музей в Плевен; архивът на католическата енория – Белене; от притежателите на народни носии, които редовно участват в тематични изложби. В същото време са използвани и материали от Етнографския музей "Непрайци" в Будапеща; фотодокументи от фотобиблиотеката на манастира Айнсайделн в Швейцария; колекцията на архиепископ Раймунд Нетхаммер, който е живял една година в Чопля. Снимките от частни колекции - от Чопля и Попещ-Леордени, Винга, Дудещи-Вечи, Малчика и др. са предоставени на автора за публикуване и прекрасно допълват този труд. 



При желание да се сдобиете с книгата можете да се свържете директно с авторката Габриела Миту-Булареану ТУК 






При интерес за обработка и реконструкция на стари фотографии можете да пишете на следната страница: https://www.facebook.com/SPhotoHistory 

понеделник, 1 март 2021 г.

ЧЕРВЕН АДАМ, БЯЛА ЕВА

Сложих това заглавие не за да се заиграя с Пижо и Пенда, които водят началото си от произведение на Елин Пелин и е напълно безпредметен спорът Пижо ли е бял или Пенда - червена. Старите, или да ги наречем автентични форми на мартеницата, във варианта им като антропоморфни фигури са с бял и червен пискюл. Ако трябва да определяме каква информация носят като форми те - и двете са по-скоро женска форма, отколкото мъжка и женска. Използвах именно това заглавие, защото по мое мнение историята на мартеницата се таи далеч в палеобалканската история за сътворението на човека.

В праисторическите времена началото на живота се разглежда като съдържащ се в концепцията за пра-майката. Пра-майката на всички божества. А в смисъла на появата на човека имаме също пра-майка на човечеството, каквато роля в аврамистичните религии ( юдеизъм, християнство и ислям) играе Ева.  

Този аспект е добре разгледан от Юлия Боева в книгата ѝ „Мъдростта на Великата Майка“. Ще цитирам един голям фрагмент от книгата , защото той е основополагащ за това, което ще споделя.

„Този център е бил осмислян като „мъжки“ не само през по-късните епохи на патриархална култура, но и по времето на неолита. Доказателство за това са странните „израстъци“, които често заместват мястото на врата и главата в антропоморфните неолитни изображения на Великата майка. Изказвани са различни предположения за предназначението на тези израстъци – например, че върху тях може да се е набучвало нещо по време на обредите. Обяснението обаче може да бъде по-просто, но в много по-символичен план: това е мъжкото начало в „центъра“ на Великата майка, представено чрез фалос. Тази „мъжка“ символика, прибавена към женската фигура на Божеството-свят, е начинът, по който се отделя и се осмисля особеното качество и функция на Центъра-начало. Така идеята, позната ни като тракийска, за Майката като самопораждащо се и самооплождащо се същество, за „присъстващото мъжко начало при самозачеването на Великата богиня-майка“, добива повече конкретност – мъжкото начало е „главата и врата“ на Майката, намира се „най-горе“ в мирозданието и с него започва нейното тяло-свят. Идеята за центъра-фалос продължава в по-нататъшното развитие на културите, наследници на неолита. Най-често той добива облик на висока шапка – златна, обсипана със слънца, блестяща. Високите шапки са жречески и царско-жречески атрибут в хетската и скитската култури, а в българската традиция съществуват и до днес като кукерски и сурвакарски маски. Бащата се утвърждава като отделно, самостоятелно божество в праисторическата митология най-вероятно през бронзовата и началото на желязната епоха – при окончателния преход на обществото към патриархалност, когато то става общество на Синовете на Великата майка. Може би от тогава до нас е дошло и името му: Ер(Яр). Това име ние познаваме чрез различни думи в съвременния български език: ерча се, ерген, яре, ярка, ярост, яркост. Общият им смислов кръг е гордо изправен, способен да опложда, добиващ полова зрялост, активно (агресивно) действащ, изпъкващ.   

В славянската митология е останало името Ярило и то е непременно свързано със Слънцето. В латинскиия език прилагателното erectus означава изправен, прав; възвишен, благороден; смел; горд, надменен; внимателен, напрегнат, а в гръцкия е преминало, вероятно от заварената местна пеласгийска култура, в името на бога Ер(ос), но може би и в редица други имена на богове, и герои, започващи с Ер или Хер. А дали кирилските букви Ъ и Ь се наричат „Ер голям“ и „Ер малък“ поради изобразителност на формата им? Самата дума, с която се назовава Майката в различни индоевропейски езици – Матeр (Матар, Мадар, Muter, Mother и т. н.) – като че ли е двусъставна и включва в себе си „мъжкото начало“ Ер. От друга страна обаче, голяма част от индоевропейските „родствено-семейни“ съществителни имат същата наставка ер: pater, fater, Vater, father; brother, sister. Съществуват следи за отъждествяване на оплождането на хората/животните и обработването на земята, които са много стари. На санскрит думата линга означава фалос, но и рало. Паралел между оранта и полов акт може да бъде видяна и до наши дни в кукерските обичаи. В българската народна традиция това приравняване се потвърждава дори от правилото при раждане пъпът на детето да се отрязва със сърп – детето „се жъне“, защото преди това е било заченато „чрез оран“. Поради това към името на бога Ер могат да се прибавят и вариантите му Ор и Ар. Ариите са орачи- оплодители, а и Ар(ес) първоначално е бил земеделски бог.“

Юлия Боева изключително добре илюстрира как в праисторията мъжкото и женското се съдържат в ПРА-МАЙКАТА богиня.

В Библейския разказ за сътворението на Адам и Ева се разкрива следната картина:

Адам (на иврит хакодеш –אָדָם) възлиза към древносемитския корен דם, от който се образуват думи със значение „земя“ (в смисъл на пръст или глина), „кръв“, прилагателното „червен“. И в този смисъл, червена глина.

Ева „на иврит е“ Ḥawwāh „ חַוָּה, съвременен: Chava – Кхаба и най-често се смята, че означава „жив човек „или“ източник на живот“ , тъй като е фонетично подобна на „ḥāyâ“, „да живееш“, от семитския корен ḥyw. Hawwāh е сравнявана с хурийската богиня Кеба, която е показана в писмата на Амарна, за да бъде почитана в Йерусалим през късната бронзова епоха. Фригийската Кибела, при хетите Кубаба или Keba / Khebat или Kubau, както тя беше известна по различен начин, се идентифицираше с богинята на Хюри Ханахана (= майката или бабата на майката), която е земно божество. Почитали я също в Йерусалим по време на периода Амарна, където владетелят на града бил известен като Абдихеба (Слуга на Кеба, сиреч Еба, библейската Ева)

В хетски пра-майката е Ку-ба-ба, която във фригийския е Ки-БЕЛА (Кибела Magna Mater – Великата Майка в Рим)

В библейската история Ева е създадена от кост-ребро на Адам. Тя е бялата, а той - червеният.

Тази зависимост определено се забелязва в изобразяването им от дълбока древност и е особено трудно да се предположи дали споменатата особеност касае въобще расова принадлежност или е изобразителен похват, с което се цели да се подчертае и нещо друго. Например по фреските на минойците в повечето случаи жените се изобразяват бели, а мъжете - червени. Много често това са жрици или самата Богиня. Този похват се е запазил дори в ренесанса най-вече при изобразяване на Адам и Ева.

Минойската „Фреска на шествието“, стенно изкуство от Южния Припилей, дворец Кносос, 1500-1400 г. пр. Хр. Източник: ТУК  

В тази фреска от двореца в Кносос в композицията виждаме централната женска фигура в поза на адорация; с лице към нея в двете посоки има мъже в по две редици  (и отляво, и отдясно) с вдигнати ръце в знак на поклонение, а зад тях по още двама, носещи дарове. Това, което се набива на очи, е разликата в цвета на кожата.

Разгледал съм стотици изображения и съм склонен да мисля, че тази разлика (в цвета на кожата) е по-скоро изразно средство с различно идейно предназначение, отколкото расов показател.

Староегипетска йероглифна живопис – от фонда на Музея на изкуствата Метрополитън / Източник: ТУК

В това староегипетско изображение наблюдаваме идентичен похват: мъжете са изобразени червени, а жените бели.

Следващото изображение е особено интересно, защото изобразява подготовка за приношение и религиозна процесия.

Панелна живопис от 6-ти век пр. Хр., открита в пещера до село Пица, където се е намирал древния град Сикион. Археологически музей Атина / Източник: ТУК

Тази процесия е аналогия на едно друго изображение, което ще ви покажа по-нататък и е свързано с поклонение към Кибела.

Отново виждате същия художествен похват. Интересното тук е че мъжките фигури са на деца. Жените или жриците са изобразени с бяла кожа, а момчетата са с видимо по-розова кожа.

В античността този художествен похват мъжете и жените да бъдат изобразявани така се вижда често и по чернофигурната керамика. Естествената черна основа се ползва за цвета на мъжете, а жените се оцветяват в бяло. Често срещам мнения, че това било така защото изобразените са от негроидната раса. След тази статия ще се уверите, че причината е друга. От чернофигурната керамика ще ви покажа една сцена изобразяваща смъртта на Ахил и една сватбена процесия. Расовите характеристики на Ахил са ясно описани в Омировата Илиада. Той е висок, с бяла кожа и руса коса.  "Спря зад Ахила Атина, докосна косите му руси"

Тетида и Нереидите, оплакващи смъртта на Ахил. Музей на Лувъра. VI пр.н.е. / Източник: ТУК

Процесията на боговете, присъстващи на сватбата на Пелей и Тетида./ Източник: ТУК

Казанлъшката гробница.

Изображение от Казанлъшката гробница. Последна четвърт на ІV – началото на ІІІ в. пр. Хр. Източник: ТУК

Според повечето ни учени са изобразени знатен покойник и неговата съпруга. Според други това е тракийският владетел Ройгос, син на Котис II, един от владетелите на Одриското царство ок. 280 г. пр. Хр. Според Иван Маразов на трона е изобразена Богинята, а сплетените ръце са знак за брачен ритуал, свещен брак с нея. Всички мъже там, без изключение, са изобразени червени, а жените - бели. Това може  да проверите ТУК


В изображенията в Казанлъшката гробница сплитането на червеното и бялото в свещен божествен съюз е една от основните идеи. Тази концепция не е показана единствено чрез вплетените ръце. Всички мъже са червени, а жените - бели. В самия купол на стенописа един от обръчите всъщност е усукан шнур от бяло и червено.


Всички елементи следват тази идея. Пластовете в оцветяването от пода към тавана са червено-бяло, червено-бяло, като долната и горната половини са разделени чрез черно цветово пространство. 

Източник: ТУК

Въртеливото движение, изобразено в сцените, също е дясно, което е равнозначно на червено (разбира се от вихъра, който образуват бягащите колесници от ляво надясно), тъй като това е преминаване от живота към смъртта, от вещественото към невещественото - сиреч от материалния към духовния свят. В колесниците има чифт коне - бял с червена грива и червен с бяла грива. Язди ги женска фигура, облечена в бяла или светло синя одежда, а вихърът е илюстриран чрез веещия ѝ се червен шал-воал.  


Още първият обръч от изображенията е формиран от 12 букрании и 12 розети. В това няма нищо случайно и подсказва, че те обозначават циклите в живота. Букраниите са бичи глави, които тук са показани само като костни бели структури, чийто рога са увенчани с червени пискюли. Счита се, че букраниите (бичите глави) също са изображения на Богинята. Често бялото може да бъде представено и чрез синия цвят. На някои места в България в изработването на мартеницата се включва и син цвят. Това например е характерно за Софийско и Родопите. Синьото ще го откриете разиграно в розетите. В следващия фризов обръч се повтарят сини сърцевидни форми и напомняща на мартеница в червено.

В следващите изображения ще ви покажа, че този художествен похват е продължил дори през ренесанса.



Стенопис на Abbaye de Plaincourault Параклис от 12-ти век на рицарите хоспиталиери в Мерини, Ендр, Франция.

Сред средите на алхимиците се пазят също древните представи за сътворението и това как нещата възникват и се преобразуват.


На първото изображение виждате символично представено дървото на живота. Илюстрирана е тази древна идея за мъжката и женската жизнени енергии - дясната и лявата, червената и бялата, на слънцето и луната. По средата на двата ствола, които се вплитат един в друг е застанала господарката на живота - пра-майката, която контролира жизнените потоци / сокове, които текат в корените. Чрез смесването им се извличал "философският живак". Така се нарича и картината, рисувана е в Италия през 15 век. Отляво е друго изображение на властелините на света, божествените владетели слънце и луна.   

Смятам, че в обичая с мартениците е съхранена древна балканска история за сътворението на човека и е разпространена и вплетена в различни религиозни системи и митологии. 

Според Диодор Сицилийски, Луций Ариан и редица други хронисти от преди новата ера, Дионис в своите походи за овладяване на нови територи отнася балканските знания и вярвания към Индийския субконтинент, като оформя религиозните им представи за възникването на света и човечеството. И ето какво откриваме в зороастрийската космогония: първият мъж и жена (Адам и Ева в християнството), които дават началото на човешката раса,  се казват Mashya и Mashyana.

Етимологията относно имената на тези два персонажа казва, че те са транслитерирана форма на Маретан и Марeта (Maretan and Mareta) от авестийски и се превеждат като „смъртни същества“; следователно: хора-човеци. Тези имена или по-скоро епитети са нищо друго освен мъжката и женска форми Марто и Марта.

В Бундахишн е записан митът за сътворението, където първобитното същество, наречено Гайо-Март (Гая-Мартатан), е създадено от Ормузд (Ахура Мазда - Творецът). Това същество съдържало в себе си и женското, и мъжкото. Точно тази е и праисторическата идея, която се открива предадена чрез глинените пластики на „богинята“, в чийто образ са представени и женските, и мъжките полови идентификации-атрибути.

Ариман (Ангра Майню) е духът на злото, обитаващ абсолютната тъмнина. Той се опитвал да унищожи всичко създадено от твореца. За да унищожи Гайо-Март, той изпраща демона Джех (Джахи). Демонът успява, но забележете луната (Mah) успява да улови (или извлече) семето на Гайо-Март преди той да умре. До този момент в света живите същества, флората и фауната - т.е. животът бил подържан от Гайо-Март. От тлеещия труп на това прасъщество, смесващо се със земната пръст и семето, съхранено от луната, се появяват (възраждат) всички растения и животни. От образуваната смес (материя) израства Дървото на живота. Неговите семена възродили живота на земята, а от него се разклонили като клони и отделили Mashya и Mashyana, тоест Марто и Марта.

Няма спор, че библейската история за сътворението е вариация, както и историята в Бундахишн, на един и същ първоизточник, който произхожда от Балканите.

По същия начин в библейския разказ Бог създава от пръст, тоест замесва пръст с течен елемент, нужен за образуването на глина, материала за сътворението на Адам. По всичко личи, че става въпрос за кръвкръвта е живота – Левит 17:11). От вече готовия оживотворен Адам бива извлечена-сътворена и Ева, която повече от очевидно се е съдържала в него. Тази двойка, прародители на човечеството, биват поставени в райската градина, където се намира и Дървото на живота.

Помните Дионис, за когото хронистите ни разказват, че е занесъл това знание към Индийския субконтинент. Той оставял тези представи, култура, цивилизация и вярвания на всички територии, които овладявал. На всички народи, които култивирал.

А ето какво ни казва балканската антична памет за сътворението на хората.

Всички сте чували за битката между олимпийските богове и титаните. В тази версия за сътворението на хората ще откриете същите елементи, които видяхме и в предходните две истории. Дионис е божество на възраждащата се природа, на изобилието и на плодородието. Преследван от титаните той се преобразява неколкократно в образа на различни животни - лъв, елен и бик. В крайна сметка е уловен от титаните във формата му на бик. Разкъсан е на седем части и изяден. Атина успява да спаси сърцето на Дионис. Зевс, разгневен от стореното, поразява титаните със своята светкавица. Пепелта от телата на титаните се смесва с пръстта, попита с кръвта на Дионис. От образувалата се глина, съдържаща нещо от титаните и кръвта (живота) на Дионис, биват сътворени хората. Тази история пояснява защо в хората има и зло, и добро. Доброто, обусловено от божествената част от Дионис, а другото е злото, наследено от нечестивата част на титаните.

На следващото изображение виждате Дионис като Дървото на живота, от който поизрастват клоните. Менадите, извършвайки около него ритуала, наливат от червеното вино (кръвта).



Практиката, която в християнството ни е позната като Господна вечеря, в която участващите пият червено вино (олицетворява кръвта (живота) на Христос) и ядат бял хляб (олицетворява тялото на Христос) като по този начин идват в единение с него, е добре известен древен балкански ритуал, който се нарича „тройна Дионисия“. Участниците в ритуала пият червено вино и ядат бял хляб и олицетворяват същото, което вече споменах в ритуала на Господната вечеря.

"Каквото е станало, това е, което ще стане; И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; И няма нищо ново под слънцето." Еклесиаст 1:9

Дори поздравът три пъти повтарян по време на възкресение „Христос възкръсна!“ и отговорът „Наистина възкръсна!“ е част от ритуала на тройната Дионисия. В химните за причастието преди възраждането/възкресението на Дионис се откриват същите думи, които се казват по време и на християнския ритуал. Всичко това може да проверите ТУК.

Когато хората видят безспорните аналогии от древността в християнството или пък ги видят в балканските практики и след това изразени, макар и видоизменени при народи на хиляди километри от нас, обикновено реагират глупаво и първосигнално като наричат това кражба: „Те са откраднали от нас!“. Не, това не е кражба! Това ви показва само извора, първоизточника. Мястото, откъдето започва тази културна трансмисия. Християнството не е крало нищо, то просто е носител на тези древни практики и вярвания, макар и преобразени в различна културна среда, представени само привидно по нов начин.

Често чувам възклицания за мартениците от типа: „Това е езически празник. Той не е християнски.“

Какво означава езически? Че е от предхристиянската епоха. Скъпи християни (какъвто съм и аз самият), за мен Христос е Спасителят на човечеството и това винаги ще остане така. Но Христос казва на духовните водачи на евреите: „Преди Аврам, Аз съм“. Това потриса фарисеите. Исус им каза: „Бил съм тук и преди Аврам, вашия първи предтеча, от когото произлизате. Бил съм и по времето на Аврам, защото той ме видя и се възрадва.“ Христос е и в началото, той ще бъде и в края. Той е алфата и омегата.

Нима Бог не е съществувал преди християнската епоха? Нима в предхристиянската епоха не са съществували хора, които познават Бога? Нима всичко от езическата епоха е зло?

ВСЯКО дадено добро и ВСЕКИ съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение, или сянка от промяна.“  Яков 1:17

„Защото ВСЯКО нещо, създадено от Бога, Е ДОБРО, и нищо не е за отхвърляне, ако се приема с благодарение;“   1 Тимотея 4:4

Съществуват християни, които изпадат в паника когато им подадат мартеница. Защото била езически ритуал. Да, от предхристиянската епоха е. Но и Христос е от предхристиянската епоха, уважаеми братя и сестри!

"Каквото е станало, това е, което ще стане; И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; И няма нищо ново под слънцето." Еклесиаст 1:9 

Обичаят да се подаряват мартеници е предхристиянски, но е и християнски, защото всичко, което олицетворява той, е в основата на християнството. Мартеницата е апотропей, нейното предназначение е да пази от зли сили. Апотропеи съществуват и в християнството: виното (кръвта на Христос), хлябът (тялото на Христос); светената вода, кръстът, помазана дреха, мирото, тамянът, смирната... Мога да продължа да изброявам. Зная, че ще има християни, които ще се шокират, защото страдат от изкуствено наложени доктринални стереотипи и колкото по-скоро се отървете от тях, толкова по-свободни ще бъдете, защото истината има свойството да носи свобода.

Не ви казвам „Носете!“ или „Не носете!“ мартеници. Това, ако не е узряло у вас, няма как да разберете и моите думи тук. Вие ще продължавате да виждате дявол и зло във всичко, което не се вмества в представите ви. Задайте си един въпрос: Как придобихте тези представи? Кой ви ги вмени? А той откъде ги е придобил? Кой го е научил, че това означава онова? Ще ви кажа само, че никога не съм отказвал да ми окачат мартеница. Хората, които ви я закачат, вярват, че по този начин ви благославят и всъщност точно това правят. Отхвърляйки този акт на добро, вие им зашлевявате шамар. Мислите си, че вършите правда пред Бог, но отблъсквате хората от него.

Ще ви покажа каква е семантиката на мартеницата и нейното значение не е спирало да съществува през хилядолетията.

„И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.“ Битие 1: 26,27

Усукването на червения Адам и бялата Ева е духовен акт, повеля на плодородие от Твореца. Това усукване един в друг ражда по-здрава форма; шнур, който ще стане източник на НОВ живот. Този шнур ще предаде като информация в ДНК-то на детето (мартеницата) червеното (бащиното) и бялото (майчиното) и това ще го направи човек. Плодете се и размножавайте. Детето ще порасне и ще изплете на свой ред своята мартеница когато намери своя Адам или своята Ева.  Днес мнозина се опитват чрез „модерни технологии“ и „медицински практики“ да унищожат плодовитостта. Да унищожат живота. Да спрат изпълнението на Божествената заръка. Опитват се и чрез опорочаване и изменение на половата идентификация.

Ако ще пазите Божиите повели, пазете и повелите на предците си. Те са предавани хилядолетия наред за да стигнат до вас. За да изпълните и вие предназначението си.

Сега разбирате ли защо мартеницата се слага на клоните на плодоносно дърво,  ДЪРВОТО НА ЖИВОТА?

А знаете ли, че тя се слага и на добитъка? На всички тях Бог остави заръката „плодете се и размножавайте се“. 

НЕ СПИРАЙТЕ ЖИВОТА! НЕ ГО МОДИФИЦИРАЙТЕ, ИЗМЕНЯЙКИ НИШКИТЕ, ИНИЦИИРАЩИ ЖИВОТ! ЗЛОТО Е СТЕРИЛИТЕТ. ТО ИСКА ДА УБИЕ ЖИВОТА!


Усукване на мартеница. Поглед отстрани и отгоре.

Безспорно сте забелязали свастикообразното движение. В Индия, където и до ден днешен свастиката се ползва в древния си контекст, дясната (червената, огнената, слънчевата) се възприема като мъжка, а лявата (която също е светлинна, но не е огнена) има студена светлина, тя е женската, лунната, бялата или синята. Когато е синя тя изобразява и водата. Живота се оформя във водна среда. Раждането на дете става след изтичане на околоплодните води.

Всъщност в Индия всичко дясно се възприема като носител на мъжка информация и съответно всичко ляво - на женска.

Ще цитирам отново част от книга на Юлия Боева за „Праисторически символи в свилениците от Софийско“:


В следващите изображения ще ви покажа самата мартеница, включена като елемент от благодарствени ритуали от Балканите за плодородие.

Релеф от антична Мизия / (323-31г. пр. Хр). Днес се намира в Лувъра-Париж / Източник: ТУК

Голямата женска фигура е на Кибела – пра-майката. Мащабът ѝ подсказва, че е с божествен характер.  Зад нея виждаме по-ниска мъжка фигура, вероятно Атис (полу-бог). И на Кибела, и на мъжката фигура ръцете са издигнати в знак на благословия. Пред тях виждате Дървото на живота, което за народа ни е дъб (свещеното дърво), на чийто клони е окачена мартеница. До дървото е малко момче, което държи жертвено агне до самия олтар. Зад олтара се вижда жрица, която носи на главата си поднос с други жертвени приноси.

Сравнете това изображение с плочата от Пица, което ще обогати представата ви за ритуалното събитие.

Панелна живопис от 6-ти век пр. Хр. Открит в пещера до село Пица, където се е намирал древния град Сикион. Археологически музей Атина / Източник: ТУК

В едната си ръка белите жени носят клонки и влакно бяла вълна. При момчетата с червена-румена кожа (които вероятно също символизират момчето Атис ) присъства червения конец. Червеният конец е усукан около флейтата и като пискюл виси на арфата; в ръката е и на момчето, което държи жертвения агнец, на който също има червен конец на шията. Този червен конец от момчетата и бялото вълнено влакно в ръцете на жените се усукват като шнур и се връзват на клонките, които се наричат ейресионе (Още за ейресионе можете да прочетете ТУК). Тези клонки след това се носят у дома и могат да останат окачени на вратата през цялата година. В мита за влюбената Кибела в Атис, поради несподелената първоначална любов и смъртта на Атис е посочено, че това довежда до суша и безплодие.

Навсякъде, където Кибела минела, наставала суша. За да спре това, тя се обръща за помощ към оракул. Част от ритуала, който възвръща плодородието, е свързан със усукването на бяла и червена вълна върху дърво. Същият ритуал е описан отново при настъпила суша в древна Атина, когато по съвета на Делфийския оракул е посветена на Аполон молебна клонка, увита в конци от бяла и червена вълна. И в двата случая плодородието бива възстановено и сушата престава. Атис е възроден за нов живот. Древните автори считат, че този ритуал произлиза от хипербореите. А това ни отвежда отново към праисторическата представа за РАЯ. 

Ако искате да научите повече за това, можете да си поръчате книгата „СЪРМАН“, в която описвам тази древна представа. Можете да я поръчате от тази страница: https://www.facebook.com/KnigaSarman


Сега искам да обърна внимание на жертвеното агне, което трябва да е първак, мъжко и бяло, превързано с червен конец.  В България се използва и до ден днешен дума за висококачествена вълна. Тя се нарича ерина или ярина вълна. В обичая, касаещ Гергьовден, това е много добре изразено.

Всъщност това, което съществува в нашия език, свързано както и с редица ритуални практики, много добре обяснява думата ейресионе.

Ер(Яр). Това име ние познаваме чрез различни думи в съвременния български език: ерча се, ерген, яре, ярка, ярост, яркост. Общият им смислов кръг е гордо изправен, способен да опложда, добиващ полова зрялост, активно (агресивно) действащ, изпъкващ.   

В славянската митология е останало името Ярило и то е непременно свързано със Слънцето. В латинскиия език прилагателното erectus означава изправен, прав; възвишен, благороден; смел; горд, надменен; внимателен, напрег- нат, а в гръцкия е преминало, вероятно от заварената местна пеласгийска култура…“ „Мъдростта на Великата Майка“ Юлия Боева

Ще спомена, че българската дума ерген е двусъставна ЕР-ГЕН (генос - род) и означава полово зрял, готов да продължи рода.

Червеният цвят винаги се е възприемал като цвета на слънцето, цвета на огъня, а огънят се възприема като „уловеното слънце на земята“. В този смисъл червен и ярък е равнозначно.              

Следващото изображение е отново от нашите земи и е от периода на римска Тракия. Открито е някъде в земите близо до Черно море. Виждате отново Кибела, на чиято диадема е окачена като символ на плодородието мартеница.

Библейската Ева, бидейки пра-майка на човечеството, е аналогия на самата Кибела.

Вотивни плаки на Кибела с акцент върху елемента мартеница

Самият Христос е наречен втория Адам, който премахва проклятието, сушата, погубващата сила, смъртта дошли върху човечеството поради грехопадението. Това бива извършено чрез ритуалната саможертва и той е превъплатен в новозаветните писания като жертвен агнец, ЯРИЛО, който чрез проливането на кръвта си да изцели прокобата, паднала върху човечеството и цялата земя, която ожида изкуплението.

Помнете миналото си, не го заличавайте! Има повече мъдрост и виделина, отколкото предполагате в корените на предците ни, от чиито жизнени сокове пием и ние самите.

Бъдете благословени, живи и здрави, плодоносни, а не стерилни! Търсете естественото здраве! Всичко нужно за това Бог е осигурил свободно и достъпно в природата. Не я унищожавайте! Пазете я, изучавайте я и тя ще ви се отплати богато!

Господ да ви благослови! Честита баба Марта!