От Кадъм до змей побратим: митологичният код на една илирийска сцена

Кликни върху изображението, за да увеличиш. Реплика, поставена в преддверието на Националния исторически музей на Албания в Тирана

Артефактът, който ви представям, е открит в село Градище (близо до царските гробници при Селца в Пощме), в югоизточна Албания. Датира се от ранния III век пр. Хр. (около 280 г. пр. Хр.).

Линк към царската гробница при Пощме.

Върху него са изобразени илирийски войни в битка - пешак и конници, въоръжени с типичния южноилирийски щит и шлем.

За мен особено интересна е сцената и вплетените в нея митологични елементи, защото те съдържат забележителни следи от коренни балкански вярвания. Най-силно тези представи се откриват в сръбските и българските народни предания и песни.

В тази публикация ще ви запозная с някои от тях. 

Докато старата историческа школа категорично е приемала, че езикът на илирите принадлежи към същата езикова група като този на траките - група, която днес наричаме „славянска“, съвременната наука отхвърля подобна пряка приемственост. Истинските илири (съседи и родствени на траките племена) се разглеждат като предци на словенците, босненците, хърватите и част от сърбите, българите и македонците, а техни потомци безспорно има и сред албанците. Въпреки това днес често се застъпва тезата, че именно албанците са преките наследници на древните илири - позиция, която продължава да бъде предмет на научни спорове.

По тази тема препоръчвам добър материал на Павел Серафимов, който може да прочетете ТУК: https://sparotok.blogspot.com/2025/

Никъде другаде паметта за изобразените митични персонажи не е толкова наситена и концентрирана, както в българските традиционни народни умотворения - песни, приказки и вярвания. Подобна плътност на мотива срещаме и у нашите съседи сърбите.

Като основно изображение ще използвам репликата, увеличена 17 пъти спрямо оригинала и поставена в преддверието на Националния исторически музей в Тирана.

В сцената виждаме илирийски конник, стъпкващ враг с копитата на коня. В едната си ръка държи щит, а с другата замахва с копие. Централна фигура е друг илирийски воин - пешак. Едната му ръка е вдигната, но не става ясно дали е държал копие, което е изпуснал и което се вижда по-надолу зад щита. Възможни са различни интерпретации, тъй като не е напълно ясно защо копието му е в подобна позиция. Под типичния илирийски щит се вижда част от ножницата на меча, украсена със S-образен мотив.

В оригинала (посребрена бронзова апликация за колан) композицията продължава. Пешакът се оказва централна фигура, а зад гърба му има още един илирийски конник, също замахващ с копие. Апликацията завършва с флорален мотив - палмета.

Оригиналната апликация от Градище

Ще насоча вниманието ви към змея, изобразен над първия конник, както и към рибата зад него. В репликата под пешака е представено и крилато същество - птица, която сякаш носи змиевидни характеристики. Декорацията по шията ѝ е идентична с тази на змея. За съжаление не мога категорично да потвърдя дали възстановката е напълно коректна, защото в оригинала тази част е увредена.

Присъствието на змей в илирийската изобразителна традиция е характерно и често служи като белег за илирийски произход. Защо той е толкова важен и защо е поставен над конника? Отговорът се съдържа в мита за произхода на илирийците.

На това изображение са представени изключително важни археологически находки от некропола Веле Ледина (Velje Ledine) край Гостил (Gostilj), Черна гора, разположен близо до Шкодренското езеро. Тези артефакти са ключови за разбирането на илирийската култура през III–II в. пр. Хр.

Правоъгълна апликация за колан от гроб 126

Този фрагмент от бронзова (посребрена) апликация представлява един от най-известните образци на илирийското декоративно изкуство. Върху него е развита сложна фигурална композиция, която съчетава военна сцена и богата митологична символика.

Конник и пехотинец. 

Изобразен е конен войн (въоръжен с копие) изправен срещу пехотинец, снабден с типичен илирийски щит и шлем. Подобни сцени често се тълкуват като представяне на героизиран покойник - идеализиран образ на война, или като визуализация на митологичен сюжет, свързан с отвъдното и воинската доблест.

Символиката на змията и птицата. 

В лявата част на композицията се откроява голяма, спираловидно извита змия (често определяна като „змей“ или „дракон“). В илирийската митологична традиция змията е свещено животно, тясно свързано с култа към предците. Особено показателна е легендата за Кадъм и Хармония, които според преданието в края на живота си се превърнали в змии в земите на Илирия. Над конника е изобразена птица - вероятно орел (която символизира божествена закрила) или душата, възнасяща се към небесния свят.

Артефактът има близка аналогия с апликацията от Градище, което свидетелства за разпространението на сходни художествени модели и вярвания в региона.

Змеят в тази сцена може да бъде тълкуван като покровител и тотемен закрилник на воина, но и като нещо повече: като образ на митичния прародител Кадъм. Присъствието на змей в илирийската изобразителна традиция е особено характерно. Причината за неговата значимост се корени именно в мита за произхода на илирийците, според който те извеждат своя род от героичния персонаж, свързан със змийската трансформация. Така образът над конника не е просто декоративен елемент, а визуално изразена идея за родова памет, сакрална защита и легитимация на воинската идентичност.

Илирийска монета с лицата на Зевс и Диона а на реверса, змей и името на илирийското племе аманти окръжено с житни класове. Амантите (алтернативно засвидетелствани в първични източници като амантийци или амантини) са били древно племе, разположено във вътрешността на залива Вльора, северно от Кераунийските планини и южно от Аполония, в Южна Илирия, близо до границата с Епир, днешна Албания. Мястото на тяхното местоположение е идентифицирано с археологическото селище Амантия, разположено над река Вьос/Аос. Амантия се счита за основното им селище. Амантите са обитавали и в района на древно светилище на вечния огън, наречено Нимфейон.

В Метаморфози на Публий Овидий Назон, книга III, се разказва как Кадъм поема на път, за да търси отвлечената си сестра Европа. Скитанията му го отвеждат в плодородната земя на Беотия, където по-късно основава град Тива.

Преди това обаче Кадъм изпраща своите съратници да донесат вода от близък извор. Там те попадат на свещения змей на Арес - страховито същество, което пази водоизточника. Змеят убива мъжете му, а когато Кадъм узнава за случилото се отмъщава, като се изправя срещу чудовището и го поразява.

По съвет на богинята Минерва (Атина) той взема зъбите на змея и ги засява в земята. От тях поникват въоръжени мъже, които незабавно се нахвърлят един срещу друг. В ожесточената схватка оцеляват само петима, които сключват съюз с Кадъм и стават негови нови съратници. Тези „родени от земята“ войни - спартите, подпомагат изграждането на крепостните стени на Тива и се превръщат в първите ѝ благородници.

Но убийството на свещения змей не остава без последици. Арес изисква възмездие и Кадъм е принуден да му служи осем години. Едва след изтичането на този срок му е позволено да управлява спокойно. По-късно той се жени за Хармония - дъщеря на Арес и Афродита, а според мита самите богове присъстват на тяхната сватба, което подчертава значимостта на събитието.

Този разказ беше представен, за да улесни разбирането на следващия епизод от мита, описан от Овидий в книга IV на „Метаморфози“.

Ето и цитат:

"Без да знае, че дъщеря му и синът му са станали морски божества, синът на Агенор - сломен от скръб и безброй нещастия, беди и чудни знамения - основателят напусна града, който сам бе издигнал, сякаш съдбовните удари, струпали се над него, го измъчваха повече от съдбата на собственото му семейство. Така той стигна до пределите на Илирия, в изгнание заедно със съпругата си.

Притиснати от мъка и приведени от годините, те си спомняха времето, когато първо нещастие сполетя дома им. Докато разказваше бедите си, Кадъм рече:

„Нима беше свещен онзи змей, когото прониза копието ми, когато, идвайки от портите на Сидон, посях в земята зъбите му - неведомо семе? Ако наистина това е волята на боговете, чийто неизменен гняв ме преследва, моля се само да продължа живота си като змия.“

Още докато говореше, усети как тялото му се удължава. То се сви в змийска форма; твърдата му кожа се покри с блестящи люспи, а синкави петна, преливащи се, украсиха сияйните му гънки. Когато падна по корем, нозете му се сляха и постепенно се изтъниха в змийска опашка.

Ръцете му останаха за миг - и той ги протегна, докато сълзи се стичаха по все още човешкото му лице. „Ела тук, нещастна моя! - извика той. - Ела, докато още има нещо човешко в мен; докосни ме, вземи ръката ми - още непроменена… Ах, скоро и тя ще бъде покрита от змийски образ!“

Така говореше, но не можа да довърши. Внезапно езикът му се раздвоѝ. Всеки път, щом се опитваше да каже нещо, от устата му излизаше само съскане - единственият глас, който природата му остави.

Съпругата му плачеше и удряше гърдите си:

„Ах, Кадъме! Ах, безпомощни! Отхвърли този чудовищен образ! Нозете ти, раменете ти, ръцете ти - всичко изчезва; мъжкият ти лик, самият ти цвят - всичко е променено! О, небесни богове, защо и мен не превърнете също в змия!“

Така завърши жалбата ѝ. Кадъм я погали нежно с езика си и се плъзна към скъпата ѝ гръд, сякаш още я познаваше. Прегърна я и докосна шията ѝ.

Всички спътници, които видяха преобразяването, бяха обзети от страх. Но когато двамата се явиха като короновани змии, блестящи в сияйна люспеста броня, скръбта им се смекчи. Двойката, увита в преплетени спирали, се отдалечи и потърси убежище в близката гора.

Там тези кротки змии не бягаха от хората, нито ги нараняваха, нито ги хапеха с отровните си зъби - защото винаги помнят кои са били."

В това сведение ни се разкрива какво се е случило с предтечата на илирите. Той се е превърнал в змей.

В басните на Хигин също се споменава за тях:

„Кадъм и Хармония бяха превърнати в змии и пренесени в Илирия.“

Псевдо Аполодор също отбелязва:

„Кадъм и Хармония напуснали Тива и отишли ​​сред илирийците… и там се превърнали в змии.“

Apollodorus – Bibliotheca (III.5.4)

Причината Кадъм и Хармония да се отправят към северните части на Балканския полуостров е свързана с молба за помощ от страна на племето енхелейци. Според митологичната традиция те страдали от чести нападения от населението на съседна област, която (едва по-късно и според легендата) получила името Илирия.

Енхелейците убедили тиванските владетели да ги оглавят, позовавайки се на прорицание: оракул предсказал, че ще постигнат победа, ако именно Кадъм и Хармония застанат начело на войската им. Предсказанието се сбъднало. С тяхното водачество енхелейците надделели над враговете си.

В този северен край на Балканите митът поставя и края на земния път на героичната двойка. Техният син Илирий ги наследил и според преданието станал епонимен прародител на илирийците. Така разказът не само обяснява миграцията на Кадъм и Хармония, но и предлага генеалогия на илирийските племена, вписвайки ги в по-широкия контекст на древния героичен свят.

Псевдо Аполодор в "THE LIBRARY BOOK 3" казва, че 

„Кадъм и Телефаса се установиха в Тракия, а по същия начин Тасос основа град Тасос на остров край Тракия и се засели там.“

Телефаса (наричана още Телефона) е майка на Кадъм, а Тасос е друг неин син.

Според Аполодор Кадъм и Хармония първоначално завладяват земята, която по-късно ще бъде наречена Илирия. Те установяват властта си там и стават нейни владетели. Именно в тази земя се ражда синът им Илирий, който ги наследява.

След като изпълняват своята историко-митологична мисия да положат началото на нов народ и владетелска линия, Кадъм и Хармония претърпяват метаморфоза и биват преобразени в змейове. Тази трансформация има дълбок символен смисъл: тя ги свързва окончателно със змийската образност, която в много балкански вярвания олицетворява едновременно хтоничното начало, култа към предците и идеята за непрекъснатост на рода.

Ренесансов керамичен съд, известен като италианска майолика (тип crespina – лята купа на краче), датиращ от около 1560–1565 г. Изработен е в гр. Фаенца, Италия, в ателието на Вирджилиото Каламели

Сюжет: Изобразява сцената от „Метаморфози“ на Овидий, в която Кадъм и съпругата му Хармония се превръщат в змейове (змии)

"А Кадъм и Хармония напуснали Тива и отишли при енхелеите. Когато енхелеите били нападнати от илирийците, богът възвестил чрез оракул, че ще надвият илирийците, ако Кадъм и Хармония им бъдат водачи. Те му повярвали, поставили ги начело срещу илирийците и ги победили. И Кадъм станал цар на илирийците, и му се родил син - Илирий. Но по-късно той, заедно с Хармония, бил превърнат в змия и изпратен от Зевс в Елисейските полета." 

The Library Book [3.5.4] 

Изображението показва гравюра от 1602 г. на нидерландския художник Криспин де Пасе Стария, озаглавена „Кадъм и Хармония“. Тя илюстрира сцена от „Метаморфози“ на Овидий.

Да се върнем на апликацията. Високо зад змея виждаме изображение на риба, а също така самият змей е с рибешка опашка.

Това е много интересен детайл.

Българският фолклор е пълен с разкази за змейове (змей - мъжки, и ламя или змеица - женски), които живеели в гори и планини, в пещери, дупки или цепнатини в скалите. Змии или шаран се превръщали в дракони, ако не били видени от хора в продължение на четиридесет години. Поради това драконите често имали характеристики на различни други същества: змии, риби, птици и дори хора. Светкавиците, падащите звезди, големите облаци и дъгите били начини, по които драконите се проявявали.

Ето какво казва етнологът Вихра Баева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН:

"Твърди се, че ако змия или риба (обикновено шаран) е живяла четиридесет години, без да бъде видяна от човешките очи, тя се е превърнала в змей. В българския фолклор образът на змея може да съчетае части от змия, риба, птица или човек. В някои случаи тя е представена като огромна змия, покрита с рибни люспи. Те могат да имат 4 крака като гущер и птичи крила. Тя може да има едно око на челото или няколко глави. Въпреки това те могат да изглеждат и като човек - млад, красив, силен мъж с крила под мишниците. Змеят има огнена природа и понякога може да се разглежда като светкавица или огнена топка. На друго място хората дори го наричат "облак" и вярват, че той се появява в небето като голям облак."

Източник: https://old-news.bnr.bg/en/post/100200249/dragons-and-lamias-in-bulgarian-folklore

Димитър Маринов в „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ записва вярванията, че смок, преминал 40 годишна възраст, става змей.

„Народна вяра и религиозни народни обичаи“

Тоест в илирийската апликация виждаме и рибата, която ще стане змей, и птицата. 

Змейовете в българската памет могат да приемат човешки облик. Могат да се женят или омъжват с хора. Момче, което е син на змей, става юнак с нечовешка сила и единствено той е способен да убие змей.

Opet zmiјa mladoženja е сръбска фолклорна приказка, записана през 19 век от сръбския филолог Вук Караджич , представяща брака между човешка девойка и съпруг в образ на змия.

"Бездетна кралица се моли на Бог за дете, дори и да е змия. Бог отговаря на молитвите ѝ и се ражда дете-змия. Те отглеждат детето години наред и накрая змията говори с родителите си: иска булка. Родителите му уреждат брак за него със селско момиче и те се женят. След известно време момичето изглежда бременно и кралицата се пита как е възможно това, ако синът ѝ е змия. Момичето разкрива, че съпругът ѝ сваля змийската кожа през нощта и се превръща в красив мъж."

Вариации на тази приказка са регистрирани в България, Румъния (конкретно в Банат), Сърбия, Хърватия и Чехия.

В България приказката, е записана от фолклориста Михаил Арнаудов от Еленско, със заглавие „Мома омъжена за крилат змей“.

Николай Райнов също публикува подобна народна приказка под името „Змейова невеста“.

Българските вариации също са няколко. Повече информация за този тип приказки можете да видите в линка: https://en.wikipedia.org/wiki/Again%2C_The_Snake_Bridegroom

И до ден днешен в страната ни има родове, които вярват, че са потомци на змейове. Когато те имат деца и достигнат полово съзряване, ги викат на семеен събор, за да им кажат, че са потомци на змей. Питат ги дали проявяват определени симптоми. Ако не, това означава, че не са наследили тази генетична особеност. Онези, които са я наследили, имат нечовешка сила. Сетивата им са в пъти по-силни. Надарени са с красота и проявяват пророчески дарове - провиденчество.

"Според Йордан Вълчев синоними на древнобългарското слово “кала”, произнасяно до днес и във фонетечния вариант “хала”, са Вер (Верени), Драгун, Селев, Селен, Слав и означават змей. Владетелските имена от писмените извори и народните говори явно пазят многозначителни лексеми - синоними."

Из: Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies

Volume 4, Number 1, 2013 / "ОТ МИТОЛОГИЯ КЪМ ИСТОРИЯ: ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ОБРАЗИ (ЗМЕЙ, ИСПОЛИН, ОВЛАСТЕН ЧОВЕК) ИЛИ ЗАКОНОМЕРНА СМЯНА НА ПРОБЛАДАВАЩАТА АНТРОПОМОРФНА ФОРМА"

Единствено на Балканите има такова концентрирано насищане на този митичен сюжет и то с една особена специфика. Дракони има по целия свят, но тук змеят не е просто змей като въплъщение на злото. Не, той е и пазител, и покровител.

Ако змей бъде убит в дадено селище, което покровителства, в селото идва суша, нищета, глад и болести, защото идва чужд змей. Във врачанско има особена обредна практика - ритуал за изгонване на чужд змей. 

Змеят е онзи, който воюва с халите, предвождащи градушките, и народната мъдрост казва: там, където живее змей, градушка не пада.

В народните песни той дори е наречен "Змей-побратим".

"Посела е Яна две поли босилек,

две поли босилек, трета пола стратул.

Не се чудат едни как го й посела,

най се чудат едни как го й поливала.

Имала е Яна змейно мал побратим,

змейно облак води, той го е поливал."

Змейова сватба също е възпята в народните песнопения.

"...Змей на Стоянка говори:

- Стоянко, млада змеице!

Ти ми се не бой, Стоянко,

я лесно че те научим,

що да чиниш, къде д' идеш.

Ти си се справи, Стоянко,

я че си ойдем, Стоянко,

на мойте равни дворове.

Та че си каним, Стоянко,

петдесет и пет змейове,

шеесе и шест змеици.

Та че дойдем довечера,

та че те водим, Стоянко!

Па слушай мене, Стоянко,

слушай що че те научим:

кога дойдем довечера,

кога дойдем да те водим,

сос огън че те облеем,

ти немой да се уплашиш!

Па си ойде змей горянин,

та е наканил, наканил

петдесет и пет змейове,

шеесе и шест змеици,

та йоде у Стоянкини,

Стоянкини равни двори.

И Стоянка се справила:

сос огън са я облели,

Стоянка не се уплаши.

Па отведоха Стоянка,

ойде си и змей горянин

на негови равни двори."

Самоковско (Шапкарев, І, № 5).

 

Източник: https://liternet.bg/folklor/sbornici/minkov_1/content.htm

Тази особеност в нашата народна памет отново ни отвежда в античните сведения за Кадъм и Хармония.

"Там тези кротки змии не бягаха от хората, нито ги нараняваха, нито ги хапеха с отровните си зъби, защото винаги помнят кои са били."

Хтоничността и змейската зооморфикация на предците ни говори не само за коренната балканска принадлежност на народа ни, но и за особеното място на това същество в народопсихологията.

Потомците на Кадъм и Хармония споделят този генетичен код. Земела е една от дъщерите на Кадъм. Когато тя зачева Дионис от Зевс, богът също ползва зооморфикацията на огромна змия - змей. 

Това е по същия начин илюстрирано и когато опложда Персефона, дъщерята на Деметра. Тя зачева и ражда Дионис - Загрей (старият Дионис). Този Дионис бива убит от титаните, които Зевс изпепелява заради убийството. От кръвта, попила в земята, и пепелта на титаните бива създадена глината, с която са сътворени хората (в този откъс се казва, че заради това в хората обитава добро и зло. Добро, заради кръвта на Дионис, и зло (грешна природа), заради пепелта на титаните). С помощта на Атина, която запазва сърцето на Дионис, той отново ще се възроди чрез принцеса Земела, дъщерята на Кадъм. В битката с титаните Дионис сменя различни зооморфни образи и един от тях е също змей (огромна рогата змия). 

Важно е да се отбележи, че тази история се развива преди потопа, тук на Балканите, което идва да покаже колко древен е митът за тракийския Дионис. Възроденият Дионис след потопа се явява внук по майчина линия на Кадъм, който по-късно ще стане владетел и патриарх в лицето на сина си на илирите.

Като огромна змия/змей Зевс посещава и Семела. Ето цитат:

"Ти отиваш в леглото на Хера с божествена форма, докато стаята свети с много светлини, но при Семела ти идваш като дракон или бик с тежки олимпийски блясък" 

Тази история е развита от Нонус в творбата "Дионисияка" от глава 6-та до 8-ма. 

По темата препоръчвам един мой видео материал под името "Повелителите на доброто и злото".    

Без съмнение, това е прототипът на историите за змейова сватба. Семела, чието по-правилно име е Земела или буквално Земя, е човешка дъщеря на Кадъм, а Зевс е божествено създание. Подобно на народната песен Семела е обляна от огъня на Зевс. Тя не издържа божествената форма на божеството и отива в подземния свят, откъдето ще я изведе Дионис, и тя ще се възроди под името Тиона. После е взета да обитава сред боговете, тоест тя става божество. 

При думите земя и змия в българските диалектни форми се среща фонетично изравняване зъмя.  

Образът на зъмята (диалектна дума за змия), змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата богиня - майка ЗЪМЯ ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей (рогата змия) от Нон (Nonn, Dion, VI, 155 – 223).

Същото се описва и в народните песни и вярвания за онази мома, залюбена от змей, за която идват змейови сватове в златни колесници, за да я отведат в змейови равни двори. 

S-образният мотив, който споменах в началото на публикацията и поставен върху ножницата на илирийския пешак, е базисен за везбената ни култура. Разбира се, той присъства по целия свят, но като културна трансмисия, разпространена от времената на неолитната революция на земеделците, а може би и от палеолита. Символът носи змиевидни характеристики и е силен апотропей (пазител от зли сили) и затова се поставя като ограден елемент по пазви, поли и ръкави на ризи, но това не е единственото място, върху което предците ни са го поставяли, везали и тъкали. Ако изгледате видеото ми, което посочих по-горе, там има илюстративен материал, който съм предоставил.

Змеят е друг везбен мотив, който се ползва във везбената ни култура. В следващия пост съм публикувал примери от цялото българско землище и конкретно от Банат, който споменах горе, а той е тясно свързан с предците ни.

 

В друга моя публикация съм представил визуалната традиция в изобразяването на Кекропс (друг древен предтеча). Той е представян като същество с тяло на мъж и опашка на змия (наричан diphuēs - двуприроден).

Това се оказва изключително знаково. 

В дълбока древност подобно изображение не е било израз на чудовищен или демоничен персонаж като Тифон, а на пазител и покровител, чийто местен произход е подчертан именно по този начин. Тоест, роден от земята, автохтон.

Змията е символ на земята. Като автохтон (човек, роден директно от почвата на Атика, а не от родители), змийската му долна част подчертава неговата неразривна връзка с територията на Атина.

Този образ, конкретно при Кекропс, изразява и прехода между природа и цивилизация. Горната човешка част символизира ролята му на цивилизатор, законодател и носител на разум (въвел брака, четмото и писмото), докато змийската долна част напомня за неговия първичен божествен произход и мъдрост.

Като символ на закрила и вечност в древността змиите често са били считани за духове-пазители на дома и града. Като цар-змия Кекропс е бил върховният митичен закрилник на атинския Акропол.

В българския традиционен бит съществува абсолютно същата представа за пазителя на дома или селището.

Цялата публикация може да прочетете, като кликнете на изображението.

 

Археологическият артефакт от Градище не е просто военна сцена, изкована в бронз. Той е визуален мит - застинал разказ за произход, власт и сакрална памет. Змеят над конника е знак за родословие и покровителство; рибата и крилатото същество също не са просто декоративни детайли, а пластове от един древен балкански космос. 

Когато съпоставим античните свидетелства за Кадъм и Хармония с живия фолклор на Балканите, виждаме удивителна устойчивост на образа. От бронзовата апликация, през стиховете на Овидий до народната песен за „змей побратим“ - митът не изчезва, а се преобразява.

Именно в това преобразяване се крие най-дълбоката истина: че паметта на един народ не се съхранява само в хроники и летописи, а в символи - в змея, който винаги помни кой е бил!

П.С.: Линковете, които виждате под публикацията, ще ви покажат мястото на царската илирийска гробница до Селца в Гугъл карти на 40 километра от Подградец - Албания. Обекта не е далеч и от Охридското езеро в Албанската част.

Когато водата се отваря: Водици и древните модели на смърт и спасение от Дионис - Сабазий до Христос

1. Дионис слиза в Хадес за да изведе от там Земела. 2. Дионис и Земела след извеждането и от Хадес. 3. Ивановден "женски водици", Македония, 1933 г. в село Вълче

Породилата се полемика поради информацията споделена в публикацията ми за водиците, ме мотивира да ви покажа, че голяма част от елементите, които виждаме описани и практикувани по време на трите дни, 5 януари, нощта преди Богоявление, 6 – ти януари Йорданов ден и 7 – ми, Иванов ден не просто съвпадат календарно с Дионисиевите описани в древността но буквално произлизат от тях. Ние виждаме, не просто приемственост в българската обредна система с тази от тракийския период а можем да заключим, че това е наследствена приемственост от предци към потомци. Приемственост има, само когато приелите са били в пряк контакт с носителите. Нещо повече, приемаш нещо когато не е по насилствен път, само ако това което приемаш е достатъчно значимо за приемащия както и за предаващия. Не можеш да научиш някой да прави и извършва нещо и на свой ред да го предава ако той не разбира, че това е израз на неговата особеност, на неговата идентичност и е важно за неговото съществуване в тази идентичност.

Посочих ви, че един от епитетите на Дионис, който директно го свързва с водата, е именно „Λιμναῖος“ / „Лимнайос“– „блатен“, „езерен“. Точно този епитет е свързан с неговия лиминален характер.

LIMNE′GENES, LIMNAEA, LIMNE′TES (Limnaia os, Limnêtês is, Limnêgenês), т.е. „обитаващ“ или „роден в езеро или блато“, е прякор – епитет, второ име на няколко божества, за които се е смятало, че или са извлечени от езеро, или са имали храмове близо до езеро. Примери за това са Дионис в Атина и Артемида. (Eustath. ad Hom. p. 871; Callim. Fragm. 280, Bentl.; Thuc. II, 15; Aristoph. Ran. 216; Athen. X, p. 437; XI, p. 465)

Водиците кореспондират в зимния цикъл с януарските шествийни процесии и фестивални практики, посветени на Дионис, наречени „Ленеи“. Името е свързано с виното – свещено питие за божеството, като значението му може да бъде открито в „лин“ – каца за вино. По време на водиците се яде постно, но задължително се пие вино. Виното е един от основните елементи в тези обредни практики. 

В Перущица на Ивановден, в дом, в който има младо семейство, което за първи път посреща водици, се изпълнява обред, в който също присъства вино – не само като питие през деня, но и по обед, когато младоженецът отива да скочи в ледената река, а след него скача и кумът. След това те изливат във водата бакър вино за здраве.

Жертвеното животно, което се купува с парите от откупилите се от къпичарите / хаскарите при наддаването, е вол, който се коли, приготвя и изяжда от цялата общност, а останалите пари се дават на църквата. 

Ето какво пише Суидас за един от епитетите на Дионис: 

„Таврофагон (ядещ бикове): Дионис. Софокъл в Тирос също го нарича така. Използва се вместо bouphagos (ядещ крави), защото вол е бил даван на Дионис от победителите в дитирамбското състезание.“ 

Дионисиевите празници са имали и своите селски вариации. Отново Суидас пише за тях. Вторият ден от Селската Дионисия е бил известен като фестивала Асколия. Кръстен е на меховете за вино, които са се държали в снега. 

Ето точно какво пише Суидас: 

„Askos en pakhnêi (мех за вино в скреж): … Мехът за вино, когато се нагрява, става порест, а когато се надуе, се подува, но в скреж се втвърдява и замръзва …“ 

Стефан Византийски пише конкретно за празника „Ленеи / Леная“, като допълва, че на празника се играят и хора – нещо, което се прави и на водици. 

Калимах, фрагмент 22 от „Гекала“ (цитиран от Стефан Византийски, св. Лимней; прев. Трипанис; гръцки поет, III в. пр.н.е.): 

„И те провеждаха хорови празници [Ленай] в чест на Дионис Лимней (богът на езерата).“

Както при водиците, когато обредите се извършват до извори – било чешма, река или езеро – с къпане, измиване и потапяне. 

Павзаний описва откъде произлизат обредите, извършвани край Алкионийското езеро [близо до Амимон, Арголида]. Той очевидно е бил детайлно запознат със техните специфики защото ето какво казва: 

„Нощните обреди, извършвани всяка година в чест на Дионис, не бива да разкривам на целия свят.“

Лернейските мистерии: в чест на Дионис и Деметра край езерото са се провеждали ежегодни нощни ритуали (мистерии), свързани със спускането на бога в Хадес. 

Макар да не описва голям самостоятелен храм на самия бряг, той отбелязва, че районът на Лерна е свещен и е дом на светилища на Дионис Саотес (Спасителя) и на Афродита, както и на малка свещена горичка от чинари, посветена на Деметра Лернейска. 

Трябва да кажа, че Лернейските мистерии на Деметра и Дионис се смятат в научните среди за летни. Това, което обаче ясно трябва да се подчертае е, че в старите автори няма споменаване на сезон кога са се провеждали в Лерна, така че заключенията винаги ще са дискусионни, тъй като това е и локален култ, специфичен единствено за района на Арголида (град Аргос и конкретно селището Лерна). 

Ритуално-митологичната картина на влизането на Дионис през езерото в Хадес – царството на мъртвите – за да изведе Земела (Земята) към нов живот кореспондира напълно с нашите зимни обреди. 

Зимата се възприема като периода на смърт и така е изразена и в ритуалните практики, започването пък на новата година, новия цикъл е пряк паралел с извеждането на Земела, Земята от хватката на зимата смъртта и събуждането на живота. Това е смисъла на мита. 

Тези елементи обаче съществуват и в селските Дионисии, които са зимни ритуали но те конкретно имат повече паралели с кукерските шествия.

1. Слизането в Хадес е престоят на растителните сили в земята през зимата. 

2. Извеждането ѝ от Дионис е буквалното „възкресение“ на природата. 

3. Това съвпада идеално с периода януари-февруари, когато под земята започват първите сокодвижения и подготовката за пролетта. 

Антестериите и „отварянето на гробниците“

Най-силният аргумент, че митът пряко кореспондира с Ленеите (януари) и Антестериите (февруари), е, че освен вече споделеното за Ленеите, чието име идва от значението за каца вино — „лин“, това важи и за Антестериите — празник на Дионис, който: 

– чества отварянето на новите съдове с вино (символ на новия живот); 

– включва деня Chytroi, в който се вярвало, че вратите на Хадес се отварят и душите на мъртвите излизат на горния свят. 

Този „пробив“ между световете е точно моментът, в който митологично Дионис би могъл да изведе Семела / Земела. 

В периода преди Водици (мръсните дни), както и по време на самото Богоявление, се вярва точно същото — границите между световете са отворени и душите на мъртвите са в контакт с този свят, близо са. 

За това езеро научаваме от други стари автори. То е споменато и от Павзаний:

 „Аргивците казват, че Дионис е слязъл в Ада, за да изведе майка си Семела, добавяйки, че слизането тук му е било показано от Палимнос.“ 

От казаното от Павзаний, че не бива да се разкрива смисълът и детайлите около обредите на Дионис, които се извършвали до това езеро, става ясно и защо много от старите гръцки автори са профанизирали конкретно този мит с Дионис и Палимнос — те не са ги разбирали.

Ако беше само Павзаний, бихме могли да го подминем, но подобно нещо казва и Йоан Цеца, който директно заявява, че митовете, които много от гръцките автори са писали за Дионис и Палимнос са глупости. Цеца твърди, че тези автори не разбират алегоричността в някои от обредите и са създали вариации на мита, профанизирайки онова, което не разбират.

Цеца, Ликофрон 212 

„Tzetzes ad Lycophronem 212. Tzetzes calls it ‘nonsense’ and alleges that the people missed the allegory.“ 

Йоан Цеца категорично е смятал, че българите са част от местното балканско население от античността, участвало в Троянската война. Гледал е на себе си като на изключителен познавач на античните сведения и автори и е наблягал на своята принадлежност към византийската аристокрация. Той свързва българите с редица антични трако-пеласгически племена, като конкретно назовава пеоните и мирмидоните.

Проверка тук: Lycophronis Alexandra

И тук: Информация за Палимн 

Ще ви разкажа накратко някои от митовете, за да разберете защо и Павзаний, и Цеца ни съобщават онова, което четем в техните текстове. 

Предварително трябва да подчертая, че името на майката на Дионис — Семела — е известно и като Земела, а професионалисти в лингвистиката тълкуват името със старобългарското землѧ. Това е изключително важно, за да разберете някои от обредните практики, които виждаме във „водиците“. Тук ще спомена само някои от лингвистите, за които говорих: 

Юлиус Покорни (Julius Pokorny): Той реконструира името от праиндоевропейския корен dgem- („земя“) и го свързва директно с тракийското Zemele (Майка Земя).

Владимир Георгиев: Българският академик и езиковед е сред най-изявените поддръжници на тезата за тракийския произход на името. Той свързва „Семела“ с тракийската дума за земя, аналогична на старобългарската землѧ и литовската žemė.

М. Л. Уест (M. L. West): Извежда фригийското zemelo, старославянското zemlya и литовското žēmē от индоевропейското име за земя dʰéǵʰōm. 

Валтер Буркерт (Walter Burkert): Макар и по-предпазлив, той потвърждава, че името е „явно негръцко“ и признава паралелите с фригийските надписи, където се среща формата diōs zemelō („на Зевс и Земята“).

И така, след смъртта на принцеса Земела, която след коварството на Хера изгаря от божествения, всепоглъщащ огън и енергия на Зевс, тя попада в царството на Хадес. Младият Дионис решава да се спусне в царството на Хадес и да изведе майка си.

Мястото, откъдето влязъл, било езерото Алкиония, до Лерна, близо до Аргос. Това е описано от Павзаний (2.37.5). 

От Арнобий разбираме, че Дионис не знаел пътя и Палимн предложил да му го покаже. След като обаче видял изключителната красота на младия Дионис, заявил, че няма да го направи без награда, и поискал правото да прави любов с бога, който трябвало да изтърпи „удоволствията на съпруга“. 

Хигин също споменава този мит. Дионис се съгласил да изпълни желанието, след като изведе Земела от Хадес. 

Някои версии на мита казват, че след като Дионис се завърнал заедно с майка си, разбрал, че Палимн е починал (среща се и под името Просимн). 

Решен въпреки това да спази обещанието си, той взел здрав клон от смокиново дърво и го издълбал във формата на мъжки пенис.

Версията, описана от Псевдо-Нон, казва, че Полимн е бил млад любовник на бога, но се е удавил в Лерна, преди да може да консумира връзката си с Дионис. Затова Дионис е носел дърворезбен фалос около врата си в негова чест. 

Йоан Цеца също споменава версия, в която Дионис прикрепил гениталии от смокиново дърво към себе си и фалоси от еленова кожа, поради което богът е наречен Енорхес. 

Според един анонимен гръцки парадоксограф, Полимн се е удавил, когато са стигнали и са влезли в Лерна, бидейки смъртен, за разлика от Дионис, който е бил бог. 

В християнската епоха много автори използват тези митологични вариации, за да осмеят и порицаят старите представи, без да познават техния алегоричен смисъл.

Както разбирате, тези профанизирани описания на Дионисиевите тайнства произлизат от неразбиране на извършваната обредност. Това не е по различно и в наши дни.

Важното е да се отбележи, че в тези митове ясно са различими елементи от обредността при Водици. 

В нощта преди Богоявление се яде постно, а се ломи хляб от смесено брашно — пшенично с просено или царевично. 

Сега внимателно прочетете следващите редове. Трапезата се прекадява с лемеж — едно от названията на режещата метална част, която се поставя на старите дървени плугове.

Думата съдържа старобългарския корен лом / лем, откъдето произлизат и думи като ломя, разлом. Това е средство, с което се разцепва, разломява повърхността на земята. Твърдата метална част прави проникването при оране по-лесно. 

В старите аграрни представи на земеделските култури земята е женският аспект, а лемежът и самото дървено рало са мъжкият, фалосообразен аспект, с който се прониква в нея, преди да се хвърли семето. Актът напълно кореспондира със сексуалния контекст при хората. 

Да продължим. 

След като се прекади с лемежа, той се носи на реката или до водния източник, където се потапя (сиреч, хвърля се във водата) и се измива. Увива се в чист месал и се занася в дома, а по-късно — на нивата. Потапянето на лемежа символизира проникване в отвъдния свят, където ще бъде победена смъртта и Семела / Земела ще бъде изведена от хватката на Хадес и ще дойде отново в света на живите. 

Отново в нашия език имаме синоним на лемеж, палешник. Счита се, че името произлиза от „паля“ и „огън“. Някои го свързват с ковашката обработка чрез нагряване, но по-вероятно е остатък от пред-металния период, когато върхът на дървеното рало се е опалвал с огън, за да се втвърди дървесината и да стане по-износоустойчива.

По-интересно е, че названието „палешник“ кореспондира, поне звуково, с името Палемн. А именно той показва пътя на Дионис през езерото към Хадес. Тоест той е начертал вертикалата между нашия и подземния свят. 

Името се среща под няколко вариации в сведенията Палемнос, Полемнос, Полимнос (също наричан Просимнос). В нашия език наставката, суфиксът - ос, отпада. Според Климент Александрийски, овчар от региона.

Тъй като на гръцки е трудно да се обясни ясно точно тази вариация на името, обикновено гръцките етимолози се захващат с вариацията „Поли-химнос“ и го превеждат като „богат на химни“, тоест „поли“ — много, и „химни“. 

Но в митологичен аспект ние имаме поразителен паралел между лемежа/палешника и Палемн. Тъй като Палемнос е свързан с мита за фалоса, изработен от смокиново дърво, тук има директна метафорична връзка. В древността орането (с лемеж/палешник) е било символ на сексуалния акт, който опложда земята. Името би могло да се осмисли като „Орачът“, който „разцепва“ земната плът, за да отвори път към отвъдното.

Слизане в Хадес: Лемежът е инструментът, който прониква в дълбочина. Палемнос, като водач на Дионис към дълбините на езерото, „ломи“ границата между горния и долния свят. 

Ако го тълкуваме през „ломя“ (счупвам, прекършвам), името би могло да означава някой, който е „поломен“ (прекършен, умрял). В мита Полемнос умира, преди Дионис да се върне. 

Не твърдя нищо категорично относно значението на името, погледнато през нашия език. Показвам само ясните паралели през образа на лемежа и дори през палешника. Най-близко по звучене в нашата езикова система до Поломен, Палемн е Пламен.

Архетипна и етимологична хипотеза (през символите): 

Този вариант свързва идеята с древните вярвания за плодородието: Сексуалният акт може да се разглежда като процес на ритуално отваряне, при който се преминава през три ключови фази:

– Подготовка (награване): първичният импулс или сексуалната игра, аналогична на закаляването на острието (палешника) в огъня.“ 

– Навлажняване (лубрикация): естествен преходен етап, който подготвя средата и премахва съпротивлението. 

– Проникване (ломене): кулминационната фаза, при която се извършва символичното „разцепване“ или „ломене“ на пространството (аналогия с лемежа), водещо до отваряне и оплождане. Финалното проникване се осъществява чрез разтваряне (отваряне) на входа, улеснено от предходната лубрикация.

В ритуала „Водици“ вечерта преди Богоявление трапезата се прекадява с лемежа, а това го нагорещява. След това се отива на реката, където той се потапя във водното пространство. Това променя предходното му състояние — алегоричен образ на смъртта на Полемн. Той изстива и бива измит, пречистен. Увива се в чист месал и се отнася в дома. С него през годината ще се прониква и в земята, която ще бъде засята — оплодена. 

Полемн е и предобраз на старата година, стария цикъл, който умира. Той чертае пътя на младия Бог, който ще върне мъртвата земя към живота. 

Първият етап от мита е слизането на Дионис в Хадес. 

Мъжките Водици, или Йордановден, са първият ден на Водиците и са образ и на водното кръщение в християнството, когато потапянето във водата е израз на умиране на старата природа. Това е времето, в което мъжете се хвърлят и гмуркат, за да извадят кръста. Те влизат във водата и я „зареждат“ със своята полова енергия. Казва се, че водата помни, а обредът я превръща в „отворена“. От една страна имаме аспекта на обредността с лемежа/палешника, а от друга — самите мъже, които влизат във водите, подобно на Дионис и Полемн. 

Вторият етап е извеждането на Земела от смърт към живот.

На втория ден — Ивановден, когато са женските Водици — жените не само се мият за здраве с вода от същото място, където мъжете са я заредили с полова енергия, но и си взимат от тази вода, за да извършват промивки за зачеване.

Това обяснява защо древните са свързвали земеделския инструмент с фалоса. Лемежът (това, което „ломи“) не може да проникне в суха и твърда земя без подготовка. В митологията на Дионис Полемнос е този, който показва „входа“ към дълбините. 

Докато лятото е триумф на слънчевия Аполон, зимата е времето на Дионис Хтониос (Подземния). В Делфи през трите зимни месеца се е смятало, че Аполон е при хиперборейците, а Дионис владее светилището. Обредите, свързани с прехода от смърт към живот (възкресението на Семела), логично се вписват в края на този зимен период, за да отключат пролетта. 

За финал ще добавим една ключова информация за да разберете, как и защо тези обредни практики влизат в пълен синергизъм с християнството. 

Йоан Цецас (Йоан Цеца е роден и е работил в Константинопол, като за определен период (около 1146 г.) е преподавал в манастира Пантократор). Той упреква своите съвременници и колеги, защото според него те четат древните митове повърхностно, буквално и полемично, без да разбират алегоричния им пласт. За Цецас проблемът не е в самите митове, а в некомпетентността на тълкувателите им. 

Ето основните причини за неговата позиция:

Цецас е дълбоко убеден, че старите митове не са измислици или „глупости“, а алегорични носители на философско, природно и нравствено знание. Според него древните автори умишлено са „обличали“ истината в митологични образи, за да: 

• предпазят знанието от профанация; 

• да го направят достъпно само за посветени; 

• да предадат универсални истини чрез символи. Затова, когато по-късни автори осмиват Дионис, Хадес, фалическите образи или слизането в подземния свят, те пропускат смисъла, защото не разчитат символния език.

Критика към християнските полемисти 

В християнската епоха много автори използват езическите митове като оръжие, за да покажат колко „неморални“, „абсурдни“ или „демонични“ са старите вярвания. Цецас ги упреква, защото: 

• те вземат митологичния разказ буквално; 

• свеждат алегорията до телесност и скандал; 

• превръщат сакралното във фарс. 

За него това е интелектуална нечестност. Митовете не трябва да се отричат, а да се разбират правилно. 

„Древната мъдрост“ като основа на християнството 

Цецас принадлежи към една по-стара византийска традиция, според която съществува prisca sapientia — първична, древна мъдрост, дадена на човечеството още в дълбока древност. В тази рамка: 

• митологията съдържа фрагменти от същата истина, която по-късно християнството разкрива ясно; 

• езическите митове са „сянка“ или „предобраз“; 

• Христос е пълнотата, но не отричането на предходното. Точно затова Цецас може да твърди, че алегоричната мъдрост в митовете стои в основата на християнството, а не му противоречи.

Цецас пише: „Древните мъдреци са говорили чрез загадки.“ 

Орфей, Хермес, Дионис се разглеждат като предобрази, а не като конкуренти на християнството. 

Нека сега да ви покажа, защо Цецас е напълно прав.

1. Слизане в подземния свят като необходим акт на спасение

Дионис 

• Слиза в Хадес доброволно. 

• Целта е извеждане на Семела (Земята/Майката). 

• Без слизане няма възраждане. 

Исус Христос 

• „Слиза в ада“ след разпятието (1 Петр. 3:19; Еф. 4:9). 

• Целта е освобождаване на пленените души от Аврамовото лоно – Адам, Ева и праведниците. 

• Без слизане в смъртта няма Възкресение.

2. Отваряне на затвореното пространство (портата) 

Дионис 

• Хадес е затворено царство. 

• Езерото (Алкиония) е вход – лиминална точка. 

• Полемнос „показва пътя“ – вертикала между световете. 

Христос 

• Адът е „заключен“ („вратите адови“). 

• Христос разрушава портите („със смърт смъртта победи“). 

• В иконографията държи кръст като оръдие за разбиване. 

Обща функция: Някой трябва да отвори онова, което е затворено от смъртта.

3. Извеждане и възкресение Това е изключително важно. 

Дионис 

• Не се възкресява сам (в този мит). 

• Извежда друг – Семела. 

• Актът е майчин, земен, родов. 

Христос 

• Не само възкръсва. 

• Извежда Адам и Ева – прародителите и старите праведници. 

• В иконата „Слизане в ада“ Той ги дърпа за ръцете. 

Архетип: Истинският победител над смъртта не е този, който излиза сам, а този, който извежда другите.

4. Зимата като време на слизане 

Дионис / Водици 

• Слизането е зимен акт. 

• Зимата = смърт, покой, скрит живот. 

• Водици „отварят“ водата и годината. 

Христос 

• Литургично слизането в ада се преживява в нощта между Разпети петък и Възкресение. 

• Това е „космическата нощ“, не календарният момент. 

• В православната традиция Възкресението е разрушаване на смъртта-зимата на света.

 Общ смисъл: Преди новия живот трябва да се мине през най-дълбоката тъмнина.

5. Мълчание, тайна и неизречимост 

Дионис 

• Павзаний отказва да разкаже нощните обреди. 

• Това са мистерии. 

Христос 

• В Новия завет няма разказ какво точно става в ада. 

• „Не хвърляйте бисерите на свинете, да не би да се обърнат и да ви разкъсат“ 

• Това е мистериално знание.

6. Инструментът на пробива 

Дионис 

• Фалосът (смокинов, дървен) – символ на живот. 

• Лемежът/палешникът – проникване, разцепване. 

• Полемнос = „този, който ломи“ или прокарващия пътя. 

Христос 

• Кръстът – оръдие на смъртта, превърнато в ключ. 

• В иконите: кръстът лежи върху строшени порти. 

• Същият парадокс: смъртоносното става спасително. 

Обща логика: Това, което убива, е и това, което отваря пътя.

7. Водата като свидетел на слизането 

Водици 

• Потапяне във вода = символично умиране. 

• Мъжете „влизат в смъртта“, за да я победят. 

• Водата става „отворена“. 

Христос 

• Кръщението предшества кръста. 

• Потапяне → излизане → нов живот. 

• Река Йордан е „умаленият ад“, който Христос освещава. 

Обща схема: Влизането във водата е предварителен образ на слизането в смъртта.

Обобщаващ извод 

Аналогията между Дионис и Христос не е в морала, нито в догмата, а в: 

• структурата на мита, 

• ритуалната логика, 

• архетипа на Спасителя. 

Християнството не унищожава този модел, а го: 

• очиства от фалическа конкретност, 

• универсализира, 

• плодородието е представено като спасение. Роден отново е равносилно на спасение

Разглеждани в своята цялост, водиците не могат да бъдат обяснени нито като случаен фолклорен реликт, нито като механично наслагване на християнски практики върху по-стари вярвания. Те представляват устойчив ритуален комплекс, в който е съхранен древен балкански модел за прехода между смърт и живот, зима и възраждане, затворено и отворено пространство. 

Съпоставката със зимните Дионисиеви празници – Ленеите и Антестериите – показва не просто външни сходства, а дълбока структурна идентичност: слизане в подземния свят, отваряне на границите между световете, жертва, вино, сакрална вода и извеждане на живот от смъртта. В този модел водата не е просто средство за измиване, а медиатор; инструментът не е предмет, а ключ; а смъртта не е край, а необходим етап от обновлението. 

Християнството не разрушава този ритуален език, а го преосмисля. Слизането на Христос в ада следва същата архетипна логика, но я издига от аграрен и родов контекст до универсален, екзистенциален и спасителен мащаб. Ако Дионис извежда Земята от зимната ѝ смърт, Христос извежда човека от онтологичната смърт. Разликата е в посланието, не в структурата.

Така водиците се явяват живо свидетелство за културна памет, която не се е предавала основно чрез текстове и догми, а чрез обред и действие. Те пазят не просто митологията, а нейния смисъл – онзи дълбинен код, според който животът се възражда само след слизане в смъртта, а новият цикъл започва там, където старият е бил прекършен.

Именно в това се крие силата и устойчивостта на водиците: те продължават да „работят“ като обред, защото говорят на езика на архетипите, а не на идеологиите.

Допълнителна информация за обредните практики по време на "Водици"

Част I

Част II

Част III

СЕЛИЩНОТО ПРОСТРАНСТВО – КОСМОСЪТ НА БЪЛГАРИНА

СЕЛИЩНОТО ПРОСТРАНСТВО – КОСМОСЪТ НА БЪЛГАРИНА

Д-р Росен Гацин

Гл.ас. Росен Гацин от Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей към БАН

Човекът е център на своя свят, който създава стъпка по стъпка. Това т.н. създаване на действителността, която ни заобикаля, е започнало още тогава, когато първият човек се е появил на земята. После втори, трети и така. Създава се общността. Така получилата се общност, била тя семейна, племенна и прочие, има нужда от позициониране в пространството. Представяйки си го във формата на кръг, в центъра на света съм аз - Човекът, намиращ се в дома. Именно тук е центърът на сакралното пространство на българина от традиционното общество. Център на дома е, разбира се, огнището - източникът на светлина, топлина; мястото, където се приготвя храната. И където се събират членовете на общността вечер преди сън в най-интимното време. Огнището с всичките си функции подхранва и връзките между отделните членове на семейството. Тук си дават среща поколенията. Старите предават на по-младите знанието. В традицията човек е имал специално отношение към огъня. Никога не се застава с гръб към него. Придават му се свръхестествени функции. Той се мисли за живо същество. Казва се „жив огън“. Подновява се в периода на мръсните дни, когато в света е нарушен баланса в очакване на раждането на новото божество, на новото слънце.

Домът свършва на прага. Това е край на пространството,  където българинът е можел да стои „гологлав”. В своя дом е намирал най-голямата закрила от естествени и свръхестествени врагове. Прагът на жилището е натоварен също с много ирационални функции. Според вярванията под прага живее стопанинът на къщата. За такъв се мисли душата на родоначалника, домовладиката. На прага не се сяда. През прага не се подават и предават предмети, също както през тялото на покойник или гроб. Прагът е граница, която разделяйки, създава мост към разхерметизираното, отчуждаващо се пространство. За да навлезе в това ново пространство Азът задължително трябва да спазва правила и канони, нарушението на които създава дисбаланс  и вреда на цялата общност. За това е и стриктното следене от всички.

Прекрачвайки прага на жилището човекът навлиза в един друг кръг на все още своето пространство – дворът. Тук са всички стопански постройки, в които се отглеждат животните. Дворът е сцена за провеждане на голяма част от ритуалите и обичаите от семейния цикъл – сватбата. През двора преминава булката. През двора преминава смъртта. През двора преминава новороденото, когато го изнасят за кръщене преди четирдесетия ден от раждането. Дворът заедно с жилищното пространство са един по своего рода център на обичайно нормативната семейна система. Голяма част от всеки един ритуал от този цикъл се провежда именно тук. Краят на двора е обозначен с ограда – втора граница в представата на човека от традиционното общество. Отдалечавайки се от огнището и прага, той започва да става все по-уязвим и застрашен от външните сили, които могат да му навредят по някакъв начин. Именно заради това се спазват норми, които целят съхранението на индивида и респективно благополучие на общността. С тази цел се въвеждат освен пространствени и времеви рамки, които трябва да се спазват. Те могат да бъдат в рамките да денонощието, на месеца и годината. Времето от залез слънце до първи петли е табуизирано и с него са свързани вярвания за поява на зловредни сили, които биха могли да се активизират при напускането на пространството, наречено ДВОР. За това след залез и особенно по „потайна доба” – т.е. от полунощ до пропяването на първите петли, е забранено излизането извън двора. Разрешава се преминаването на прага на жилището. Но този, който излиза, трябва да носи със себе си машата от огнището или ръжен, сиреч желязо! Да го пази!

Излизайки от личното битово пространство се стига до центъра на селището и ако огнището е център на интимното пространство, то хорището и мегданът с църквата са средоточие на селищната система. Всички обществени мероприятия, ритуали и обичаи се извършват там. И ако правилно бъде направена бележка, че църквата е късно явление, естествен е отговорът, че преди това на нейно място е стоял камък, който е отбелязвал точката на контакт между човек и божество. Или за да обобщим трябва да кажем, че в центъра на селището обществото отрежда място, чрез което общува със света на предците. Тук отварям скоба, за да вметна интересен факт. Въз основа на много теренни проучвания съм стигнал до извода, че във всяко село съществува мит за сформиране или зараждане на селището. Винаги се повтаря един и същ сюжет. Как едно овчарче или едно козарче, или едно биволарче веднъж загубва стадото си и търсейки го, го открива край изоставен параклис или църква с извор. Разбирайки колко е полезна водата, която според легендите най-често е лековита, цялата общност се заселва на това място и така се дава начало на новото селище. Така църквата се явява като предпоставка за появата на селото.

Стъпка по стъпка формираме селищното пространство, което след мегдана с хорището продължава развитието си в махали. Те могат да бъдат по-близки или по-далечни. Различни са причините за създаването на отделна махала. В голяма част от българските планински села съществува практика махалите да бъдат отдалечени на няколко километра нагоре в планината. Анализирайки генеологично и хронологически обстоятелствата около тези махали, може да се предположи, че те са формирани толкова далеч заради бягство на местното население. Това бягство най-често е ставало от епидемии, каквато например е била чумата. И критерият за отдалечаване с цел спасение от болестта е било семействата да бъдат на разстояние „един петел” или казано с думи на местните жители: „Да не чуваш петела на съседите си”.

С края на махалите завършва селищното пространство. Най-често преходът е чешма, началото на гробището или мост.

----------------------------------------------------------

В текста с друг курсив се разглежда конкретно гробището на село Камено поле, Врачанско.

Надгробен камък от същото село

Гробището се намира северно от селото. Прави впечатление, че то е със значително малки размери, имайки предвид броя на населението през годините. Обяснение за това е фактът, че масово се използва един и същ гроб за погребение на няколко души. В северната част от гробището има гробове, които не се отравят и там не се погребват хора, защото местните са запомнили, че там са заравяни болните от чума и холера. При тези погребения ковчезите са  били  посипвани  с  негасена  вар.  В  паметта  на  местните са запазени дори имената на тези, които са  погребвали през т.н. „чумаво време”

Друга причина, която може да обясни факта, че гробището е толкова малко, е може би тази, че при преместване на старото население на това място, когато то е живяло в „Горно Камено поле” и „Долно Камено поле”, местните са продължавали да почитат старите си гробища и са продължавали да заравят мъртвите си на старите гробища вън от територията на сегашното село. Това може да се предположи, защото именно според възрастни информатори, освен че определянето на мястото в новото гробище е било на родов принцип, това е ставало и на принципа на махалите. Двете махали на Камено поле, които са били заселени от различни места, са погребвали мъртвите си на две обособени територии в общото гробище. Така гробището се явява като огледален образ на селото - структурирано на принципа на родовете и махалите. Все още могат да бъдат забелязани стари надгробия, на които са били  изобразявани сцени от живота на мъртвия или предмети, които са  го характеризирали приживе. Изобразявани са били птици, митични същества.

Едно изображение прави особено впечатление с това, че все още може да се забележи фигура на човек в профил, който на гърба си има две крила. Най-вероятно каменоделецът, по искане на родствениците на починалия, е изобразил човешката душа, която след четиридесетия ден се пренася на небето.

Други паметници също будят интерес от гледна точка на мисленето на човека в традиционното  общество. Върху тях са изписани пожелания към мъртвия, предположения, свързани със задгробния живот и положението на душата в него. Надпис от един такъв паметник гласи: „Ами кога ще се видим, на второ пришествие в Рай Божий”.

Едно поверие сред местните гласи следното: Гробището си имало свой стопанин или пазител, това бил последният починал Каменополец. Той заставал на врата и чакал да дойде следващият, за да го смени. Затова все още е жив обичаят близките на последно починалия жител на селото да следят кой ще почине след това, за да отидат на неговото погребение, макар да не са роднини или близки, и да занесат дреха и храна, която да пратят по този починал на своя родственик. А от своя страна той ще смени техния близък на входа на гробището и ще бъде стопанин, докато не дойде някой друг да го смени.

Гробове има и в църковния двор. Според информаторите там е погребан първи майстора на стенописите на църквата. Много от местните твърдят, че той е бил италианец, който е дошъл (заедно със съпругата си) за да изографиса новата тогава църква. Преданието гласи, че когато завършил половината църква паднал от скелето и починал. Мястото, на което е паднал в самата църква, е отбелязано с вкопана каменна плоча с отбелязан кръст на нея. Твърди се, че майсторът е погребан северно от църквата. Макар в летописната книга на свещ. Марин  Кировски да е казано, че „паметник нема”, информатори твърдят, че гробът на майстора е отбелязан с голям паметник, който и до днес стои на това място в църковния двор. Височината на    паметника от земята е приблизително 1,5 метра и на неговата източна страна е изобразена женска фигура в цял ръст със забрадка, държаща кръст в ръцете си. По останалите черти на камъка може да се направи предположение за облеклото на жената, което най-вероятно е носия, а на краката - цървули. Това     според каменополци е изображение на „италианката”, съпругата на майстора, която след неговата смърт останала да живее в селото, а след нейната собствена  била погребана в неговия гроб.

------------------------------------------------

След гробището започват обработваемите земи – ниви, градини и лозя, разделени помежду си от синори.

Синорът е от особена важност за българина. Тук биват срещани същите характеристики и подобни обичайни практики, каквито се откриват и при прага на жилището. Причина за което е факторът ЗЕМЯ! Имането на стария българин. Тя за него е основа на цялото му стопанско съществуване. Освен това земята  акумулира в себе си древни характеристики на Богинята майка, женското начало и възкресението. Пречупвайки всичко това през своята призма, селянинът въздига земята до божествени измерения. Асоциира я с дом, с хляб, с бащин завет и дълг за съхранението на род и име. Но фактор за това отношение е и чувството за отговорност, не толкова собственост, колкото отговорност, което се е възпитавало у децата, голяма част от които са раждани именно  там - на нивата.

Много често в тази част от пространството са разположени места, където човек си дава среща с божествата и мъртвите предци. Такива места биват наричани оброци. Те се отбелязват с камък  или много старо дърво, най-често дъб (наричан клет). Според вярванията след своята смърт човекът не преставал своята връзка с членовете на семейството и селището, където живеел. Умирайки, той се представял пред Божеството и едва ли не бил посредник и пратеник на живите. От своя страна родствениците целяли благоразположението на душата на своя близък покойник и за тази цел търсели контакт с нея. От тази душа зависело плодородието и здравето на къщата. Така оброкът се превръщал в място за среща между долната и горната земя. Там живите давали курбан. Чрез наречения светия или близък починал прародител, на когото бил посветен оброка, те пращали хабер на Божеството, че не искат нищо друго, освен хляб и здраве.  В замяна давали курбан.

С тази част от пространството идва край на познатото. Следва една граница, която бива преминавана само в краен случай. Обикновеният човек в традиционното общество не е подвижен. Той не напуска селището, където се е родил при нормално стечение на обстоятелствата. Неговият жизнен цикъл е възможно да се развие в рамките на няколко декара земя. И се чувства пълноценен. Или с няколко думи - това е било времето, когато селото било едно, домът бил един, мъжът бил един, другото било суета и гонене на вятъра.