Пеласги и Фриги - помощна публикация

Раковски е един от старите възрожденски историци, който е бил готов на всичко и с всеки да влиза в спор за да докаже, че пеласги и българи е едно и също название.

"Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа..."

"Това племе или голям род, познато в елинската стара повестност под общото и обширно народно име пеласги, не е друго освен българи, изкривено от гръцките описатели на поради недостатката на езика им. (Че гръцките описатели много странни речи писани с "б" са писали с "п" върху това можеме наведе много примери. Отечеството Александра Македонскаго, кое се е съхранило и до днес в правото си наименование Бела или Белица, тии са го писали в старост Пелла а днес Мпелитса. Тъй и множество други.”

Г.С.Раковски

Раковски дава много точен пример как се видоизменя етнонимът ни във старата елинска повестност.

Ето нещо от Страбон: „Пелазгите били наричани от атическия народ „Пеларги”“ (Strab.V.2.7).

В книгата си „Залезът на стара Европа“ Йордан Табов, разглежда именно този въпрос като показва извадка от справочник по палеография, с графемата на името Пеласг.

 

Ето какво пише Табов:

„Но когато се срещне "р" вместо "с", експертите не се колебаят и не се съмняват, че трябва да се помисли за нещо друго: ръкописните латински "r" и ß понякога са неразличими едно от друго (виж глава шеста); важи за гръцките "r" и " s " също. Така, например, когато Тукидид пише "...дори Пеларгикус трябваше да бъде установен в подножието на Акропола ..." (FUK стр. 73) коментаторите на текста директно свързват атинския квартал Пеларгия с пеласгите: „Къде точно се е намирала местността (и крепостта) Пеларгикус, каква връзка е имала с древната „пеласгийска стена“, която заобикаляше Акропола, не е известно... Останките от „пеласгийската“ стена * 1 се намират точно на Акропол на юг от Пропилеите. (FUK com. p. 458)“

И още:

„Помислете за примера с графемата на фиг. 18-1. Той е доста прост и човек лесно може да открие, че може да се чете и като "ПЕЛАРГ", и като "ПЕЛГАР". Но поради факта, че гръцкият език няма буква за звука "Б", понякога се обозначава с буквата "П". Следователно графемата може да се чете и "БЕЛГАР". Остава да се добави, че в гръцкия няма звук, който на български се означава с "Ъ" и който участва в името "БЪЛГАР(ин)"; възможно е да е предадено с буквата "Е".

Така оправдахме друго

хипотеза: Графемата, която в Древна Елада е използвана за изписване на думата "пелгар" = български (в), по-късно е погрешно разчетена като "пеларг", "пеласг" и т.н.

Можете също така да конструирате приблизителна гръцка графема. На фиг. 18-2 долу вдясно е "лигатура" (непрекъснато изписване на букви), съставена от "алфа" и "ро", което трябва да се чете "АР", но поради факта, че "ро" е подобно на "сигма" “, може да се чете „АС“. Сега нека вземем предвид неяснотата на траекторията на четене: оставяйки горната "гама" в края, получаваме "пеласгус" и "пеларгус".

Тази хипотеза просто гласи, че старото местно население на Балканския полуостров, което гърците заварват при заселването си, се състои от българи.

Има достатъчно аргументи в подкрепа на това, но тук ще се ограничим до най-интересните.

Разбира се, първото нещо, което трябва да направите, е да започнете“

И Раковски и Табов посочват, че поради липсата на буква „Б“ в гръцкия се ползва „П“ или когато видите да се изписва МП трябва да се чете като Б.

Табов посочва и още нещо важно. В науката не е ново твърдението, че автохтонното предгръцко население на балканите е било славяноезично.   

„Морозов, а след това Постников и Фоменко предположиха, че преди пристигането на гърците на Балканите местното население е било от славянски ^*1 произход. ( ^*1 Терминът "славяни" трябва да се приема с достатъчна предпазливост, като означаващ определена културна и езикова общност.)“

Това са руски математици, които твърдят, че има глобално фалшифициране на световната история.

Някой изследователи смятат, че името на Пеласгите не е било видоизменено от гръцката езикова среда и привеждат като довод, че то е регистрирано и от египтяни като “peleset”, а от евреи и сирийци като „peleshtim“ и “palashtu”, а тези народи ползват звука Б и имат графични символи за предаването на този етноним.

От бронзовата епоха нататък името на Ханаан е изместено от това на Палестина, заради заселването там на пеласги.

Само, че имасведения, че самите пеласги са ползвали „П“ и „Б“ като взаимнозаменяеми. По мое мнение това е започнало след като двата езика на данайци и пеласги започват да си оказват влияние в двуезична среда в която съществуват.

В книгата си „The book of God – The Apocalypse of Adam-Oannes“ на Едуард Вон Кенили, издадена през 1867 г. Известен ирландски историк и адвокат пише следното:

„ пеласгите, които са използвали Б и П безразборно Πέλο, Аз съм : също Belinus. Несъмнено следователно е влязло във формирането на името Аполон; А-Бол, Бали и Палистан, и Балистан;, име за Тибет, Градът на Бога, идват от този корен: също Bull “Бикът”, символът на Слънцето.“

За Аполон и родът Дуло говоря подробно в книгата си „Сърман“. Една от причините за тези манипулации е именно представата или да го наречем знанието за народа на слънцето. За това, че Аполон е познат под името Болг говоря отново във същата книга но продължавам тази тема и в книгата си „Елбетица“, и двете книги могат да бъдат поръчани от ТУК. Незнам дали защото е ирландец но Едуард Кенили е уловил точно тази нишка и я споделя в труда си, преди да е редуциран. Фир Болг е народ в ирландската митология, който пристига там от земите на Тракия.

Балистан е наричан не само Тибет, но и Пакистан. Там и до днес съществува територия с това име. Едуард Кенили не е единствения, който счита името на Палестина като еднозначно с Балистан го свързва с името на пеласгите.

Тук има един пиперлив момент. Когато за първи път попаднах преди години на тази книга, тя съществуваше във версия с 853 страници. По неясни за мен причини, книгата в тази си версия е премахната в изданията към които достъпа е свободен тя е със 672 страници. Цели 181 страници са премахнати.

Ето какво е останало от кеша на 755 страница

„Палистан може да означава или Древната земя от tadalos; или Балистан, страната на Бал, Слънцето и така на Бог; стан означава ... Евреите отбелязват произхода си с името ; за Палестина или Палистан е земята Бали.“

Там където е многоточието в цитата „стан означава…“, кеша не го визуализира но допълнението е „земя“, „страна“, „държава“.

Сякаш някакви сили хилядолетия наред насочват мисълта на човечеството в определена траектория и правят друга да звучи абсурдна и нежелана.

Ще кажете, че българите и българското минало е твърде незначително за да се занимава някой с неговото хронично заличаване и заплитане. И колкото и налудничаво да звучи това, фактите говорят друго. Може би ще бъда упрекнат във уклон да илюстрирам народа ни като особен и специален, но не става въпрос само за нашият народ. Става въпрос за цялата човешка история. Основите на съвременната ни цивилизация са изградени върху това минало. Официално научната общност счита, че гръцката цивилизация е тази на която дължим всичко. Сега си помислете ако беше свободно достъпно и общоприето, това че съвременната ни европейска цивилизация дължи съществуването си на предгръцка, предпотопна култура и всички славяноезични народи са нейни преки наследници. От така наречената славянска езикова група, българският език е най-стария. Да сте чували някъде това да се тиражира официално?

Целият ни свят би бил различен. Всички народи, които ползват азбука на друг народ, знаят на кого дължат това, а това означава духовно и просветно влияние. Например. Латинската азбука носи името на латините, арменската на арменците, коптската на коптите и т.н. Сега задайте си въпроса как би изглеждал света ако азбуката която ние ползваме се наричаше българица. Тя дори не се нарича и славянска азбука. Нарича се кирилица и се подразбира, че е славянска. Очевидно някой има проблем точно с това. 

Налудничаво ли е още? 

Била кръстена на Кирил брата на Методи. Кирил е мъртъв от 15 години, когато бива създадена по поръчка на български владетел първо в столицата на България в Преславската и после доразвита в Охридската школа. За нейна основа са ползвани друга стара писмена система ползвана от народа ни, която посветените ни духовници са познавали. Това, че се счита гръцката за нейн прототип е поредната умишлена манипулация. Защото самите стари автори твърдят, че гръцката азбука е дадена на гърците от траки. Тоест, "гръцката" азбука не е гръцка. Толкова ли е трудна да се назове ясно?      

Друго антично название в което се съдържа етнонима на българите, е това на бригите, които след разселването си от балканите в Мала Азия се наричат Фриги.

Според предания на аркадяните , описани у Павзаний , Пеласг бил първият човек , който обитавал земята им е автохтонен в Аркадия. Пеласгийският език е наричан от гърците фарварски, същия като на бригите. Тоест фриги и пеласги имат един и същи език и в корена си са един и същи народ.

" Хекатей Милетски казва, че Пелопонес преди елините е бил населен от варвари. Но може да се каже, че в древни времена цяла Елада е била поселище на варвари, ако човек разсъди от самите традиции: Пелопс довел хора от Фригия в Пелопонес, който получил името си от него…“

“Pelops​ 388 brought over peoples​ 389 from Phrygia to the Peloponnesus…” (Strab.VII.7.1).

Аркадия всъщност е част от Пелопонес.

Ако балканите са били населявани преди възникването на старата елинска култура от варвари, как е възможно те да са варвари в контекста който се влага в понятието „варвари“?

Широко разпространено е схващането, че варвари означава чужд народ от по-слабо развити цивилизационно племена. Диви, необуздани.

За първи път термина „варвари“ бива използван от Омир за описване на карите, като ги нарича „варварофони“ в смисъл на „варвароезични“. Тоест под термина „варвари“ се е имало предвид конкретен език различен от гръцкия. И ако очертаем, кои племена за гърците са говорили варварския език, те и до ден днешен населяват територията на „славянското езиково семейство“, което в дълбока древност е наричано от гърците езика бърбър или езика на варварите.

Хрумването на някой съвременни изследователи, че първоначално този термин възниква за това, че гърците не разбирали езика на автохтонното население се оказва, че никак не е без основание.

На нашия език празното бърборене може да се предаде и с междуметието бър-бър, което по-точно пояснява произхода на варварски (т.е. бърборещ неразбираемо), но очевидно първоначално под това се е разбирало и точно конкретен език.

Етемологично в гръцкия βαρβαρος, което е звукоподр. произход, срв. бърборя.

С времето термина придобива и по-широко понятие. Но не и в ранните времена на старите автори. 

Точно в името на бригите или фригите се съдържа и етнонима ни и това, което вече посочих в какъв смисъл е използван вече дискутирания термин βαρβαρος.

Това с източници и подробности съм разгледал в книгата си "Сърман", която може да поръчате от страницата и в социалната мрежа ето ТУК: https://www.facebook.com/KnigaSarman

Розата като символ на народността ни

 

В настоящата публикация ще засегна темата за розите и присъствието им във везбената ни традиция. Поради тази причина съм задължен да я погледна в исторически план, защото тя като цвете е един от най-древните символи на нашите земи. 

Официалната историческа теза е, че тя е внесена от Дамаск, Сирия, едва в края на 17 век. Става въпрос за Роза Дамасцена. Розата не е прецедент като тема, в която съвременната ни наука се произнася с нихилистичен привкус. Защо се прави това е дълга и сложна тема. Нека разгледаме откога всъщност имаме сведения розата да се явява символ на земите ни. Отглеждала ли се е в култивиран вид, както и дали се е извличало масло, което автоматично би означавало, че маслодайна роза е имало далеч преди времето, за което се твърди, че е пристигнала от Сирия?

Може би най-ранното писмено сведение за розата, свързано с народа, обитавал Балканите, е от плочките с линеар Б, открити в Пилос и датирани 1450 г. пр. Хр. Тоест преди близо 3500 години.

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

В една от плочките се описва масло с аромат на роза.

Текстът на плочката b. FR1204 с ароматно масло, гласи:

„Към Trischeros масло с аромат на роза.“

От плочката се разбира, че маслото е било ползвано за култови цели, но не става ясно за кой бог. От Микенския пантеон са известни Зевс, Хермес, Дионис, Хера, Артемида, Атина.

Това е периода на Микенската цивилизация.  Данайците са онези, които Омир ползва като название за това, което днес ние познаваме като гърци. Те пристигат през бронзовата епоха в Аргос от северна Африка и сключват съюз с владетеля на пеласгите - местното балканско население. Данайците говорят различен език от този на пеласгите. Установеният съюз е двуезичен. Херодот и Платон свидетелстват, че гръцкия език е новороден и е бил говорен паралелно със стария пеласгийски.

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

За етнонима на пеласгите и на фригите ви предлагам да прочетете тази допълнителна публикация, която ще разшири разбирането ви за темата, разглеждана в тази публикация. ПРОЧЕТИ ТУК

Първите писмени произведения на гръцки език са от VII век пр. Хр. - 800 години след плочките с Линеар Б от Пилос. Тоест, първото споменаване на масло с аромат на роза от писмен източник открит на Балканите не е на гръцки език, а на езика на местното балканско население.

Маслото с аромат на роза от Пилос е било ползвано по същия начин, така както това е описано в друго древно сведение от Омир (VIII век пр. Хр.).

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

В Илиада Омир описва нещо много интересно. Богинята на любовта Афродита пазела мъртвото тяло на троянския принц Хектор.

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

„…но кучетата не доближиха тялото на Хектор заради дъщерята на Зевс - Афродита, която ги държа далеч от себе си денем и нощем, като го помазваше с амброзиално масло от рози, за да не се разкъса плътта му.“ 

"Илиада" и "Одисея" на Омир са датирани в периода от IX – VI век пр. Хр. Но те описват вече отдавнашни събития, превърнали се в легендарни. Науката няма категорично мнение за датировката на Троянската война и затова я простират в периода XIV – XII век пр. Хр. - тоест преди 3400 години. Ако приемем тази датировка, то масло с рози за култови цели и балсамиране вече се е ползвало отдавна на Балканите.

В това сведение е спомената Богинята на Любовта като негова ползвателка, но розата освен с Афродита е свързана и с други божества. Едно от тях е Дионис и преди да ви разкажа защо точно с тях, ще покажа доказателства и сведения, които говорят, че отглеждането на маслодайна роза по българските земи е било много древна традиция и то толкова значима, че се превръща в символ на Одриските царе. В Македония тя също е растяла в дълбока древност и е отглеждана в място, наречено на бригийския цар Мидас,. 

Ето какво пише Херодот:

„Така братята дойдоха в друга част на Македония и се заселиха на място, наречено на градините на Мидас, сина на Гордий, където розите растат сами по себе си. Всяка с шесдесет цвята и превъзхожда по аромат всички видове. В тази градина според македонската история, Силен е бил отведен в плен. Над него се издига планината наречена Бермиус, която никой не може да изкачи в зимния студ.“ (Херодот, VIII, 138)

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

Тук има един интересен момент, защото историята разказва за периода, в който тракийското племе фриги все още са на Балканите и обитават района около Македония. В този период те са известни с името бриги. Плененият Силен е спътникът на Бог Дионис. Планината Бермиус в антични времена се е считала като предела, границата, отвъд която са земите на Рая - колкото и странно да ви звучи, това са нашите земи. Късното българско име на тази планина е Каракамен и е на 100 километра от съвременната ни граница. Тоест, още по времето на тракийския владетел Мидас, обитаващ земите на днешна гръцка Македония (Преди Троянската война), розата е била символ на траките, а градините с рози на Мидас са били вече легендарни. Така и тук идва обратната тяга. За Мидас се знае, че има наслагване на две различни исторически личности. Този в Македония и доста по късно фригиеца Мидас в Мала Азия, където неговото царство достига неимоверен икономически разцвет, той завладява господстващите там хети. Разбира се, розата от легендарните градини на Балканите се оказва и там. Те са негов символ. И ето ви я връзката със Сирия: 

Мидас е известен сред съседните асирийски племена като Мита, царят-войн. Херодот още пише, че според египтяните фригите са най-древният народ на Земята. Както искате го разбирайте.

Тази традиция в отглеждането на рози продължава при тракийските владетели. Едно от категоричните свидетелства каква е била нейната значимост се вижда от монетите на одриския владетел Аматок, който поставя розата като символ (заедно с лабриса и гроздето) върху своите монети 359-356 г. пр Хр. Трудно е да се каже колко години след Мидас е това, защото бригите мигрират в Мала Азия през първото хилядолетие пр. Хр. Но взимайки предвид всичко изложено до момента, става въпрос за хилядолетна традиция в отглеждането на рози по нашите земи като част от царските градини на траките.

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

След всичко вече изложено ще ви покажа защо розите присъстват във фолклорните ни носии. Те не са просто само един красив декоративен сюжет. Те са нещо повече - и да, те се съотнасят с Дионис, макар той да не е единственото божество, с което са обвързани.

Има редица митове за розата. Един от тях е че тя е родена заедно с Богинята на Любовта - Афродита. Друг мит също е свързан с нея - тя е кръстила цветето в името на своя син Ерос. Всичко това подсказва предназначението ѝ като мотив във везбената култура.

Кликни върху изображението, за да уголемиш.

Друг мит разказва за Хлорис (Флора), богиня на цветята и пролетта, която срещнала в гората бездиханна и безжизнена нимфа. Натъжена от това решила да вдъхне нов живот на нимфата, като трансформира материята на неживото тяло на нимфата в цвете. В това творческо дело се включили множество богове. Съпругът ѝ Зефир, пазител на западния вятър, помогнал да бъдат раздухани облаците така, че Аполон да позволи на слънцето да хвърли топлите си лъчи. Афродита добавила творческия елемент на красотата към новороденото цвете. Дионис - нектар и опияняващ аромат. Трите грации дарили допълнително на цвета даровете чар, радост и блясък. Всички се съгласили, че това е най-зрелищното цвете, наистина „Кралицата на цветята“. Афродита нарекла цветето Роза, като го посветила на сина си Ерос, а той е причината за бодлите на розите (защитна функция).

Да приемаш, че маслодайната роза пристига на Балканите едва през 17 век от новата ера, си е не просто нихилизъм, а липса на каквото и да е себедостойнство и себеуважение като народ и култура.

Мотивът на розата във везбата се счита като късно проявление. Доколко това е вярно няма да коментирам, но едно е сигурно - фигурите, които се вшиват чрез нея, следват стария пласт на простите геометрични мотиви. 

Поли на женска риза - Ловешко

Може да я срещнете като S-образни скролове, среща се и като "сърман" - свастикообразен флоролизиран мотив. Среща се и като елемент от "елбетица". Наличието на бодли в това цвете (като защитен аспект) подсказва нейното апотропейно предназначение във везбата. Като царица на цветята и наличието на многото цветни листенца в един цвят пък олицетворяват плодородието, съответно сексуалния аспект и любовта в плодовитото семейство. Разцъфналият розов цвят говори за фертилността на жената. Това е едно от обичайните цветя, с която се закичват и моми, и ергени.

Книгите "Сърман" и "Елбетица" може да поръчате от страницата им в социалната мрежа - ето ТУК: https://www.facebook.com/KnigaSarman

ПОЯС, ОПАС, КОЛАН

Кликни за да уголемиш изображението

Като човек, който е убеден християнин, често ми се случва да разговарям с хора, които са обременени от (подчертавам!) погрешни внушения, превърнати в християнска догматика. Ако разберете, че те наистина са погрешни, ще възникне въпросът „Кой и кога е въвел тези внушения и с каква цел?“. Тъй като се занимавам с изучаване на семантиката в символите и мотивите, които се използват в българското традиционно облекло, аз трябва да подхождам обективно, въпреки че тази материя е безспорно свързана и се корени в предхристиянската епоха. Нека бъда по-конкретен за какво говоря.

Змията като символ присъства изключително много в семантиката както на везбените мотиви, така и в приложението на самото традиционно облекло. Погрешните внушения, за които говорих в християнството, налагат усещането, че да пазиш традициите си и опознаваш вярванията на предците е в конфликт с това, което представлява християнският богоугоден живот. Това е много дълга тема и не е цел на тази публикация, но ще кажа следното: изучавал съм библейското писание усилено повече от 15 години и не съм спирал да се позовавам на него, да продължавам да го изследвам вече над 22 години. Хората, които се занимават субективно с изучаването му, смятат символа на змията като изцяло негативен за епохата на християнството. Това е напълно невярно и издава само непознаване на свещеното писание. Там е представена същата древна семантика на този символ, който касае и везбените мотиви, и старите вярвания на народа ни. Засягам тези въпроси и ги разглеждам по-детайлно в книгите си 

„СЪРМАН - Въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“ и 

„ЕЛБЕТИЦА - Реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции“.

Защо направих такъв увод към тази публикация? Ето защо: 

Семантиката на пояса в традиционното ни облекло е изключително свързано със символизма на змията. Един от най-често срещаните мотиви, които се изобразяват в него, е S-образният символ. Той е изключително силен апотропей, но съдържа в себе си именно змийска информация. За да ви въведа по-задълбочено в тази материя, ще трябва да ви запозная с позитивните характеристики на змията, защото именно с тях е обвързана и семантиката. 

Мъдрост, Плодородие, Обновление, Възкресение, Нов живот, Изцеление, Познание, Защита от зли сили.

Змията е особено същество. Тя съдържа в себе си андрогенност. Носи като символ и мъжки, и женски характеристики.

Като символ на плодородието тя е един от фалистичните примери.

Източните учители споделят, че най-голям късмет за всеки е да види когато змии играят своята сексуална игра. Издигнати и виещи се една в друга. Те споделят, че оплодителната енергия, която се генерира в този процес, може да бъде уловена и предадена върху предмет. Например ако кърпа бъде хвърлена върху тях или дори размахана, така че да ги докосне, тя става форма на Лакшми (Съпругата на Вишну) и следователно на най-голямата прокреативна енергия. Затова те съхраняват такова парче плат с огромно внимание като най-мощен талисман за осигуряване на късмет (най-вече на многобройно и здраво потомство), както и за отблъскване на всички зли влияния.

Ще се изненадате, но има огромно количество древни сведения, които говорят, че тези знания са занесени на изток именно от нашите земи. За повече информация прочетете следната моя публикация (http://istoryavshevici.blogspot.com/2022/09/blog-post.html).

В подкрепа на информацията в тази статията са и самите практики и вярвания в нашия фолклор.

Например: „За особено силно предпазно средство се приема така наречения „колан от смок“. Змийска кожа обвита в плат. С него родилката е до раждането и го запазва за следващите си бременности. (АЕИМ 103-III: 19). Подобен колан се използва в Ловешко за зачеване на бездетна жена - „Тя носи девет месеца змийска риза - змийска кожа в стар мъжки пояс“ (Михайлова 1999: 206). Със същата цел жените оставят своите пояси да бъдат полазени от змия или ги хвърлят върху тях, когато ги видят събрани на кълбо. В Смолянско такава змия-колан се слага и при първото повиване на новороденото.“

И още:

„Съществува представата за нея като същество с космически функции, което „държи земята", универсален класификатор, свързващ трите елемента смърт, плодородие, живот. В този смисъл не изненадва гатанката, описваща пояса като змия - „Около бука, шарена змия“ (БНПП 1983: 352) или определението за колана „и то се завива като змия“ (АЕИМ 848-11: 74) или „колан като змеева опашка“ (АЕИМ 562-II: 69).“

Из: „Знаците на Българското традиционно облекло / Радослава Ганева“

Поясът като част от традиционното ни облекло е от изключителна важност. Той е абсолютно задължителен и рядко се сваля. В средновековното ни християнство е било известно изискването да не се дава причастие на неопасани християни. Тоест, опасът е носил значението на целомъдрие. Той е знак на морална чистота. На истина и праведност. Библейски пример за това е пророческото старозаветно слово за месията:

 „Правдата ще бъде пояс на кръста му, И верността пояс на хълбоците му.“  Исая 11:5

Д. Маринов обръща внимание, че при направата на колана жените своеобразно изобразяват дъгата като символ на плодородието. 

„По образец на небесната зуна момите и невестите са направили и украсили своите опаси, които носят същото име – зуна, зунка, зуница“ (1994:51)

Дъгата в много култури също се свързва със змия. Поясът, който държи света, известен ни още като „Уроборос“ – змията, захапала своята опашка. Дъгата в християнската апологетика е израз на завета между Бог и хората, но тя е и самият пояс на Бога. Именно тази представа се е съхранила и в народа ни. „Пояс на Господа“ (РКС 55:115). 

В етнографската наука на пояса се гледа като на ключ за разбиране значението на традиционното облекло отвъд неговата практична функция.

Изключително разнообразни са неговите значения и приложения. В традиционната ни общност е свързан на първо място с половото привличане.

Отново в „Знаците на Българското традиционно облекло“ Радослава Ганева споделя вярвания и практики в различни региони сред българите.

В Северозападна България опасът е атрибут, който се използва в периода на половото съзряване от девойките като средство, чрез което да се надникне в невидимото. Момата застава на дръвника и хвърля шепа жито, като влачи пояса си подобно на брана и наричайки „който е мой – да дойде на сън да го оре“, след което слага опаса на възглавницата, очаквайки съновидение за избрания свише момък. В този ритуал се вижда идентифицирането на процеса при оране и сеитба, който е пълна аналогия на интимния контакт при зачеване. Ралото и семената се явяват прерогатив на мъжката потенция, а разораната земя е израз на женската страна в акта на оплождането.

В Северна Добруджа казват „Коланът падне ли ти, някой те желае“. Подобна идея е регистрирана и при бесарабските българи. По време на даруването на годеницата, свекървата нарича „кулан за теб синь – есен, моя син за теб, луд - бесен“ (Митев – Червенков 1996:30). В Пловдивско момците режат тънките пражки с пискюл, с които момите се държат на хорото. Слагат ги на своите пояси в израз на предпочитанията си. (Цанева 1994 а: 151). В Гюешево булката гледа през свит на колело колан към идващите сватбари „да я обича момчето и всички роднини“.

Като цяло поясът олицетворява както човешката сила, така и самия живот. Според начина на носене може да се изрази настоящето, миналото и бъдещето. Това е защото като модел на линията на живота той притежава начало, среда и край и се оформя около човека като спирала, равнозначна на развитието на житието.

Изключително познание се съдържа в разбирането за предназначението на пояса. Когато някой е неук, невежа, непросветен, незрял е в състояние на разпасаност. Когато той бива обучен, стане вещ, съзрее и се просвети е като опасан. Затова наученият, вещият, зрящият, прозрелият може да ПОЯСнява, тоест да укрепва, съответно защитава като с пояс.

В нашия бит и култура поставянето на пояс е възможно с достигането на определена възраст и при мъжете, и при жените. Чрез това се обозначава половото съзряване. Идване в състояние, където човек навлиза в нов цикъл със съответното знание как да се възпроизвежда. Поясът символизира и контрол на половата енергия само по предназначение, а не в разюзданост, което е синоним на разпасаност.

„Ша са опаши всеки кога отрасти, да са замомей и заергеней. Затуй за някое казват – още ни са опасва пък зело да върти очи“ (Михайлова 1985: 153)

Семантиката на опаса в сексуален контекст (свързан с плодородието и символизма на змията) се вижда и в следното пояснение - „с колан от маниста върху шаек с чопрази и втори колан от маниста, валчест – завива се като змия. С пискюли от ляво на кръста, а от дясно – кърпа. Тъй наредена ще оди, докато и се наредят деца“ (АЕИМ 846-II: 84, 85)

 

За символизма на змията и присъствието му в българската везбена култура може да научите в книгите „СЪРМАН“ и „ЕЛБЕТИЦА“.

Книгите могат да се поръчат от страниците:

1. https://www.facebook.com/KnigaSarman

2. https://www.facebook.com/TeraPrintVarna

ЕЛБЕТИЦА - реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции

 

В тази статия, ще споделя и развия малка част от новата си книга 

"ЕЛБЕТИЦА - реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции"

В книгата „СЪРМАН - Въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“ засегнах значимостта на един конкретен персонаж от нашия древен балкански пантеон - този на Дионис. Тук е мястото да ви покажа, че съществуват исторически източници, които посочват именно него като цивилизатор на Индийския субконтинент и като създател на пантеона им.

И двете книги могат да се поръчат от страницата им в социалната мрежа: https://www.facebook.com/KnigaSarman

Диодор пише следното (60 - 56 пр. Хр.): "Дионис дойде отдавна, когато индийският народ все още живееше в селата. Той успя да завладее цялата Индия, защото там няма голям град, който да се противопостави на неговото технологично превъзходство". По-късно четем: "Освен това, той построи важни градове като премести селата в подходящи места".

Ариан пък отбелязва (154 сл. Хр.): "Нито са имали индийците градове ... но когато дойде Дионис и стана владетел над индийците, той построи градове ..."

Мегастен (350 – 290 пр. Хр.) от своя страна твърди, че Дионис е първият  радоначалник и строител на Индия. 

И също така Дионис прави от индийците фермери. Преди това те са преживявали от сурово месо. Посочените по-горе цитати са от книгата на Allan Dahlaquist „Megasthenes and Indian Religion: A Study in Motives and Types“. 

Луций Ариан пък от своя страна казва: „Освен това Дионис им показа как се почитат Боговете, създаде им религия, като, разбира се, постави себе си начело на пантеона…“

Именно Дионис е индийският Брама или Брахма; един от епитетите на тракийския Сабазий/Дионис е Бромий. Има се предвид обаче конкретно Тримурти (троица, три форми; на санскрит: trimūrti) - концепция в индуизма, според която космическите функции на създаване/сътворяване, поддържане и разрушение са персонифицирани съответно като Брахма, Вишну и Шива. Те едновременно се възприемат като три отделни божества, но всъщност са три форми на една същност - върховната Тримурти. Това напълно кореспондира с понятието за християнската Троица - Отец, Син, Свят дух.

Епитети на Бога в еврит, съответно в християнството.

Sabaoth (Господар на войнствата), Ēl ʿElyōn (ВсеВишен – най-високо) Ēl Gibor (Анаграма: Броги – Брогхи / Име на Бог касаещо сина - месия )

 

Троица във „Веда Словена“: Сива Бога, Вишну Бога, млада Браха Бога

Троица в индуизма: Шива, Вишну, Брахма

Епитети на Бог в юдеизъм и християнство: Сава-от, Елион (Вишен), Гибор (Брогхи)

 

Сведенията на хронисти като Диодор, Мегастен и Луций се потвърждават и от фолклора ни. Раковски е само един от възрожденските ни автори, който разглежда този факт. Това е описано и във „Веда Словена“. Сива Бога, Вишну Бога, млада Браха Бога, които са възпяти в родопски песни, събрани от Стефан Веркович (1821-1893).

„Да ги дариш три дукати. Три дукати нишенлие: Парва дуката Вишну Бога, Втора дуката Коледа Бога, Трета дуката Бела Бога...“

 

Жена на Шива в индуизма е Парвати, но тя е добре известна и с името си Дурга. Велика богиня, представяна често да седи върху лъв. В нашите песни във „Веда словена“ Дорга самовила е Парве либе на Сива Бога.

„Слезалъ Сива фафъ гората фафъ гората, планината. Намери си Дорга Юда, Дорга Юда самувила“

 

„Юда си плачба плаче, та е чуе Сива Бога, Та си пита Дорга Юда, Дорга Юда самувила: «Доргу ле самувилу. Сега, Доргу, що да праве, що да праве, що да сторе? Пристигна ми веке личенъ-день, личенъ-день, Сурвакъ-день...“

 

„...Сива хи вели ютговори:» Юду, Юду Жива самувила, Сега слевамъ на поле-ту Та са шетамъ фъ градовете, фъ градовете и фъ селата. Какъ си фъ кащи флевашъ, де ми са саидисали парве либе, парве либе Дорга Юда, Дорга Юда самувила“

 

Дионис е наричан от тракийските беси Сива и Сабо. Именно тракийският Сабазий (Субан) е транслитерирано в санскрит като Шива.

 

В изследването си „За локализирането на бесите и на тяхното Дионисово прорицалище (шестнадесет години по-късно)“, публикувано в сборника „История и култура на старопланинското население. По примера на общините Етрополе и Сунгурларе“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“), Диляна Ботева разглежда обичая от eтрополско, който се извършва по време на Атанасовден. Там тя цитира и една стара етрополска песен, в която се e запазила архаична информация.

„Секу си либе залиби, Рада си либе немала. Черна йа мъка фанала, па на майка си думаше: - Млада ще мамо да йумра, едно ще ти заръчам, никого мамо не пущай, ни мумци, мамо, ни дружки, дружките – присмехулките, та никой да ме не види, каква съм, маму, станала. Горе ме, мамо, занеси, в студената пуста планина, та да ме Сáбо накичи с дрáйшейан (бръшлян), с бели пелеши (кокичета).“

(Песента е записана от И. Георгиева и предадена по Фол 1994: 210.)

Няма съмнение, че става въпрос за Дионисиева ритуалност. Сабо е местното назоваване на Сабазий. Бръшлянът е едно от свещените растения за Дионис. Именно с венци от бръшлян и вплетени бели кокичета се кичат участниците в празника на Атанасовден, когато се изкачват в етрополския Балкан на връх Св. Атанасий, днешен Черни връх. За кокичето или бялата китка става въпрос и във „Веда словена“

„Искани си бела китка Що е носишъ на глава-та, Та си парсни жарна вода, Па та ду година чекаме, Бели китки ти повиваме, Богица си на земета— Лу кой ти са мольба моли Живъ си е за илинче, Зравъ си е ду суринче.“

Именно там е описано ритуалното предназначение на белите китки, които момите позлатявали и вплитали като венци. С тях те накичвали Жива Юда, която служела пред Сива Бога, за да го умилостиви и да даде плодородна година.

Демостен (IV в. пр. Хр.) описва част от ритуалните хороиграния и възгласи за призоваване на Сабазий по време на неговите празници в Атина. Той критикува атическите елини, че извършвали честванията по тракийски обичай. Във възгласите те казвали „Еуой Сабой” и “Хюес Атес, Атес Хюес“.

„Еуой Сабой”  или „Евой Сабой“ е добре разбираемо на нашия език. Буквално призивът „Евой Сабой“ е „Яви се Сабо“, сиреч Сабазий . „Яви Себе-си“ е друг възможен прочит със същия смисъл.

Именно „сабои“ се наричат свещенослужителите на Дионис.

Култът към Сабазий е свързан с циклите на слънцето. Атанасовден е именно един такъв преход в слънчевите цикли, затова под това име предците ни са възприемали и Слънцето.

 „„Сабо, Сабой“ подвикват призори участниците в честването на януарският Атанасовден (равностоен на февруарско-мартенските Дионисии), когато се събират над града по тамошния Черни връх.“

(Българска митология, Енциклопедичен речник. Съставител: Анани Стойчев)

Походите на Дионис/Сабазий към Индия. Овладяването и изграждането на индийския пантеон напълно се потвърждава и от походите на Александър.

Според летописеца на Александър Македонски Ариан: „Александър потеглил от Амфиполис и навлязъл в онази част на Тракия, която е населена с т. нар. независими траки. От лявата му страна останали град Филипи и планината Орбел. Разказват, че на десетия ден, след като преминал р. Нест (Места), той достигнал планината Хемус (Стара планина).”

По пътя си Александър спира за да направи жертвоприношение на бог Дионис на неговото централно светилище. Той искал да чуе думите на оракула на Дионис преди да потегли на замисления вече военен поход срещу Персия. Там той чува прорицанието, че ще завладее целия свят. (Познатия стар свят).

Интересна легенда съществува за един храм в Египет, който става известен след като Александър го посещава, за да чуе прорицанието на Оракула за живота си. Той се намира в оазиса Сива. Легендата разказва, че храмът е основан от Дионис, който, когато бил в тази пустиня, открил оазис със слънчев кладенец. След като утолил жаждата си, той издигнал храм върху кладенеца. Тази легендарна история е интересна с това, че се вижда връзката между топонима Сива, храма на Дионис и слънчевия кладенец. Подобна картина съществува отново във „Веда Словена“. Белият кладенец е обичайно място, където под сянката на дървото идва Сива Бога, за да наблюдава кой му прави приношения. Там му служи и Жива Юда, която черпи от жарна вода (слънчева вода или жива светена вода). С нея тя благославя и ръси с белите китки за здраве и берекет.

„Сива, Сурва усивилъ са! Седналъ ми Сива фафъ висина, Фафъ висина фафъ зелена гора, Дека му е златенъ кладнецъ, И утъ кладнецъ жарна вода, Утъ вода-та силанъ йогань Силанъ йогань ду небе-ту, Утъ йогань ми Жива Юда — Какъ са Юда пременила Пременила наредила, Дрехи хи са позлатени Та си грее ясну сланце; Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше Служба служи Сива Бога.“  

През 326 г. пр. Хр. Александър Македонски нахлува в Гандхара в Индия, където открива близо до река Кунар град, наречен Ниса, който е посветен на Дионис. Там имало светилище на бога. Това е описано в „Житието на Аполоний от Тиана“ от  Филострат (ок.170-ок.247 сл. Хр.). В храма статуята на Дионис била от полиран бял камък и приличала на млад индиец. Самият бог направил светилището в чест на себе си, засаждайки около него кръг от лаврови дървета, които обхващали точно толкова земя, колкото е достатъчна, за да побере умерено голям храм. Около лавровите дървета засадил бордюр от бръшлян и лози и поставил вътре изображение на себе си. Дионис знаел, че след време дърветата ще растат заедно и ще се превърнат в един вид „естествен“ покрив, така че да предпазват храма от дъжд и вятър. Там имало сърпове и преси за вино, посветени на него, и всичко това от злато и сребро. До Ниса (кръстен е на родното място, където той е отгледан) имало висока планина, отново свързана с него. Наричала се Мерус, т.е. бедро (препратка към мита за раждането на Дионис – майка му Семела го родила преждевременно и после умряла. Зевс (неговият баща) пришил недоносеното бебе към бедрото си до момента, в който то е трябвало да се роди).

Дионис оставил в град Ниса (вероятно днешна Гандара в Пакистан) част от армията си, която не била способна вече да воюва. Оставил и свещеници в храма. Индийските източници говорят за Меру - централната планина, върху която почива светът. Богът, който е бил почитан на Меру, е идентифициран с Дионис в образа на Шива.

Ще се зачудите каква е връзката със семантиката на елбетицата и всичко казано до тук за Сабизий? Спомнете си казаното от Луций Ариян, че Дионис създава религиозната система на индийците и поставя себе си начело на пантеона. Моделът, който елбетицата илюстрира, е на божието обитание, рая, свещенното пространство. В този модел е вписана конструкцията на вселената. Връх Кайлас се счита за мястото, където обитава и живее Шива.

В Индия съществува храм, посветен на Шива и носещ името на Кайлас. Храмът Кайлаша или Кайлашанатха е най-големият от изсечените в скали индуски храмове в пещерите Елора, окръг Аурангабад, Махаращра, Индия. Той е една от най-големите мистерии на древния свят. Изсечен е от скала като един цялостен елемент. Единственият, който е направен отгоре надолу. Детайлите по храма, украсата и мащабът му са толкова изумителни, че все още няма обяснение как е сътворен. Изчислено е, че общо 300 000 до 500 000 тона скали са били извлечени от отвесната скала и друга мистерия е къде е отишъл базалтът, изсечен оттам. Въпросите са много. Ако хората, работили по храма, са го правили всеки ден по 12 часа без да спират, за една година те биха премахнали 20 000 тона базалтова скала. Всичко това е труд, който не включва изнасянето на отстранената скала от обработвания обект. Времето на изсичането според тази калкулация се изчислява на 20 години, през които работниците не трябва да спират, нито да ядат, нито да спят. Звучи абсурдно!

Кликни върху изображението за да увеличиш

Средновековна легенда за маратхи изглежда се отнася до изграждането на храма Кайласа. Най-ранният запазен текст, в който се споменава тази легенда, е Катха-Калапатару от Кришна Яджнавалки (ок. 1470-1535 г. сл.н.е.). Според тази легенда местният цар страдал от тежка болест. Неговата кралица се молила на бог Гришнешвар (Шива) в Елапура да излекува съпруга ѝ. Тя се заклела да построи храм, ако желанието й бъде изпълнено, и обещала да спазва пост , докато не види свише шикхара (най-високата част на храма, изобразяваща свещена планина – кула, която божеството обитава) на този храм. След като кралят бил излекуван, тя го помолила да построи храм незабавно, но множество архитекти заявили, че ще отнеме месеци, за да се построи такъв, пълен с шикхара. И чуйте сега нещо изумително: един архитект на име Кокаса уверил краля, че кралицата ще може да види шикхара на храма в рамките на една седмица.

Това са само малка част от загадките с изумителния храм Кайласа. В случая най-интересното за мен е, че когато храмът се гледа отгоре, се вижда моделът на елбетица, която в индия е позната като мандала. Защото самият храм изобразява рая или „сварга“, както се нарича божественото обиталище във Ведите.

Кликни върху изображението за да увеличиш

Етнографът Иван Коев свидетелства, че елбетицата е мотив във българската везбена култура, който е едно от имената на свастиката. Тя представлява съчетаването на дясна и лява свастики, като по този начин образува вече новия по-комплексен и сложен символ на елбетицата.

В Украйна и Русия наричат този везбен мотив „повна сварга“, което означава пълна „сварга“.

Нашият народ има следния израз, когато момък и девойка се залюбят:

„Стана сварката“, сиреч сваргата.

В книгата си „Сърман – въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“  описвам това подробно, като съм ползвал и богат илюстративен материал.

Сега внимателно! Сърман е тайното име на Субан, Субаш / Сабо (Сабазий) в летописите на волжките българи.

“Тогава не ще се срамувам да се явя пред баща си!”. Остави той на майка ми една байга със знака на Субаш... (свастика), а майка ми наричаше баща ми с името Сърман! Провикнал се Субаш - това негово име - Сърман - знаели само майка му и жените му.“

Този факт е засвидетелстван и във Ведите.

В един от трудовете си за ведическата етимология Johanes Bronkhorst цитира един изключителен пасаж от ведическите текстове. Той говори за похват, описан във Ведите и ползван от божествата. Става въпрос за скрит слой, криптиран език, който се разкрива в "Сатапха Брахман". Ще покажа текста на английски.

"Индра, със силата си (индрия), разпали тези (други) жизнено важни ефири от средата; и до колкото е запалил (индх), той е запалителят (Индха): наистина разпалителя, - него те наричат "Индра", криптирано, защото боговете обичат криптиката."

Научаваме, че истинското име на Индра е Индха. От този и други пасажи във Ведите става ясно, че боговете имат истински имена, които съответстват на тяхната същност, но използват и неправилни - криптирани, закодирани, скрити имена, които да ползват само хората. 

Чрез тази формула името Сърман за Брахма е скритото име на Сабо - Дионис (Субан или Субаш при волжките българи), а Карман е името му, дадено да се ползва от хората. Боговете използват помежду си името Сърман.

Повече по темата може да разберете и от промо-видеото за първата ми книга ето ТУК.

Във „Веда Словена“ друго име на Сива Бога е Сурва.

А санскритската дума Сувасти-ка (Свастика) е нищо друго, освен вариация на името на Сабазий. Субас-ти-ка.  

Според повечето траколози името Сабазий означава СПАСИТЕЛ. Със същия корен са и думите спазвам, опазвам, опасвам (със значение придържам, държа, удържам, защитавам).

Шива от санскрит означава благоприятен, благонадежден, милостив.

Сувастика от санскрит означава да бъде добро. Българската дума, кореспондираща ѝ, е щастие.

(Погрешно е да се смята, че свастика е името за дясна (правилна), а сувастика - за лява (неправилна). Думата свастика е евроипезирана грешка на ранните преводи от санскрит. Добре се знае и кой я въвежда. Няма две думи за свастика на санскрит. Има само една и тя е сувастика. )

Дори самите вариации, производни на името на Сабазий в различните народи, свидетелстват за тази древна културна трансмисия от нашите земи. Въпреки многото изгубено знание и информация, в народа ни са останали достатъчно категорични доказателства за изворното начало на нещо, което днес наричаме индо-европейска култура.  Езикът ни, фолклора ни, везбената ни традиция, песенната ни традиция и обичаите са хранилища на това минало. Дори терминът индо-европейски народи, култури, езици се явява погрешен, защото пътят е обратен. Той е от Европа към Индийския субконтинент. Дори да звучи крайно, именно миналото на нашия народ (и произлезлите родствени нам народи) се явява първоизвора на познание, зародило редица древни цивилизации. 

И двете книги могат да се поръчат от страницата им в социалната мрежа: https://www.facebook.com/KnigaSarman