вторник, 16 януари 2018 г.

Праисторическата древност в помашките обичаи

Фотография: Николай Дойчинов / Източник: Дневник

В тази публикация ще споделя с вас един интересен и несъмнено древен обичай, който се е съхранил тук на Балканите сред някои от помашките общности. Умолявам ви да се освободите от предварителни нагласи - било то поради религиозни, политически или етнически предубеждения.

Защо отправям такава молба ли?

Помаците са в много аспекти една изстрадала етнографска група, както и много от нас те са разделяни, използвани и манипулирани във времето, поради вече изредените по-горе причини. Религия, политика в смисъла на това, че мнозина геополитически интереси са се заигравали с помашкия казус. Като оставим всичко това на страна, те са едни безкрайно добри и трудолюбиви хора. Между самите тях има много разделения, не малка част се определят като българи, за което другата част ги нарича предатели. Има и такава част, която се определят като турци и трета- която не се определя като нито едно от двете. Самите помаци имат доста различни поднаименования. Техният майчин език е български и изповядват исляма. Въпреки, че има причини, които разделят тази група хора има нещо, с което всички са съгласни. Те са старо балканско население и живеят в България, Турция, Гърция, Македония, Албания и Косово.
 

Вече сравнително популярни са интересните сватбени ритуали от Рибново. Наскоро благодарение на Алекс Мизурски, който подържа фейсбук страницата на село Побит Камък, община Сърница, имах възможност да разгледам стари фотографии на негови съселяни.  Вниманието ми бе привлечено от точка, която жените имаха на челата си. 

Моми във възраст за женене от село Побит Камък / Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник: Тук

Обичаят вече се беше изгубил от неговото село като практика, но се бе запазил в съседно на Побит Камък- село Драгиново, община Велинград. Неотдавна екип на „Ройтерс“ е заснел сватбен ритуал в Драгиново.

Кадър от видеото на сватбения ритуал в село Драгиново / Вижте видеото по долу



Обърнете внимание както на ритуала, така и на невероятното пеене от жените.

Сватба в село Драгиново / Източник: Тук
Според споделеното от Алекс Мизурски, който разпитвал възрастна жена от Побит Камък, при тях точката се слагала на млади момичета, които са готови за женитба. Правела се от кана или яспра, а може и от метално колелце, което се залепвало с борова смола. Точката се носела до деня на сватбата. По време на сватбения ритуал, точката се съчетава заедно с тельосването на гелината и остава, като част от маската на невестата.

 В селото му обичаят съществувал до 50-те години на миналия век, но после постепенно изчезнал. През социалистическия строй е наложена забрана за определени облекла и обичаи, но в някои села все пак се е запазил.

Несъмнено вече сте се досетили къде другаде може тази практика да има паралели. 


Актрисата Aishwarya Rai с "бинди"


Разбира се Индия и така наречената точка „бинди“.

Жените, които са готови за женитба носят черна „бинди“ на челото си, а червената е символ на брака. Черният цвят се използва за противодействие на ефекта, наречен „зли очи“. Ако едно прекрасно младо момиче получава твърде много комплименти, индийците смятат, че това може да я урочаса, така че точката отблъсква злото.

В по-старо време само омъжените жени са носели червена „бинди“. Вдовиците, чиито съпрузи са умрели, не носят „бинди“ или носят бяла точка от пепел. Майките понякога поставят черни „бинди“ на челата на бебета и малки деца за защита от зли духове. В настоящето практиката се е превърнала по-скоро в моден аксесоар, който се носи, когато жената облича традиционно облекло. Изработват се блестящи „бинди“ или метални с перли и скъпоценни камъни.


Когато говорим за произхода на този ритуал в Индия трябва да се каже, че „бинди“ е била показател за принадлежността към ведите на този, който я носи. Ползвала се е както от мъже, така и от жени.

Илюстрация: Рисуване на "бинди" на омъжена жена

Също така се е ползвала като част от медитативния ритуал и като въздействие върху интелекта и създаване на здрав и силен индивид. Въздействие, което да спомогне за изграждане на благороден характер и съответно да допринесе за изграждане на здраво семейство и силно общество.

Символизира духовното зрение на човека или третото му око. По време на медитация едно от местата, където се концентрира мисловния поглед при затворени очи е именно между веждите в точката „бинди“. Това място се нарича (Bhrumadhya). Област, в която човек може да види духовни истини.

Счита се, че практиката датира от около 4 500 години.

Не е ли изумително, че тази древна традиция все още е запазена на Балканите, където е и вероятната нейна прародина?

Интересни фрагменти от антични автори ни разкриват, че земеделието като средство за прехранване и познанието за него е дадено на хората от тракийския бог Дионис-Сабазий. Първо това знание е споделено с неговия народ на Балканите, но Дионис и неговите походи (шествия) овладявали все повече земи и народи. Ето какво споделят някои от тези автори за походите му към Индия.


Диодор пише следното: "Дионис дойде отдавна, когато индийският народ все още живееше в селата. Той успя да завладее цялата Индия, защото там няма голям град, който да се противопостави на неговото технологично превъзходство". По-късно четем: "Освен това, той построи важни градове като премести селата в подходящи места". Ариан пък отбелязва: "Нито са имали индийците градове ... но когато дойде Дионис и стана владетел над индийците, той построи градове ..."

Мегастен от своя страна твърди, че Дионис е първият градоначалник на Индия и строител.


И също така Дионис прави от индийците фермери. Преди това те са преживявали от сурово месо.

Цитатите са от книгата на Allan Dahlaquist „Megasthenes and Indian Religion: A Study in Motives and Types“

Когато споменах ведите, трябва да кажа и нещо за ведическите писания и ведическите мъдреци.

Ведите (множествено число от Веда, на санскрит वेद, знание, от същия индоевропейски корен, от който произлизат думите ведение, неведение) са четири индуистки текста – Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда и Атхарва Веда, смятани за основните писмени паметници на индуизма. В различни аспекти, те се явяват може би най-старите писмени източници на санскрит и са сборници, съхранили още по-древна устна традиция.
В този смисъл на думата за съхраняване на древна устна традиция през 1874 г. и през 1881 г. босненският хърватин Стефан Веркович публикува в два тома „Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“. Това културно наследство е съхранено във формата на песенно творчество, идва точно от югозападните Родопи и има наличие на митологеми и исторически спомени от предхристиянски времена. Селата, в които са събирани песните и преданията са основно в Татар-Пазарджишка кааза - Селча, Чавдарли, Касакли, Доспат, Цицюво, Плетена, и в Неврокопска кааза - Джиджево, Теплен, Крушево, Карабула, Долно Дряново, Рибница, Абланица, Лъжен, Фъргова.

Песните от сборника са предоставени на Веркович от българина Иван Гологанов от село Търлис, Неврокопско, който твърди, че ги е записвал в продължение на 12 години. Двата тома на „Веда Словена“ включват 23 809 стиха. Изложените в сборника умотворения са с необикновена тематика и съдържание - говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологически герои, древни царе и господари, съдържат знания, спомени, формирани далеч преди ислямизацията на помаците, но и преди християнизацията на българския народ.

И така, нека се върнем на обичая, който и до днес е съхранен сред някой от помашките общности в България и има пряк паралел във ведическата традиция с поставяне на „бинди“.

Би било интересно, ако нещо и като археологически свидетелства се откриват за подобни ритуални практики от дълбока древност в територията на люлката на европейската цивилизация или така наречената „Стара Европа“. И да, може би такива има.

Преди повече от 7 500 години именно в нашите земи живеят хора, които археологията нарича култура Хаманджия (по името на старо българско селище, по настояще намиращо се на Румънска територия в северна Добруджа). Там тази култура е фиксирана за първи път по време на археологически проучвания. Най- старата фаза от култура Хаманджия и до ден днешен се намира в Българските земи до Дуранкулашкото езеро. Хората от култура Хаманджия се явяват предци на тези от култура Варна, така наречената „Златна цивилизация“.

Един от най -известните артефакти, превърнал се и в лице на култура Хаманджия е колективна находка на идолни пластики, представляващи мъжка и женска фигури в седнало положение. Фигурите са наречени „мислителя“ и „жрицата“. Датирани са на 7000 хиляди години. Мъжката фигура изразява състояние на замислен човек, което е и самата концепция за медитацията, посредством която човек може да се превърне във ведически мъдрец, или по друг начин казано: „вещ в скрити познания“. Женската фигура е още по -интересна с една особеност, която я различава от мнозина други подобни. На челото си тя има поставена точка - категоричен паралел на ритуала, съхранил се при помаците и ведическата традиция в Индия. Тази статуетка обаче е с 2500 години по-стара от датирането на традицията „бинди“. Трябва да кажем и че само по един-единствен артефакт не можем да правим категорични заключения. 




Но ако тази практика при помаците е праисторическа, то вече имаме значително количество натрупани свидетелства. Въпреки това, нека покажа и други праисторически археологически свидетелства за обсъждания древен обичай.

Глава от късно-неолитно селище Хотница-Орловка. / "The Typology of the Anthropomorphic Figurines From Northeastern Bulgaria" Иван Вайсов / Под редакторството на Марк Стефанович, Хенриета Тодорова, Харълд Хауптмън
Подобни специфики при някои антропоморфни фигури е забелязана и от Светослав Сергеев, който анализира антропоморфната пластика при култура Кукутени-Трупилиан и нейното сакрално значение. С негова публикация можете да се запознаете ТУК

Подобен прочит загатва и Марко Мерлини в своя труд – „Тhe danube script and the gradenica platter - a semiotic study based on most recent autopsy of the bulgarian item “, визирайки пиктограмата на богинята от плитко-глинения съд, открит в Градешница, върху който са изписани 24 линейно-геометрични знаци.

Идеята за „третото око“ е още по категорично изразена върху каменна антропоморфна фигура от с. Благоево, Разградско, която е частично запазена. Статуетката е намерена случайно при оране. Открита е във фрагментарно състояние, плитко заровена в земята. Изглежда, че счупването е станало в момента на намирането ѝ. В публикацията си „Мраморни идоли от неолита и енеолита“ Величка Костова й прави изключително детайлно описание, за съжаление пропуска именно тази забележително интересна специфика в иконографията на лицето. Тука то не просто е фиксирано с точка на челото, а е изрисувано самото око заедно със зеницата вътре в него. То следва същата стилистика на действителните очи на фигурката. Очите имат продълговата, бадемовидна форма. Те са очертани от долна хоризонтална и горна дъговидна врязана линия. Външният ъгъл на лявото око е слабо извит нагоре. Представени са дори зениците чрез кръгли вдлъбнатинки в средата на очите.



За съжаление не мога да коментирам защо е направен този пропуск. Допускам единствено, че не е забелязала това поради по-слабото врязване на третото око. Ще изкажа хипотеза, че то не е толкова дълбоко врязано като действителните очи, за да се изрази неговата духовна същина чрез по-ефирно изчертаване.


Женска маска (Микена), облечена с лента за глава.1300-1250 г. пр. Хр. / Приготовление на невеста при помаците от Рибново
Село Брезница / Фотография ни бе показана от Юлия Боева
Подобен паралел сред христианизираното население на балканите е обичая да се поставя кръст на челото. При босненнките този кръст дори се е татуирал. Обичая се е практикувал от илирите но датира от праисторически времена. Вижте видео с този обичай ТУК

Друг подобен паралел е, когато  на Великден с първото червено великденско яйце се прави червена точка или кръстен знак на челото, а на бузите на децата овали за да бъдат здрави. Същото яйце се поставя до иконата и се пази до следващия Великден.

Кадри от обичая "Боядисване на яйца"- ДФГ "Цветница"с. Медовина и ПК "Антола"с.Паламарца / Източник: Тук

На Богородица млади майки и бременни жени носели в църква ризи, кърпи, чорапи, престилки и други дарове, за да покровителствува тя малките деца и родилките. Този обичай също разкрива връзката на празника с древната Богиня майка, покровителка на майчинството и плодородието с Богородица. На този ден семействата, които имали болно дете, принасяли курбан на светата майка. С кръвта на закланото животно майките мажели кръст на челото на децата за здраве.

И така, това, че обичаят се е съхранил сред помаците ме прави и щастлив, и развълнуван, защото чрез него те се явяват поредното доказателство за древността на балканските народи,и в частност на нашия. Земя, от която са тръгвали редица цивилизационни вълни.

Живо ме интересуват не геополитически интереси, религиозни или етнически деления, а съхраняването на това уникално културно богатство и разнообразие на древни обичаи и традиции, които все още могат да се видят в земите ни.

Фотографии: Николай Дойчинов/ Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник: Тук
Автор: Славян Стоянов

Библиография 
1. „Megasthenes and Indian Religion: A Study in Motives and Types“ Allan Dahlaquist  
2. „Веда словена“ Стефан Веркович – 1874г. и 1881г. 
4. „The Typology of the Anthropomorphic Figurines From Northeastern Bulgaria“ Иван Вайсов / София 1998г. 
7. Мраморни идоли от неолита и енеолита“ Величка Костова / сп. История на света, бр. 1, януари 2003 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар