Показват се публикациите с етикет Везба. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Везба. Показване на всички публикации

понеделник, 17 октомври 2022 г.

ПОЯС, ОПАС, КОЛАН

Кликни за да уголемиш изображението

Като човек, който е убеден християнин, често ми се случва да разговарям с хора, които са обременени от (подчертавам!) погрешни внушения, превърнати в християнска догматика. Ако разберете, че те наистина са погрешни, ще възникне въпросът „Кой и кога е въвел тези внушения и с каква цел?“. Тъй като се занимавам с изучаване на семантиката в символите и мотивите, които се използват в българското традиционно облекло, аз трябва да подхождам обективно, въпреки че тази материя е безспорно свързана и се корени в предхристиянската епоха. Нека бъда по-конкретен за какво говоря.

Змията като символ присъства изключително много в семантиката както на везбените мотиви, така и в приложението на самото традиционно облекло. Погрешните внушения, за които говорих в християнството, налагат усещането, че да пазиш традициите си и опознаваш вярванията на предците е в конфликт с това, което представлява християнският богоугоден живот. Това е много дълга тема и не е цел на тази публикация, но ще кажа следното: изучавал съм библейското писание усилено повече от 15 години и не съм спирал да се позовавам на него, да продължавам да го изследвам вече над 22 години. Хората, които се занимават субективно с изучаването му, смятат символа на змията като изцяло негативен за епохата на християнството. Това е напълно невярно и издава само непознаване на свещеното писание. Там е представена същата древна семантика на този символ, който касае и везбените мотиви, и старите вярвания на народа ни. Засягам тези въпроси и ги разглеждам по-детайлно в книгите си 

„СЪРМАН - Въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“ и 

„ЕЛБЕТИЦА - Реконструкция на семантиката в мотива на база световни митове и народни традиции“.

Защо направих такъв увод към тази публикация? Ето защо: 

Семантиката на пояса в традиционното ни облекло е изключително свързано със символизма на змията. Един от най-често срещаните мотиви, които се изобразяват в него, е S-образният символ. Той е изключително силен апотропей, но съдържа в себе си именно змийска информация. За да ви въведа по-задълбочено в тази материя, ще трябва да ви запозная с позитивните характеристики на змията, защото именно с тях е обвързана и семантиката. 

Мъдрост, Плодородие, Обновление, Възкресение, Нов живот, Изцеление, Познание, Защита от зли сили.

Змията е особено същество. Тя съдържа в себе си андрогенност. Носи като символ и мъжки, и женски характеристики.

Като символ на плодородието тя е един от фалистичните примери.

Източните учители споделят, че най-голям късмет за всеки е да види когато змии играят своята сексуална игра. Издигнати и виещи се една в друга. Те споделят, че оплодителната енергия, която се генерира в този процес, може да бъде уловена и предадена върху предмет. Например ако кърпа бъде хвърлена върху тях или дори размахана, така че да ги докосне, тя става форма на Лакшми (Съпругата на Вишну) и следователно на най-голямата прокреативна енергия. Затова те съхраняват такова парче плат с огромно внимание като най-мощен талисман за осигуряване на късмет (най-вече на многобройно и здраво потомство), както и за отблъскване на всички зли влияния.

Ще се изненадате, но има огромно количество древни сведения, които говорят, че тези знания са занесени на изток именно от нашите земи. За повече информация прочетете следната моя публикация (http://istoryavshevici.blogspot.com/2022/09/blog-post.html).

В подкрепа на информацията в тази статията са и самите практики и вярвания в нашия фолклор.

Например: „За особено силно предпазно средство се приема така наречения „колан от смок“. Змийска кожа обвита в плат. С него родилката е до раждането и го запазва за следващите си бременности. (АЕИМ 103-III: 19). Подобен колан се използва в Ловешко за зачеване на бездетна жена - „Тя носи девет месеца змийска риза - змийска кожа в стар мъжки пояс“ (Михайлова 1999: 206). Със същата цел жените оставят своите пояси да бъдат полазени от змия или ги хвърлят върху тях, когато ги видят събрани на кълбо. В Смолянско такава змия-колан се слага и при първото повиване на новороденото.“

И още:

„Съществува представата за нея като същество с космически функции, което „държи земята", универсален класификатор, свързващ трите елемента смърт, плодородие, живот. В този смисъл не изненадва гатанката, описваща пояса като змия - „Около бука, шарена змия“ (БНПП 1983: 352) или определението за колана „и то се завива като змия“ (АЕИМ 848-11: 74) или „колан като змеева опашка“ (АЕИМ 562-II: 69).“

Из: „Знаците на Българското традиционно облекло / Радослава Ганева“

Поясът като част от традиционното ни облекло е от изключителна важност. Той е абсолютно задължителен и рядко се сваля. В средновековното ни християнство е било известно изискването да не се дава причастие на неопасани християни. Тоест, опасът е носил значението на целомъдрие. Той е знак на морална чистота. На истина и праведност. Библейски пример за това е пророческото старозаветно слово за месията:

 „Правдата ще бъде пояс на кръста му, И верността пояс на хълбоците му.“  Исая 11:5

Д. Маринов обръща внимание, че при направата на колана жените своеобразно изобразяват дъгата като символ на плодородието. 

„По образец на небесната зуна момите и невестите са направили и украсили своите опаси, които носят същото име – зуна, зунка, зуница“ (1994:51)

Дъгата в много култури също се свързва със змия. Поясът, който държи света, известен ни още като „Уроборос“ – змията, захапала своята опашка. Дъгата в християнската апологетика е израз на завета между Бог и хората, но тя е и самият пояс на Бога. Именно тази представа се е съхранила и в народа ни. „Пояс на Господа“ (РКС 55:115). 

В етнографската наука на пояса се гледа като на ключ за разбиране значението на традиционното облекло отвъд неговата практична функция.

Изключително разнообразни са неговите значения и приложения. В традиционната ни общност е свързан на първо място с половото привличане.

Отново в „Знаците на Българското традиционно облекло“ Радослава Ганева споделя вярвания и практики в различни региони сред българите.

В Северозападна България опасът е атрибут, който се използва в периода на половото съзряване от девойките като средство, чрез което да се надникне в невидимото. Момата застава на дръвника и хвърля шепа жито, като влачи пояса си подобно на брана и наричайки „който е мой – да дойде на сън да го оре“, след което слага опаса на възглавницата, очаквайки съновидение за избрания свише момък. В този ритуал се вижда идентифицирането на процеса при оране и сеитба, който е пълна аналогия на интимния контакт при зачеване. Ралото и семената се явяват прерогатив на мъжката потенция, а разораната земя е израз на женската страна в акта на оплождането.

В Северна Добруджа казват „Коланът падне ли ти, някой те желае“. Подобна идея е регистрирана и при бесарабските българи. По време на даруването на годеницата, свекървата нарича „кулан за теб синь – есен, моя син за теб, луд - бесен“ (Митев – Червенков 1996:30). В Пловдивско момците режат тънките пражки с пискюл, с които момите се държат на хорото. Слагат ги на своите пояси в израз на предпочитанията си. (Цанева 1994 а: 151). В Гюешево булката гледа през свит на колело колан към идващите сватбари „да я обича момчето и всички роднини“.

Като цяло поясът олицетворява както човешката сила, така и самия живот. Според начина на носене може да се изрази настоящето, миналото и бъдещето. Това е защото като модел на линията на живота той притежава начало, среда и край и се оформя около човека като спирала, равнозначна на развитието на житието.

Изключително познание се съдържа в разбирането за предназначението на пояса. Когато някой е неук, невежа, непросветен, незрял е в състояние на разпасаност. Когато той бива обучен, стане вещ, съзрее и се просвети е като опасан. Затова наученият, вещият, зрящият, прозрелият може да ПОЯСнява, тоест да укрепва, съответно защитава като с пояс.

В нашия бит и култура поставянето на пояс е възможно с достигането на определена възраст и при мъжете, и при жените. Чрез това се обозначава половото съзряване. Идване в състояние, където човек навлиза в нов цикъл със съответното знание как да се възпроизвежда. Поясът символизира и контрол на половата енергия само по предназначение, а не в разюзданост, което е синоним на разпасаност.

„Ша са опаши всеки кога отрасти, да са замомей и заергеней. Затуй за някое казват – още ни са опасва пък зело да върти очи“ (Михайлова 1985: 153)

Семантиката на опаса в сексуален контекст (свързан с плодородието и символизма на змията) се вижда и в следното пояснение - „с колан от маниста върху шаек с чопрази и втори колан от маниста, валчест – завива се като змия. С пискюли от ляво на кръста, а от дясно – кърпа. Тъй наредена ще оди, докато и се наредят деца“ (АЕИМ 846-II: 84, 85)

 

За символизма на змията и присъствието му в българската везбена култура може да научите в книгите „СЪРМАН“ и „ЕЛБЕТИЦА“.

Книгите могат да се поръчат от страниците:

1. https://www.facebook.com/KnigaSarman

2. https://www.facebook.com/TeraPrintVarna


понеделник, 25 февруари 2019 г.

Женска риза от село Аспарухово (Ченге)



В тази публикация ще ви представя пазва на женска риза от село Аспарухово (Ченге) .Ризата е на баба Маргя - 1912г.

На тази фотография са баба Маргя и нейният любим.
Кликнете върху изображението за да уголемите / Автор на схемата: Славян Стоянов

Баба Маргя е родена през 1912 година. Ризата е направена 1928г. Ще ви представя фотографии и от останалата част на везаните пространства по ризата. Една от отличителните характеристики на ризите от Ченге е, че те се синкосват. Материята се пере след като се извезе само със студена вода, за да не се изгуби синьото и за да не пуснат цветовете от везбата.








В следващото видео можете да изгледате забраждането от село Аспарухово (Ченге)





Тонка Зехирева в цялата прелест на носията.

Публикацията подготви за вас Славян Стоянов.

Ползвайте схемата със здраве, любов и уважение към завещаното от предците ни!!! 

сряда, 20 февруари 2019 г.

История на кръстатия бод


 

Темата за кръстатия бод, колкото и странно да е това, буди горещи спорове и люти словесни битки. Разбира се, това не касае специалистите в областта, а по-скоро почитателите или практикуващите гобленарство и везба. Спори се основно за това дали кръстатия бод е един от най-старите. Любителите на по-сложни техники упрекват онези, които го използват често. Можете да чуете в споровете им фрази като "Това е бод за каренца", с което най-вече се неглижира изборът му и се порицават с принизителен патос ползвателите му.  За да погледнем трезво на темата обаче ще е нужно да оставим пристрастия и емоции и да се отнесем сериозно към въпроса.

В мирозданието съществува една неизменна закономерност. Простите неща предхождат сложните. Те са по-старите. Нужно ли е да ви убеждава някой, че не е възможно да тичате преди да проходите? Или да напишете роман преди да владеете четмо и писмо? Нужно ли е да ви убеждава някой, че е била изобретена колесницата преди да бъде изобретено колелото? Помислете и дали звучи убедително твърдението, че многоетажният блок предшества едноетажната къща?

Точно в тази абсурдна ситуация се намират спорещите относно кръстатия бод.
Най-старите бодове са и най-простите. Прав бод, хоризонтален, наклонен бод, към който спада и зиг-зага и разбира се кръстатия бод. Всъщност, това са и най-простите първобитни символи.

I - / \  WW  X  + 

Простите символи са и най-стари, а кръстът е именно такъв. Всякакви други твърдения са несериозни. Това с пълна сила важи и за първите типове бод. Те напълно отговарят и рисуват най-ранните символи. По-сложните съдържат в себе си простите, тъй като те са съставни. Това важи със същата сила и за бодовете. По-сложните съдържат в себе си по-простите, което само по себе си показва, кой кого предхожда. Когато виждате съставното число 12 не е особено трудно да стигнете до заключението, че графичните символи 1 и 2, от които се състои числото го предхождат в периодизацията. Това заключение се нарича логична дедукция. Странно е когато субективни пристрастия са способни да объркат хората дотолкова, че те да не виждат тази закономерност.

Фактологията относно кръстатия бод е добре известна не само сред световните имена - специалисти в областта, но и сред българските такива.

Наскоро по друга тема една дама, желаеща да разбере и учи повече по темата за шевицата, бе задала въпрос как може да отсява стойностната информация по въпроса от плявата, която е в изобилие.

Има един сравнително лесен начин за отсяване. Ако в това, което четете липсват източници, липсва обосновка, доказателствен текстов и илюстративен материал, липсва библиография е несериозно и не заслужава вашето внимание. Тоест, ако вътре ви се обяснява материята, но не се казва от къде и как се е стигнало до такива заключения е показател, че написаното не може да бъде проверено. Също така публикации, които говорят като последна инстанция, са сигнал че ще бъдете подведени.

Напълно наясно съм, че това което ще ви посоча няма да промени мисленето на вашите опоненти, ако те не са искрено търсещи и желаещи да разберат как стоят нещата. Този материал може да послужи като добра основа и модел, по който да проверявате сами всичко, което откривате по тази или друга тема.

Нека преминем към същественото.

Този труд на Клара Н. Леополд е част от историческите архиви на  Университета в Небраска - Линкълн. Представлява учебен материал от 1957г. със заглавието "Кръстосан бод за днешния дом". Можете да го изтеглите от ТУК
Клара Леополд пише следното: Кръстатият бод е потвърден (счита се за) като най-старата форма на декорация (бродерия) с игла...

И още: Кръстатият бод не само предшества всички останали типове бод, но остава и единственият декоративен шев, докато тъкането става толкова фино, че пролуките между нишките вече са незабележими.

Кликнете върху изображението за да увеличите

В този учебник и исторически документ България също е упомената като пример за практикуването на този най-стар похват в историята на бродерията и конкретно на кръстатия бод. Дори се твърди, че в историческите сведения той често се среща споменаван според комбинациите от цветове като Руски, Румънски или Български.

Един от най-уважаваните етнографи в исторически план по отношение на везбената традиция в българската наука несъмнено е Иван Коев. Ето какво казва той по въпроса:

Кликнете върху изображението за да увеличите
Българският учен недвусмислено ползвайки способите на доказателствения материал посочва кръстатия бод като най-стария. Коев посочва друг свой труд "Облекло и жилища на старото българско население в Разградско", където също говори по темата. Той цитира и Антон Вацлавик, чешки изследовател.


Словашки везбени старинни орнаменти от 1700 г.


В своята книга "Българска везбена орнаментика" Иван Коев е записал и регистрирал едни от най-старите названия на кръстатия бод в различните региони на България.
При капанците в Разградско и кавадарите (ваяците) във Варненско и Поморийско (Еркеч и Голица) този бод се нарича "кумънски", а самото кръстче наричат "кумъниц".

В раздел VI. НАЧИН НА ВЕЗАНЕ ИЛИ ТЪКАНЕ:
485. "Галеното йорме" - (от името на "йормен", кръстат бод) той описва названието на бода от село Сапарево, Станкедимитровско.
486. "Юрменки" - (от името на "юрмен", кръстат бод ) той описва промяната на гласна на името от село Пирин, Санданско.
499. „Кумънчефтъ“ (везано кръстче в Североизточна България се нарича „куманче“, от там и кръстовидния бод се нарича „кумански“), везмо от „месал“ в съртските села, Провадийско (инв. № 15064).
501. „Йор мечките“ (от „йормен“, кръст бод) , везмо от пола на риза, с. Рельово, Самоковско.
502. „Йормички“ - везмо от пола на риза, с. Долни Пасарел, Самоковско.
503. „Юрмяно“ - везмо от пола на сукман, с. Миладиново, Ямболско.
509. „Подвеската йорме“ - везмо върху ръкав на ж. риза, с. Крайници, Станкедимитровско.
524. „Чистото йорме“ - везмо върху ръкав на ж. риза, с. Сапарево, Станкедимитровско.

Описание на таблиците: „йорме, юрменки“ (от името на „йор-мен“, кръст бод) 69; „йормечки“, „йормички“, „юрмяно“ 70 ; табл. XXXVIII б.

Ето още нещо от Коев:

"Освен това геометричните орнаменти тук са наложени от самото устройство на тъканта (преплетени надлъжни и напречни нишки), както и от най-старинния бод с кръстчета, които по естество оформят геометрични форми. Мотивите в стилната орнаментика, от гдето са проникнали множество геометрични орнаменти и във везмата, са възникнали и по пътя на пряко стилизиране характерните черти у животните и растенията."

Друг уважаван български автор в етнографията ни засягал въпроса е Ст. Л. Костов в труда си “Български народни шевици” от 1928г. Заедно с него ще ви покажа и цитати от някои от добре известните имена в световната литература по темата: Gillow, John, and Bryan Sentance:
“World Textiles, Bulfinch Press/Little, Brown”.

Кликнете върху изображението за да увеличите


В публикация на Jo Verso "Threads of History", която можете да видите ТУК , той  дава полезна библиография по темата, която ще посоча и тук, както и цитат от неговия труд.

Кликнете върху изображението за да увеличите
Авторът посочва, че за да се проследи историята на кръстатия бод е нужно да се върнем в самото начало на появяването на бродерията като похват. С две думи той посочва кръстатия бод като начало на самата бродерия. Авторът ни дава и едно историческо свидетелство, което му е известно на него като най-стария запазен пример за кръстат бод 200-500 години от новата ера. Открит е в Египетските гробници. Някои автори посочват Китайска бродерия от 850г. като най-ранния запазен пример за кръстат бод. Всъщност има много по-стари примери от Египет. В гробниците на фараоните и тъканите, с които са били погребани - там е регистрирана най-ранната оцеляла до наши дни бродерия. Един такъв пример е от 18-та фараонска династия. "Rosalind Hall "Egyptian Textiles", Shire Egyptology, 2001; Christine Hobson "Exploring The World of the Pharaohs", Thames&Hudson, 2000"

Ето и библиографията, която дава Jo Verso:

Sebba, Anne Samplers: Five Centuries of a Gentle Craft
Weidenfeld and Nicholson (1979)

Colby, Averil Samplers
B.T. Batsford Ltd. (1964)

Don, Sarah Traditional Samplers
David & Charles (1986)

Beck, Thomasina The Embroiderer's Story: Needlework from the Renaissance to the Present Day
David & Charles (1995)

Нека погледнем по-обстойно твърдението, че кръстатия бод произлиза от земите на Китай.
В литературата по темата може да откриете разнообразие от твърдения, които буквално да ви размятат от един край на земното кълбо на съвършено противоположния. В "Needlework Through History: An Encyclopedia" е представена следната хронология, касаеща най-ранния пример при бродерията с кръстат бод от земите на Китай:


"Chinese embroidery reached Korea and Japan by the fifth century.
Embroidery, knotting, and other techniques come to Western Europe with the Moors (Moroccans) in 711 C.E.
Although practiced for centuries, the oldest extant piece of cross-stitch dates from about 85O C.E."

Може да проверите текста ТУК.

Текстът в болд казва следното: "Въпреки, че се практикува от векове, най-старата съществуваща част от кръстатия бод е от около 850г. от новата ера"

Това е което реално съществува като пример от Китай.
По-горе бе показан източник, който посочва пример с кръстат бод от Египет с 600 години по-стар от този в Китай.

Разбира се това, че не са открити по-стари примери ни най-малко не означава, че те не са съществували.

Климатичният пояс са една от причините в Европа рядко да се откриват примери на запазили се тъкани от преди Христа. Такива се откриват в страни със сух климат, където те имат по-голям шанс да оцелеят. 

Относно Китай ви предлагам да изгледате следното интригуващо видео:


Ползваният филмов фрагмент е на NOVA (PBS) - Mysterious Mummies of China (1998), който може да гледате тук: https://youtu.be/sDOr6-lvClI

Препоръчвам ви да го изгледате целия, защото в тези изключително древни некрополи на бели хора в китайската пустиня са открити и едни от най-старите примери на декорирани тъкани. Във филма ще видите един изключително стряскащ факт, който установяват археолозите. По време на теренните проучвания в некрополите на тохарите те откриват интервенции, извършвани при по-ранни разкопки от китайските власти и археолози. Премахнати са черепите на погребаните. Това действие може да се обясни само по един начин. Китайските власти не са желаели при бъдещи разкопки да се открие нещо важно - расовата принадлежност на погребаните. Антропологичните характеристики на черепната структура е най-ясното свидетелство за расата на погребания индивид.

Тохарите е научно название на тези хора. От къде идват те и какъв език са говорили може да видите в следната карта от изследването за "The Evolution of the Indo-European Languages" тук: http://webspace.ship.edu/cgboer/indoeuropean.html

В следващите няколко фотографии ще ви покажа няколко примера от коптски (Египет) текстил с кръстат бод от фонда на Ashmolean Museum, University of Oxford. Сами може да разгледате огромната им колекция, която е с детайлно описание и позволява преглед в мащаб.



Египет -14 ти век (1301 - 1400) Мамелюкски период (1250 - 1517). Представена в доклад от професор Percy Newberry, 1941г. Източник: ТУК


Египет -10-15 ти век . Представена в доклад от професор Percy Newberry, 1941г. Източник: ТУК

За да разглеждате колекция и да видите огромното количество примери просто напишете в търсачката на сайта http://jameelcentre.ashmolean.org/ "Cross stitch" и се насладете.

Следващия пример, който ще ви покажа е от 18 век от земите на Украйна:


Примерът представлява свастикообразни мотиви, а везбената техника е кръстат бод. Фрагментът на бродерията идва от Космач в украинските Карпати - село, известно със своята силна народна традиция. Той е част от група от над 100 предмета, събрани от Петър Кащенко в първите десетилетия на 20-ти век в Западна Украйна. Относно този фрагмент учените допускат вече споменатата от мен датировка, което го прави най-стария съхранен пример на кръстат бод от земите на Украйна. Въпреки, че някои от шевовете са загубени и естествените багрила са избледнели през 200 годишното му съществуване, моделът все още е ясен.  Мотивът „звезди вътре в осмоъгълника“ е много разпространен в украинската бродерия и днес. Това, което го прави необичаен е добавянето на излъчващи диагонални линии, които недвусмислено идентифицират тези "звезди" като символи на слънцето (или "свастики"). Това символично представяне на положителната, животворна сила на слънцето е било обичайно в много форми в цяла Евразия в продължение на хилядолетия, преди Хитлер да го използва и опорочи.

Относно праисторическата древност на кръста като символ говори Юлия Боева в книгата си "Праисторически символи в свилениците от Софийско", 2018г. Тя засяга най-вече произхода на символите, които могат да бъдат изпълнени с разнообразие от бодове в Софийската бродерия, но както вече казахме най-простите бодове са илюстрация и на най-старите символи. Ще цитирам част от въведението на книга, която препоръчвам горещо на интересуващите се от темата.

"Разбира се, не навсякъде и далеч не всичко от неолитната система
е оцеляло в облеклото и шевиците. Повече следи има в страните, в
които капитализмът се е развил по-късно. И където религиозната
власт не е изкоренявала традициите прекалено активно.
В сферата на женските дейности традицията изглежда е била
поддържана особено устойчиво, защото именно в тях, в тъканите
и облеклото, в шевиците и килимените шарки, в наше време можем
да видим най-много праисторически изображения и знаци.
Идеята, че в шевиците има старинни знаци и изображения, се
появява в европейската литература към края на ХІХ век. През 1872 г.
Владимир Стасов публикува книгата си „Руският народен орнамент“.
В нея той изказва наблюдението, че шевиците не се измислят, а се
шият винаги по стари образци (Стасов 1872, с. VIII); че кръстовете
са по-стари от християнството, а двуглавите птици са по-стари от
руския царски символ. Така Стасов поставя началото на едно особе-
но течение в археологията и етнографията: да се търсят корените
на мотивите от традиционните тъкани."

Фрагмент от Плевенска пазва на женска риза от поречиета на река Вит изработена с кръстат, полегат и контурен бод.
Кликнете върху изображението, за да уголемите.

Темата далеч не е изчерпана, но е една добра основа и може да послужи за помощен материал. Надявам се да ви е полезна и да ви обогати.

Материалът подготви за вас: Славян Стоянов

вторник, 19 февруари 2019 г.

Добруджанска носия от село Белгун


В тази публикация ще ви представя женска Добруджанска носия от село Белгун (Дуранлар). Преселници от село Еникьой - северна Добруджа (днешна Румъния)

РИЗА

Кликнете върху изображението за да уголемите / Схемата изработи Славян Стоянов

Използван е кръстат бод в два основни цвята - черен и бежов. Техниката на обшиване по краищата на пазвата не ми е позната, там са използвани три цвята: черен, червен и бял.



По пазвата на северно-добруджанските ризи не винаги има везба, а когато има тя е изключително олекотена и ефирна. Като символи-мотиви, които се използват, и тяхната семантика тя не се различава от другите региони. Често като украса жените слагат наниз от пендари и по няколко гердана.



Ръкавите и полите запазват цялостната концепция за ефирност и лекота откъм везбени мотиви.

РОКЛЯ (сукман)


Добруджанци могат буквално да преосмислят общата съвременна представа за названията на цветовете. Цветът на сукмана (наричат сукмана и рокля) е "жабунчено", сиреч зелено.
Той се облича над ризата и се пристяга с плетен колан, който се нарича "ивица".




 Над "ивицата" се слага двуплата престилка. Там, където се свързват двете парчета, се слага дантела. Много често в тези дантели също присъстват мотивите и символите, които се използват и във везбата. Този тип престилки са много богато нашити и са една от гордостите в носията на добруджанки.



ЗАБРАЖДАНЕ

Често при различните села се среща някой акцент и особеност, която ги различава. В онези отминали времена, жените можели да се познаят от кое село са по забраждането.



В това видео жените от село Белгун ни показват самото забраждане. Първата кърпа, която слагат като основа, наричат "чалма" (от тензух) заради едно специфично навиване, с което фиксират покривалото. Навивката повдига по особено красив начин следващите покривала, оформяйки профила като своеобразна диадема. "Чалмата" също се фиксира с по-тънка кърпа, която наричат "дюлбень". Така подготвена основата дава възможност на самото забраждане да стане изключително устойчиво от изместване и разваляне. В Белгун наричат "чумбер" това, което на места е известно като "ръченик", а на други - "прибода". Това е връхният слой от забраждането. Част от спецификата на самото забраждане с "чумберя" е и оформянето на триъгълна форма на кърпата над челото, която се нарича "чок" 



Самият "чумбер" е изключително красива, доста голяма кърпа с ресни, които наричат "пласки". В някои села считат, че ресните символизират слънчевите лъчи. Цветовете им са най-вече бели, жълти, черни, но има и такива, които са украсени с цветя. Интересно е че при самите ресни, които се прикачват към краищата на кърпата, съществува разнообразие от плетки, които се правят на ръце. Могат да бъдат от една до четири мрежи. Имат си имена като "паяк", "аския" (плетка подобна на украшението за глава), "муска" и редица други. 


 


В по-стари времена под "чумбера" се е виждала красиво изплетена плитка с панделка, която се прикача към косата и се е пазела като реликва. Тя се е предавала от поколение на поколение.



 В самото видео видяхте два начина на захващане- с безопасна игла и по-стария начин "на пъпка", който съм показал и във фотографията. Аз останах в захлас от финалния етап.
Китката се слага отдясно, когато жената е омъжена, съответно отляво е при момите. Друга, по-малка китка или цвете може да се сложи и до бузата.


Публикацията подготви за вас: Славян Стоянов

неделя, 11 ноември 2018 г.

За някои архаични аксесоари при българите




В тази публикация ще споделя някои интересни факти относно типове шапки, които са регистрирани от пътешественици по нашите земи в далечната 1600 година. 

Когато мнозина съвременници видят илюстрации на пътешественици, рисували българи в техните облекла, съм виждал как в тях настава голямо объркване. Често тези фотографии се споделят в пространството, което предизвиква реакции на почуда, последвани от прибързани коментари, които отричат това да са илюстрирани българи от онези години. По-странно е, че забелязвам подобни реакции и в академичните среди. За да се коментират едни подобни исторически източници определено са нужни много специализирани познания. Нужно е да се взима предвид и че това са дрехи от една доста отдалечена епоха. Също така и художествените умения на пътешествениците не трябва да се подценяват. Срещам и коментари (дори на академични работници), които твърдят, че народните ни носии са такива, каквито ги познаваме от най-ново време само и единствено заради влиянието на османското присъствие. Изказванията градират дори до крайности, в които българската носия да се класифицира като производна на турските. Несъмнено петвековното османско владичество е оказало значително влияние особено сред това население, което е приело исляма. Там част от облеклото се е променило на верска основа поради някои чисто религиозни причини. Външни влияния в облеклото на българите има дори сред християнските среди. Съществуват достатъчно свидетелства за верски забрани и сред православни и сред католически общности. Така например двурогото забраждане е изчезнало в някои католически средища поради подобни причини. Дрехите също са претърпели известни промени, а везбата по ризите намаляла. Тези забрани са били налагани от католически свещеници от италиански произход. Такива ограничения са налагали и гръцки православни свещеници. Например в началото на 19 век официално е забранено да се носи сокая от омъжените жени. Виждайки в него знак за славното и царствено минало на българския народ, гръцкият владика на Търново – Иларион забранява да се носи сокая. Той заповядва то да се изземва от жените и да бъде унищожавано. Писмени свидетелства за това има в габровското евангелие. Сокаят е оцелял само в предбалканските селища. Изпълнителите на заповедта на Иларион не са предполагали, че бедните също са го носили (така успява да оцелее).


И.Д. Мърквичка. Баба съ сукай стъ Габровскитъ колиби №21. Придв. Печ. въ София
Не това обаче е предмет на тази публикация. В облеклото на старите българи се наблюдават множество архаични елементи и мотиви. За нещастие много наши съвременници трудно могат да повярват и приемат, че това е възможно. Причините са много. Редица стереотипи и „научни“ доктрини здраво са хванали съзнанието не само на обикновения българин, но и на най-висшите ни кръгове. Ще посоча само един от тези затвори на свободната мисъл: „Българинът не трябва да бъде свързван с коренното население на Балканите. Той по всякакъв начин трябва да бъде посочван като пришълец. Така се парират естествените наши претенции пред великите сили, не само за отдавна изгубени български землища, но и към територията, която за момента все още обитаваме“.

И така, ще започна с изображение от един пътепис на Соломон Швейгер.


Соломон Швейгер
Саломон Швейгер (1551-1622) е немски лютерански теолог и дипломат, син на нотариус. Изучавал е класика в Университета в Тюбинген и е назначен за капелан на посолството на Хабсбург в Истанбул, оглавявано от посланик Йоахим фон Синджендорф. Швейгер започва да пътува от Виена през 1577 г. Той е член на дипломатическа мисия, изпратена от император Рудолф ІІ до султан Мурад III. Пътува до Истанбул през Югоизточна Европа по суша. Швейгер остава в Истанбул до 1581 г. и след това пътува до Египет, Палестина и Сирия. При завръщането си Швейгер отплава от Крит до Венеция и по-късно стига до Тюбинген. Остава член на духовенството, служи в различни градове и умира в Нюрнберг.
Често кореспондира с хуманиста Мартинус Крусий, който публикувал писмата си през 1582 г. Ръкописният албум на Schweigger, споменаващ различни изтъкнати личности от антуража на Патриаршията, с които се е срещал в Истанбул, се съхранява в Библиотеката на Тюбинген. Швейгер е първият, който превежда Корана на немски език през 1616 г. За своя превод той използва италианската версия, която на свой ред се основава на латинския. Книгата на пътуванията му е публикувана през 1608 г. Гравюрите на дърво и неговият текст свидетелстват за проницателният поглед на автора върху живота, институциите и обществото в Османската империя.


Кликнете върху изображението за да го уголемите / Източник: ТУК

Някъде между 1577-1608 Швейгер минава в земите между Ниш и Пирот, където прави гравюра на български селяни. Илюстрираните са планинци в кожени дрехи. Прави впечатление интересната шапка на мъжа и умишлено изведената встрани прическа на жената. Косата ѝ е вплетена по особен начин. За това и авторът ѝ прави и изображение в близък план, но това си е изцяло за нова публикация, поради което няма и да я коментирам за момента. 

Реакциите, които съм виждал и последвалите коментари са изключително разнообразни. 
Ето някой от тях. 

1. Не е възможно това да са българи. 
2. Няма начин това да са дрехи на българи.
3. Художникът е рисувал пълни съчинения. 
4. Ето защо не трябва да се вярва много на художествените изображения. 
5. Някой му е подарил шапката.

Ако обаче не сте от хората, които подхождат емоционално, може би ще поискате да разберете повече за изображението, за книгата, за автора и да проучите въпроса по-задълбочено и чак тогава да опитате със заключения. Соломон Швейгер всъщност е рисувал изображенията от натура. Хората са му позирали. 
По същия този начин е рисувал и друг пътешественик през Българските земи, който отново рисува българи и то от централния балкан. Барон Луи дьо Курменин рисува българи от Габровско през 1624г.


Българи от централен балкан / Източник ТУК
Неговите творби също са правени от натура. Отново виждаме същата шапка регистрирана 24 години след Швейгер. 
Тук ще коментирам изображенията и на мъжа, и на жената, която по вероятност е девойка. Всички български семейства преди индустриализацията произвеждат сами дрехите си. „От 6-7 годишна възраст момичето се отдават на чисто женските задължения в домакинството, в т.ч. направата на тъканите и дрехите за своя чеиз. … От 13 до 15 годишни влизат в стана да тъкат. Започват да везат първо на платно, до усвояване на техниката, следва същинското везане на облекло …“ (Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.). Облеклото на българите си има своята семантика и независимо от статуса им е било добре украсено. Макар в определени периоди на различни места и поради различни причини тази пищност и колорит да е била забранявана. При мъжа се виждат обувки с подметки.

Закопчаването му е разпространено в османската империя и сред християни и при някой от облеклата на войници в османската империя. Ризата му е везана с широки ръкави. Такива са по-архаичните ризи. В по-ново време присвиват ръкава с маншет. 




Панталонът е тип беневрек. Шопите и до днес го ползват. Връхната дреха е дълга. При жената единственото странно е липсата на забраждане, но и това може да се обясни. Косичници, които се вплитат в косата се ползват на много места в българско землище. Първоначално това е същинската коса на момичето, което се плете. Когато се подстригва, косата не се изхвърля а от нея се правят косичниците. 


Източник: ТУК
Косичникът от илюстрацията на Луи дьо Курменин е пълна аналогия на тази фотография на девойки от Софийско.

И мъжката, и женската риза са извезани. 

Соломон Швейгер рисува мъже с подобни шапки и в земите на днешна турска Тракия. 

Първоначално счетох, че тази особена шапка би могла да е вариация на античния петатос - овчарска шапка с която често е изобразяван Бог Хермес. Нейните късни версии са с рязана периферия, но в последствие Боян Петров ми насочи вниманието към шапка, която съществува в османската империя като ловджийска с широко разпространеност както в Азия така и на Балканите. Вариации на тази шапка се открива и между някой от пехотинците в османската империя. По-интересното е, че в повечето случаи носителите на шапката се явяват представители на християнското население. Това е посочено и от Соломон Швейгер. Мнението на Петров е, че тази шапка е въведена по политически причини и вероятно е първата която показва османско поданичесто на християнското население. Едни от най ранните изображения на българи след османското завоевание са с нея. 

Проучих  добре информацията която ми бе подадена и считам, че Боян Петров е прав и прототип на шапката е ловджийската а не овчарската. 


Някъде между 1644-1673 англичанинът Едуард Браун води дневник по време на проучванията си за златни, сребърни и медни залежи из Европа, а също така и на минералните извори. Минавайки през нашите земи той описва невероятната природа, но и премеждията си през нощите, когато вълците са им създавали проблеми. Разказва, че градските ни селища били пълни с кучета, които нощем бродели свободно и било напълно невъзможно някой да се приближи до града незабелязано. Неговият пътепис не е толкова богат на илюстрации, както този на Соломон Швейгер. Той илюстрира неща извън специализираните си проучвания само ако е бил изключително впечатлен. Именно поради тази причина в книгата му намира място и рисунка на българка от онези времена. Той е впечатлен както от облеклото ѝ, така и от топлото отношение. Ето как го описва:

„To the Women we gave small pieces of European Coines; and I was much thanked by a Bulgarian Woman, for a bright cinq sols piece, which she added to the dress of her Head, over her Fore-head, with other Coins she had there before; some of them wearing Duckets of Gold, and Pearl, and Stones of value upon that Part, which make no unhandsom show.“

„На жените, на които дадохме малки монетки европейски парички; изказана ми бе голяма благодарност от една българска жена, за ярката цинкова паричка, която тя приши (добави) на шапката над челото ѝ заедно с другите монети, които имаше; някои от тях със златен мотив, перли и камъчета (подразбира се тези цветните, като скъпоценните), добавящи стойност на частта, което не я прави непривлекателна за показ (не я прави кичозна).“


Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК
Трудно е да се коментира до каква степен авторът детайлно е изобразил облеклото на българката, но ето в най-общи линии какво виждаме на изображението. Шапка, която е украсена с монети на няколко нива. Първата редичка е по самото чело. В задната си част към шапката има прикрепен воал. Дрехата (ризата) е с везани ръкави, пазва и поли. Препасана е с колан, на който са закачени ключове. В ръката си държи тиква. Обута е в обувки с подметки. 

Нека ви споделя какви коментари съм видял и по отношение на това облекло: 

- „Това не може да е българка.“ 
- „Какво е това цукало на главата ѝ? Абсурд! Нямаме такова чудо в носиите си!“ 

Отново държа да подчертая, че и Едуард Браун рисува от натура. Той всъщност е бил отседнал в къщата на тези българи, където е бил толкова впечатлен от облеклото на българката, че илюстрацията е включена в пътеписа му.

Подобни коментари са доста импулсивни и подсказват непознаване на материята. Нека проверим дали имаме подобни „шапки“ и каква е тяхната история.

Този тип „шапка“ за глава е илюстрирана и на българка от Македония и публикувана в Париж през 1780г.


Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК
Отново виждаме украсата от монети, чиято първа редица върви по челото и продължава нагоре. Тук има и допълнителен елемент. Лента с монети виси като подбрадник. Бижутата са обици и два реда огърлици. В задната част отново има воал (кърпа), която виси. Косата е сплетена на множество плитки и се спуска на гърба на жената. Везба или украса виждаме на пазвата и маншетите на ръкавите. Жената е опасана с пояс и също е с обувки, които имат подметки.

Нека сега ви покажа и носия, която няма да ви изглежда толкова странно и ще направя сравнителен анализ на изображенията.


Кликнете върху изображението за да уголемите
Този акварел е илюстрация към книгата на Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1. Носията е на млада жена от село Якимово (Прогорелец) от района на Лом, средата на XIX век.

Воала – кърпата, която всъщност може да виси отзад се ползва и за забраждане. Отново виждаме наниз златни пендари на челото, веднага над тях следва по-разредена редица от сребърни или от друг метал на върха на цилиндричната шапка отново има монети.

На следващия акварел е изобразено самостоятелно самото украшение за главата - от същата книга и същото село.



Архаичните елементи в носията имат не само косвена, но и пряка връзка с най-старите вярвания на предците ни. Те се явяват гласът на миналото, историята и произходът на нашия народ. Тук се крие и една от причините многократно да са се правили опити тези атрибути и специфики да бъдат унищожавани. По този начин бъдещите поколения няма лесно да открият истината за коренната си принадлежност, а тяхното съзнание ще се явява мека глина в ръцете на умели геополитически стратези.

Вече уточнихме, че в облеклото на българите и неговата ритуална семантика, което то безсъмнения притежава, са се съхранили древни вярвания. От праисторически времена народът ни е почитал Великата Богиня Майка. Владетелите на траки и скити не са можели да се възкачат на трона без нейното благоволение. А тъй като жената в много етапи от живота си влиза в роля като персонификация на Богинята, в носията присъстват чисто ритуални атрибути като свидетелства за това.


Кликнете върху изображението за да уголемите
Това е статуя на Кибела, открита в Бугазкьой (някогашна Фригия), част от съвременната територия на Турция. Страбон и Херодот твърдят, че фригите са тракийско племе. Виждаме отново същата шапка, корниза от монетоподобни нанизи, увенчаващ челото на Богинята.


Кликнете върху изображението за да уголемите
На следващото изображение е релеф на фригийската Кибела открит в Анкара, виждате дори кърпата, която виси свободно в задната част.

Следващите изображения са от статуи на Кибела от различни периоди, но отново от Фригия. При тях добре се вижда както самата шапка, така и забраждането. Без съмнение това е прототипа на украсата, от която е бил впечатлен Едуард Браун и я е запечатал в своя пътепис от далечната 1673г. Наличието на подобни архаични аналогии в носията на българите несъмнено свидетелстват, че старите българи са народ, който е тясно свързан със земите, където е била почитана тази Богиня. Колкото и трудно да е за осмисляне това са факти, които категорично посочват и същината на корените ни.


Кликнете върху изображението за да уголемите / Фрагменти от статуи на Богинята от различни периоди - отново от Фригия
Изображения на Кибела със същата шапка, ръцете са в поза адорация а по краищата на ръкавите се вижда везба
Бъз съмнение най-популярната мъжка шапка в българската носия е калпакът. Българите не са единствения народ, който носи такава шапка. Калпакът е кожена шапка от агнешка вълна, за която не е особено трудно да се досети човек, че появата ѝ датира заедно с появата на скотовъдството. От територията на България съществуват антропоморфни изображения на фигури с калпак още от средния неолит.


Кликнете върху изображението за да уголемите / 
1. Средния неолит (ок. 5700-5300 г. пр. Хр.),открита в праисторическо селище от западна България 

2. Монета с лика на император Константин изобразен с калпак. Той е тракиец по произход, роден в Ниш. Сердика (София) е бил любимият му град. Наричал го е „Моят Рим“. Неговият роднина Юлиян Апостат свидетелства, че Константин е от тракийски произход.

Последният тип шапка, която ще разгледам, е от Манасиевата хроника, където е изобразен българския владетел син на Крум, строителят Муртагон (Омуртаг). За съжаление това изображение е тенденциозно подминавано и съвременните ни художници изобразяват Муртагон и другите ни владетели под диктовката на актуалния стереотип. Преди това бяха монголоиди, а сега те биват изобразявани най-вече с черни коси и очи. Това предполага да ни свързва с онези народи в Иран. През хилядолетията предците ни безспорно са били част от цивилизоването на редица народи, но това по никой начин не посочва прародината ни сред онези народи. Всъщност реалните изображения на българи, които съществуват от средновековни източници категорично ни позиционират като типичните антропологични типове за Балканите, характерни и преди 10 000 години . Представители на народа ни има с всички цветове коси. Мутацията на сините очи е всеизвестно, че се е появила именно тук в причерноморието. Светлите очи са мутация на кафявите. Не е ни най-малко пресилено да се каже, че всички народи, които имат представители със сини очи, могат да търсят своите корени в причерноморието.


Кликнете за да увеличите изображението / Миниатюра от Манасиевата хроника с изображение на Муртагон


Съвременна разработка по изображението от Манасиевата хроника

И така… Шапката, с която е изобразен Муртагон, е позната като „Фрийгийска шапка“ и се явява като етикет на тракийските и скитските народи. За да бъде един владетел изобразен с нея, това говори много както за него самият, така и за народа му.

Ще завърша тази публикация с няколко нестандартни изображения, които убеден съм ще провокират вашите стереотипи. Макар, че за мнозина те ще бъдат „смехотворни“, аз държа да ги видите.


Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК
Аспарух с дружината си на път към Дунава. Рисувана е през 1867-1870 Маслени бои, платно, 68 х 84. Неин автор е Николай Павлович (1835-1894) Картината може да бъде видяна в националната художествена галерия.



Кубрат и синовете му. Илюстрация от книгата "Идель Болгарстаны". Книгата е писана за историята на Волжка България, но и като цяло на българите. Авторите са от днешен Татарстан.


Кликнете за да уголемите изображението
Аспарух преминава Дунава и пристига в Мизия. Автор: Николай Павлович


Кликнете за да уголемите изображението
Българска историческа композиция. Автор: Николай Павлович


Кликнете за да уголемите изображението
Крум. Литография, 1870 г. Автор: Николай Павлович.

Николай Павлович е възрожденски художник, роден е на 9 декември 1835г. в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане, и брат на лекаря Димитър Павлович. Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. 

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с разселението на българите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.



Използвана литература:

  1. Преписка от Габровско евангелие (Сведението дава Илия Пехливанов)
  2. Дигитално копие на пътеписа на Соломон Швейгер можете да видите ТУК
  3. Пътеписът на Едуард Браун можете да видите текст ТУК и ТУК
  4. Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1.
  5.  "Българското везмо и изтокът" Тачо Танев, София 1941
  6. Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.
  7. "Средновековния болярски костюм - прототип на габровската женска носия" Мая Джамбазова

Използвани изображения:

Всички използвани изображения в публикацията са или авторски на създателя на публикацията, или с цитиран автор и източник. Изображенията не са използвани с комерсиална цел, а единствено като илюстративен материал. Всички те са свободно съществуващи в мрежата на принципа на споделяне или по правилото на цитирания източник.