Когато татуировките бяха спасение

Когато започнах да събирам материали за тази публикация нямах и бегла представа какво се крие зад тази забулена в мъглата на миналото тема. Уверен съм, че разказите и свидетелствата, които ще откриете в тази публикация, ще провокират разнообразие от емоции и реакции. Ще оставя паметта за тези отминали времена така, както е пресъздадена от нейните носители.

Малцина са онези в България, които са чували или знаят за тази практика, а ако им е попадало нещо по въпроса, то не са го свързвали с българите.

И така, в предишни публикации споделих с вас взаимовръзката между татуировките и шевиците. В дълбока древност те са изпълнявали функцията, която по-късно започват да извършат шевиците, поради което могат да бъдат наречени предвезбена практика или прототип на шевиците. В днешно време разбирането за татуировките и шевиците вече се е изгубило в онзи смисъл, влаган в древността. До голяма степен те са се консервирали почти изцяло в декоративното си предназначение. Огромна част от съвременните потребители ги ползват само защото им харесват, но нямат и бегла представа какво съдържат. Това е като да носиш лозунг, на който не знаеш какво е написано, но пък ти харесва да си в тълпата.  Дори самата автоматична повтаряемост в изработването им по дрехите от времето на нашите предци вече се е променила, тъй като и дрехите ни са други. Оставили сме и сме забравили завещаното през хилядолетията.

Но нека ви кажа нещо, което продължава да носи надежда. Докато има поне само още един човек, който да се спре, да се вслуша, да се замисли или да се вгледа достатъчно продължително в тези знаци на паметта ни, то уверен съм парченце по парченце картината ще бъде възстановена.

Отдавна ми е известна практиката на татуиране в Западните Балкани. Макар и там също тя вече да е изгубила своята първична употреба и живите ѝ носители да са на преклонна възраст, все пак има кой да разкаже. За онези от вас, които за първи път се сблъскват с подобна информация, ви предлагам да изгледате това кратко видео и после да продължите с онова, което ще ви покажа в тази публикация.

 

Като дете съм виждал възрастни жени, които имат кръст на челото или на ръката на меката част между палеца и показалеца. Тогава никога не ми е идвало на ум да разпитвам каква е причината за това. Понякога на ръцете на жените виждах дори написани имената на мъжете в семейството.
Попадах на все повече хора, които разказваха, че и техните баби са имали подобни татуировки. Те също не знаеха много. Каква беше причината за тази забулена в мъгла стародавна практика? Историите, които научавах следваха почти идентичен сюжет.

Ясно беше, че тези татуирани знаци имаха апотропейно (предпазно) предназначение. Но от какво трябваше да ги пази?
Като начало ще ви кажа за какво е ползвана от нашите прабаби и техните предци няколко столетия назад и накрая ще стане ясно, че през различните епохи народът ни я е осмислял по различен начин. Практиката се е превърнала в едно от многобройните доказателства за това, кои сме ние и какви са нашите корени. Корени на един древен балкански народ, разпокъсан и разпилян, но все още жив.

Следите на тази практика, макар вече изчезнала, се откриват при различни групи и общности на Балканите. Съществува при номадските общества - като каракачани и власи, арумъни или армъни. Открива се и сред българите в различни етнографски групи. Съществувала е буквално във всички региони, макар и да не е била масова практика.

1. Първият разказ идва от мой приятел и колекционер на носии, който е жива памет и хранилище на българските старини. Радослав Радков помни малкото кръстче татуирано на ръката на прабаба си Стояна от село Гебедже (град Белослав). Освен кръста на ръката си имала и буквата на либето си.  Радослав споделя, че и негови приятели имат подобни спомени за своите прабаби. Тези българи са от така наречените кавадари, познати в етнографията и като ваяци (вайковци, въяци).

Бабата и дядото на Радослав Радков

2. В трета част от серията публикации "Взаимовръзката между татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност" една читателка в коментарите към публикацията сподели подобна история. Може да прочетете публикацията в линка, посочен в цитираното заглавие.

Все още очаквам Татяна да се свърже с мен, за да получа по-детайлна информация, която ще добавя тук.

3. Йонка Дамянова, чиято баба Митра е от Разложко и имала татуировка кръст на челото също сподели с мен подобна история. Баба ѝ от село Добърско е била красива македонска българка от сравнително заможно семейство. Родена е в края на 19 век. Предците им са живели в Охридско и са се препитавали от развъждане на овце. Тази лична история също ще бъде обогатена - Йонка тепърва проучва тази история. Попитах я от коя етнографска група са предците, на което тя отговори, че са българи от Македония и винаги са били с такова самосъзнание. (Очаквайте продължение на тази история.)

Жената на фотографията е Йонка Дамянова

4. Красимир Иванов от София е споделил подобен разказ за своята баба в страницата "Ноубъди спиикин" . А ето и разказаното: "Баба ми Весела или Веселинка ( дъщеря на Ефрусина и Александър), е родена 1930г. в махала Стойковци , на с. Хърсово (горно , над Благоевград), майка ѝ, пра-баба Ефросина (майка на 5 деца), която съм имал честта да видя, щото и тя доживя до клетвата на брат ми (по-малък от мен), имаше татуиран кръст на челото, явно за да ѝ запазят вярата са го направили дедите."

Красимир Иванов с баба си и дядо си

Всички тези истории идват от съвременници, които могат да бъдат проверени. За тази цел прилагам снимки и линкове към публикациите им.

5. Следващата история идва от публикация наречена "Белязаните номади" от личния сайт на Елеонора Гаджева. В сайта си тя разказва подобна история, идваща от етнографската група "армъни".  У нас наследниците на армъните наброяват около 2000 души и по-голямата част от тях населяват района на Велинград, Пещера, Ракитово, Дорково, Костандово, Дупница.
Ето и конкретния разказ:
„Вечер като си легнем, майка лягаше до нас, гасеше свещта и оставаше само светлината от кандилото. Тогава ни разказваше стари легенди и тъжни приказки за хора, които водели тежък живот. Пътували със стадата си от Беломорието до Родопа планина и обратно. На път се женили, на път погребвали мъртвите, на път раждали деца и все пеели. Всичко описвали в песните- и хубавото, и лошото, и красотата на девойките, и цвета на шевиците по дрехите“. 
„Започнала младата невеста да бродира новата си риза, шила първо с тъмен конец, за да пришие лошото, после сложила светлия, за да не избяга доброто и най-накрая бродирала сърмата, защото така я учила майка ѝ.” 
„А моята майка, продължава разказа си възрастната Елена Гушева от село Дорково, ни учеше на песните и танците, които са танцували нейната майка и нейната баба. Разказваше ни как са татуирали кръст на челото и по ръцете на девойките, за да не ги крадат турците. Учеше ни кои сме и откъде сме, за да не забравяме корените и миналото си. „Моята прабаба, продължава разказа си Елена Гушева, била много красива и един ден докато перяла бялата си риза на реката я нападнали турци, започнали да я дърпат, искали да я отвлекат, но като видели, че има кръст на челото и я пуснали. Така се спасила моята прабаба, така били спасени и много друго армънки”“.

Обща снимка: Янко Дузов, Елена Дузова, Екатерина Узунова, Султана Янушева, Ангелина Караджова, Мария Караджова, Витка Статева, Тодорка Ефтимова и малкият Иван Гюров.

6. Следва цитат от романа "βλάχος" - Николай Янков и Елена Щерева.

Една от практиките, характерна за номадите-пастири (каракачани и армъни) от времето на османското владичество, е татуирането на кръст на челото при момите.

На 10-12 годишна възраст, на прага на моминството, момиченцата каракачанки били татуирани по челата или ръцете над пръстите с християнско кръстче. Тази практика давала своите резултати. Турците не посягали на такова момиче или жена. Считали ги за „обезобразени“. Тази мярка се предприемала, защото по пастирските пътища на зимните пасбища жените били обект на особен интерес за крадене заради това, че носели своите сватбени накити, често и сребърни монети по себе си. Подобно татуиране е апотропей, защитен символ, каквито сме срещали и по ръцете на индийските жени от племената рабари и мегхвал.

Ето какво казват и самите каракачани по повод практиката на татуиране на челата.

„Турците спрели жените и децата в селото Каракачаново, като искали да ги потурчат. През нощта мъжете се върнали, избили стражите и избягали с жените и децата първо в Сърбия, после в България. Оттогава жените се забрадиха с черни забрадки и почнаха да носят черни дрехи. Турчинът не посягаше на жена с черна забрадка. За по-сигурно започнаха да изписват кръстче на главите си, което беше знак, че са християни. Турците бягаха от кръста.“ - Панайот Копшида, записан от Тодор Балкански (1996:30)

"Когато пътували с керваните карали младите момичета и младите булки да си чернят лицата с въглен и да си разрошват косите, за да изглеждат стари и грозни и да не ги харесват турците да ги откраднат" - Ламбра Апостолова, записано от Ганка Чилингирова

В началото на 20 век практиката постепенно отмира. На снимките се виждат възрастни каракачанки, върху чиито чела все още стоят следи от някогашната практика.

7. Следва цитат от разказа "Кромидарката" на Илияна Иванова Каракочева (ина крейн)

"Татуираният кръст между веждите ú някак се бе смалил. Бръчките на челото се бяха вдълбали и косата, подаваща се изпод спретнатата забрадка, бе придобила цвета на осланен цвят. Била млада и съгрешила. Крила колкото могла бременността, но когато майка ú все пак разбрала, заминали в София и я накарали да остави детето за отглеждане от държавата. След време се омъжила за добър човек в нейното село. Само дето нямали деца. Според местния обичай на яловите жени татуирали кръст между веждите и нейната свекърва настояла, та да смили Бог да ú даде рожба. Така тя при живо дете носела кръста си на бездетница. Свекърва ú била специалистка по лук и тя от нея научила как да пече на слънцето жълт кромид, за да остане сух и как да полива червения, за да не люти. Мъжът ú не се развел с нея, но и никога след татуирането на кръста не я целунал."

Информацията от разказа в момента я проверявам. Илияна Иванова е също наша съвременничка.
Тук се появява и нещо, което намеква, че практиката освен апотропейна функция е изпълнявала и действие, с което се е целяло катализиране на плодовитост в носителя, сиреч придобивана на рожба.

8. Следва цитат от публикация на Вихра Баева посветена на Кръстов ден, която може да чуете и като аудио ТУК.

"Кръстът, наричан още „знак на знаците”, е древен символ, който се среща в културите на много народи по света. Обикновено се свързва със слънцето и огъня или се възприема като еквивалент на световното дърво. Вероятно с тези си древни значения той присъства и в традиционната българска везба, където е сред най-обикнатите и разпространени мотиви.
В миналото в някои части на страната е съществувал обичай да се татуират кръстове на челата на момичетата, за да не бъдат отвличани от мюсюлмани."

В друга публикация на доц. д-р Вихра Баева от Института по етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН, четем следното:

"Интересно е, че в миналото е съществувала практика да се татуират кръстове на челата на момичетата, за да не бъдат отвличани от мюсюлмани. Традиционната българска татуировка е с формата на кръст."

Публикацията ТУК.

9. Следва цитат от книгата на Густав Вайганд за арумъните

10. Следващото сведение е разказ от Мирослав Желев, който разказва за родовата си памет, когато е бил XI клас. "Харем - лагер на смъртта". Текстът е публикуван в Годишния алманах на СОУ с преподаване на немски език “Фридрих Шилер”- гр. Русе, брой 2, страници 117, 118.
Съставители: Гинка Кръстева Огнян Джоричев Редакционна колегия: Румяна Ковачева Венета Станкулова Искра Иванова Цветелина Цветанова Стоянка Тодорова Донка Варамезова Кръстина Иванова Боряна Богоева гр.Русе, 2006 г. отпечатан 2007 г.

Ще публикувам целия разказ за македонските българи, така както го е предал Мирослав Желев. Правя го с чисто сърце, макар колкото повече да разбирах за тази практика съзнавах, че тя носи болезнен отпечатък за миналото на предците ни. Отпечатък, който трябва да бъде помнен не за да държи в сърцата ви омраза, а за да не се допускат грешките на миналото.

"Коста и Мария. Така са се казвали моите прапрадядо и прапрабаба. Живели са в Македония и са имали изключително трудната задача да съхранят и продължат рода по времето, когато България е била под турско робство. Скоро след брака им се ражда моята прабаба. Кръстили са я Гуца. Въпреки бременността си, моята прапрабаба Мария е останала изключително красива жена. Все още кърмеща своето бебе, тя е отвлечена от турчин в харем. Загубил любовта на живота си , Коста е бил страшно отчаян. Търсил е много начини да върне жена си вкъщи, но не успява. Голяма част от роднините и познатите на младото разцепено семейство го убеждава да спре, за да не загуби живота си и да намери утеха в единственото останало късче от жена си – Гуца. Така и прави. Същевременно моята прапрабаба е живяла в харема като лична робиня на турчина. Като плод на това унижение и нещастие се раждат там две момчета близнаци. След нахлуването на съветската армия и победата й над Османската империя, турците отстъпват. Виждайки краха на турската империя и имайки предвид слабостта на турците в този момент, прапрабаба ми Мария се пробва да избяга от харема, вземайки със себе си двете си деца. Опитът обаче е неуспешен. Тя е заловена и за назидание на другите жени в харема на турчина е заровена жива в земята, пред очите на всичките други жени и дори пред очите на своите деца. Така почива, без да види и усети свободния живот извън оковите на турското робство.
Баба ми Македонка ми разказа още една история, която й е предадена от моя дядо Стефан. Дядо ми е четвъртото дете в семейството на моите прадядо Кръстьо и прабаба ми Ангелина. Първото детенце на младото семейство е било много красиво момиченце. Също както Мария, тя е отвлечена от турски паша. Семейството е страшно потресено от случилото се, но по това страшно време на турско робство да застанеш срещу властта, се равнява на смърт. След отвличането на момиченцето никой не е виждал нито турчина , нито детето. Информация за живота на детето няма.
Две години след отвличането на първородната дъщеря, в семейството на прадядо Кръстьо и прабаба Ангелина се ражда още едно момиче. То е кръстено с красивото християнско име Вангелия. Обичайна практика за времето е било красивите момичета да бъдат татуирани с кръст на челото, за да бъдат предпазени от мюсюлманските поробители. След преживяното, но не и все още забравеното отвличане на първородната дъщеря, Кръстьо и Ангелина решават веднага след раждането на Вангелия, да я татуират с кръст на челото. Това е било единственото защитно средство, с което е можело да се предпази едно красиво момиче от тиранията на поробителите. Може би благодарение на този кръст Вангелия е достигнала своята възраст, усеща какво е да си свободен и ражда своите деца в свободна държава. Не мога да си представя болката на моите прабаба и прадядо, когато им е отнета рожбата, но по думите на баба мога да съдя, че е било изключително тежко. Дори баба говореше с мъка за случилото се. Докато ми разказваше това, ме побиха тръпки. Нима наистина хората могат да бъдат толкова жестоки? Как е възможно едни държави да трупат богатства и да не забелязват какво се случва в техните съседни държави? Представих си в каква безизходица са се намирали моите прадеди. Колко безпомощен трябва да си, за да се надяваш едно изображение, макар и то да е на светия кръст, да спаси твоето дете?
Тези истории ми бяха разказани от моята баба Македонка през октомври 2005 година. Тя ги знаеше от своите родители, които са предали почти всичките си исторически спомени още докато баба е била дете. Въпреки малката си възраст , баба е запомнила всичко това, понеже историите са изключително интересни."

11. Следващия разказ е от Македония. Може да бъде видян ТУК.

"Што се прикаски? Тоа дека Турците грабнувале христијански девојки? Не се тоа никакви прикаски. Прабаба имала тетовиран крст на челото, а на рацете и биле напишани имињата на татко и` и браќата. Тоа им било правено на многу девојчиња, што мислиш зошто? За да бидат кул коа ќе искочат во град, или за да не ги збере некој напален Турчин?"

12. Следващото сведение е от New York Tribune 26 April 1903. В по-голям мащаб фотографията се вижда и на заглавката - колаж към статията.

"Крстот како спасител на Македонките"

Поради саможртвата на спасителот Исус Христос, кој што со тој чин го избавил светот од гревовите, во христијанското учење, меѓу другото, крстот станува симбол и на спасението. Во Македонија, која повеќе пати е спомената во Библијата, улогата на крстот за време на петвековниот османлиски период е многу повеќе од само симболична.

Во американскиот весник The St. Louis Republic, во статија од 5 април 1903 година, за крстот како спасител на македонските жени пишува:

„Тетовираниот крст ги штити жените. Жените христијанки од Македонија, означени со крст меѓу очите.“

Според истата статија крстот бил тетовиран на „сите девојчиња кога ќе покажеле знаци на полова зрелост или пак на исклучителна убавина, за да се спречи нивното грабање од страна на Турците.“

Причините поради кои оваа практика била спроведувана се опишани и во статијата со наслов „Македонски бегалци“ (Macedonian refugees), од илустрираниот додаток на американскиот весник New-York tribune, од 5 април 1903 година:

„Било вообичаено во една провинција да се крадат млади христијански девојчиња за харемите на турските управители и другите претставници. Штом женските деца ќе почнеле да се развиваат во жени, мал крст бил тетовиран помеѓу нивните очи. Крстот ги спасувал овие девојчиња од харемите. На многу жени од војниците им биле одземени женските деца и тоа пред нивните очи, а ако мажите се противеле биле стрелани на лице место.“

Па така, иронично, убавината на Македонката, наместо предност и повод за гордост на нејзините родители, како што е во нормалниот свет, се претворила во огромна маана.

Случаите на грабнувања на македонски жени од страна на турските војници се спомнати и во францускиот весник La Vie Populaire, во статијата од 24 февруари 1903 година, насловена како „Злосторствата во Македонија“:

 „Ниту жените не се заштитени од насилствата и во повеќе села се пријавени случаи на грабнувања.“

Во илустрираниот додаток на весникот New York Tribune од 26 април 1903 година, ваквата практика на тетовирање на младите Македонки, со цел да се спасат од грабање, повторно е спомената:

„Селски жени нагрдени со неизбришлив крст меѓу очите. Кога беа мали тие покажаа знаци на убавина и нивните родители ги означија (со крст) за да ги спречат Турците да ги грабнат за харемите.

“ За тоа како крстот ги спасувал Македонките од грабнување во истиот весник кратко, но доволно јасно пишува:

„На Турците им се гади од крстот.“

Но Македонките освен што барале заштита и спас од крстот исто така и тие самите го заштитувале христијанството и одбивале да се потурчат. Можеби најпознат ваков пример е историјата на Света великомаченичка Злата Мегленска која и покрај најсуровите измачувања и заканата за смрт одбила да се откаже од христијанството и да се потурчи.

Македонскиот народ случаите на грабања на убавите македонски моми и за нивниот отпор против потурчувањето ги преточил во песните „Ајде слушај, калеш бре Анѓо“, „Мома уф зандана“, „Се свалила Митра долу во градина“, „За Фросина, “Марие млада невесто“ и др.

Публикацията е на Александър Стефанов.

Събрах огромно количество информация и разказите бяха идентични. Практиката наистина е древна. Тя е свързана със старите балкански народи. Практикували са я и траки, и илири, и скити. Така са заявявали принадлежността си към благороден народ. Описана е от Херодот и редица други антични автори. През периода на Османската Империя тя е получила нов прочит - осмислена е била като акт, с който се е заявявала принадлежност към християнството и към рода. Освен кръст често били изписвани по ръцете на жените и имената на мъжете от рода, за да знаят угнетителите, че тя принадлежи на друго място, друга вяра, друг народ.

В процеса на изследване попаднах на материали, които ме разтърсиха! Те съхраняваха човешки драми. Драми на цели народи. Докато на Балканите предците ни през Османския период са ползвали практиката за да спасят от това жените да бъдат унижени, отвличани или изнасилвани, а близките им избивани, едни други жени от друг народ - арменския, са били татуирани от поробителите си с техните символи - за да заявят върху им принадлежност към  друга общност. За да спасят своите близки и собствения си живот много арменски жени приемат исляма противно на волята си. В крайна сметка те се женят законно за мъже мюсюлмани и получават специални татуировки според местните племенни традиции. Други били отнемани още като деца и били превръщани в сексуални робини. В Близкия изток и в ислямските страни татуировките се използват широко като талисмани, а тези, които ги носят, вярват, че маркировките върху тях имат магическа сила. Тези татуировки често изглеждат като точки или малки “х” и поддържат покровителство, сила или плодовитост. Тези нови знаци представляват новата принадлежност на жените и бележат промяната в техния живот.

И на двете места предназначението на татуировките е било едно и също с една съществена разлика. На Балканите практиката се е превърнала в символ на спасение от угнетителя, а при арменците се е превърнала в символ на гнета на самия угнетяващ. В следващото видео ще се запознаете с арменската болка. Съжалявам, че няма превод на български за онези, които не разбират английски. Помолете някой, който знае, да го изгледате заедно. Това видео ме разтресе из основи!

В заключение искам да се обърна към всички онези от вас, в които ще загори гнева или болката: Омразата няма да ви направи силни, тя ще ви унищожи. Това послание не трябва да достига само до българи, каракачани, армъни, босненци, гърци, македонци, арменци, но и към турци. Всички ние трябва да помним това минало. Нито турците, нито който и да е от изброените групи трябва да допускат миналото да ни навести отново. Има много турци, чиито предци назад в миналото са били части от други народи. Днес мнозина от тях са също наследници и на балкански народи. Добрите хора не са национално обозначени. Зли хора има и сред българи, арменци, гърци и т. н. Ако умеете да не поставяте всичко под общ знаменател и помните, че накрая остава вярата, надеждата и любовта, а от тия трите най-голямата е ЛЮБОВТА, то тогава вие може да бъдете истински горди наследници на предците си. 

Плаках, докато гледах това видео! Плаках, докато научавах вашите истории, нашата обща памет! Плаках, когато четях коментари на турци, които също искаха да се помни, но и да не се слагат всички под общ знаменател! 

Ще ви покажа един от тези коментари под документалния филм "Armenian Genocide - Grandma's Tattoos (documentary)".

Здравейте, мои арменски братя и сестри. Аз съм туркиня от Истанбул и приемам и признавам този геноцид без никакво колебание. Боли ме толкова много. Бих искала Турция да приеме този геноцид. Просто моля - не мислете, че всички сме лоши. В Турция има много хора, които го приемат. Само нашето правителство не го прави, а някои расистки настроени хора пишат в историческите ни книги това, което никога не ни е научило на нещо правилно, за това, което ви се е случвало е забраненото да се говори. Ето защо те са такива. :( Моите най-големи извинения. Който ви е направил това са османските турци, а не сегашното поколение, моля ви, не ни мразете. В Турция много хора се издигат всяка година в деня на смъртта на Хрант. С ОБИЧ ОТ ТУРЦИЯ!

И понеже пиша тази публикация на 31. 12. 2019 г. и предстои посрещането на Нова Година ще ви разкажа една лична история, с която искам да пожелая на всички вас - българи, турци, македонци, армъни, каракачани, арменци весело посрещане на новата година!  

Аз съм българин и в моята родова памет също имам болезнени истории на миналото ни. Също се паля, когато виждам как днес постоянно се правят опити да се заличи миналото ни. Не мразя хора, никога не съм го правил. Това ме прави слаб.

Преди години за кратко живях в Шотландия, а после и в Англия. Не можах да свикна с кухнята им. В Шотландия намирах спасение в китайски ресторант или на близката турска дюнерджийница. Когато заживях в Лондон живеех заедно с други приятели българи. Когато ядяхме заедно всичко беше наред. Родната кухня! Но навън пак трябваше да търся китайско. За щастие наблизо открих турски ресторант. Усмихнат до ушите влязох вътре и първото, което забелязах е йогурт пачата. Иначе казано - шкембе! Поръчах си и когато поисках чесън, човекът зад топлата витрина с леко присвити очи ме попита. "Абе ти от къде си?". Казах, че съм българин. Турчинът възкликна усмихнат до ушите: "О-о-о, комшо, по чесъна те познах!". Той продължи разговора с мен като ми каза, че в кухнята имат един българин и ме попита дали искам да си поговоря с него. Казах, че ще ми бъде приятно. Седнах на масата и след малко до мен дойде и седна едно момче с руса коса и сини очи, същият като мен. Представи се на английски и ми каза, че са го извикали да си поговори с мен, защото съм от България. И аз се представих и му казах да не се тормозим с английския и да се правим на улави, ами да си го подкараме на български. Той ми отговори, че не знае български. Роден е в Шумен, но родителите му се преселили в Турция. Дума след дума разбрах, че са български турци. След няколко минути момчето до мен се разплака и ме попита, гледайки ме с насълзените си сини очи. "Кажи ми, кой съм аз? Роден съм в България. Когато сме в България ме наричат турчин. Израснал съм в Турция, дори не знам български. Цял живот там в Турция за турците аз съм българин. Избягах в Англия с надежда, че ще намеря отговор на въпроса кой съм? И въпреки, че тук турците са дошли да търсят реализация, която и аз търся, търсят приемане от другите, аз продължавам да съм за тях "българина". Работя и живея с тях, говоря езика им но те продължават да ме наричат българин. Кажи ми братко,  кой съм аз? Ти си българин. Мразиш ли ме?"

Аз съм от мъжете, който не крият сълзите си. Това момче наистина ме разчуства. Прегърнах го и му казах. "Преди всичко ти си човек, и едва после ти си българин или турчин, християнин или мюсюлманин. Хората, които са ползвали названието "турчин" за да те обиждат, не се различават по нищо от тези, които са използвали названието "българин" за да правят същото. Аз бих искал всички българи да са добри хора преди всичко, но това не е точно така. Аз разбирам защо са те наранявали. Ако ти се чувстваш като турчин, прегръдката ми няма да се отдръпне от теб, по същия начин и ако се чувстваш българин. И като българин, и като турчин, ние имаме общо минало. Това или ще ни възрастѝ и ще ни направи мъдри и силни хора, или ще ни остави в мрачното минало."

Разказах ви всичко в тази публикация, защото тази памет, макар болезнена, трябва да се съхранява, а не заличава. Заличаването ѝ ще ни води по същите грешни пътеки. И едните, и другите. Не мислете, че ако не помните или не знаете, ще бъдете по-добри, по-толерантни или по-обичащи. Не може да си толерантен към някого, за когото не знаеш, че трябва да си толерантен. Незнанието и безпаметността ще ви направи наивни, неспособни на осъзната добрина. Истинската любов, както и истинската добрина, са действия ВЪПРЕКИ, а не ПОРАДИ.  

За по-добро утре, желая ви светло посрещане на новата 2020г.

ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!    

Силни дни за българската традиционна култура

Кликнете върху снимката за да увеличите. Хоро на площада. Снимка от стария Белослав.

    В навечерието сме на едно събитие, което по много естествен начин се вплете в културния живот на Белослав. За трета година площадът пред Читалището се превръща в арена на везбената традиция. Това място носи духа на старото село Гебедже, което от турски означава "труден път". Тук се случва всичко и всичко от тук е тръгнало (простете за наивния патриотизъм).  Преди два века, пак тук пристигнал  пра-пра-дядо ми. На кон. "Заплюл си" една поляна точно срещу турския конак, построил дом за пет деца и кръчма, където всеки ден си пиели кафето старите гебеджанци.

Кликнете върху снимката за да увеличите.

    В началото на миналия век другият ми пра-пра-дядо дошъл от Лозенград, спрял файтона пак на този площад, огледал се, огледал се, избрал най-хубавата къща и я купил. Злите езици говорели, че къщата била построена върху стара тракийска гробница.

    От тук покрай старата липа, която още стои и брои годините, минал и освободителния Белевски полк през лятото на 1878г., който дал името на Белослав. Да слави! От тук минавали войниците от Гебедже за всички войни, в които е участвала България. Там, откъдето минали, преди гарата днес е кацнал горд орел, който гледа към Добруджа и бди над имената и паметта на загиналите.

    Така до днес площадът е свидетел на цялата история на Белослав. Старите родове дълго спорели къде да бъде построена Общината и Читалището. Една част от фамилиите настоявали центъра на селището да се оформи там, където е църквата "Св. вмчк. Димитър Солунски", дори и камъните за строежа на читалищна сграда дълго буренясвали близо до църквата и училището. Но съветът от старейшини не стигал до консенсус. И така десетилетия…

Кликнете върху снимката за да увеличите. Площада на село Гебедже (днешен Белослав).

    Защо казвам всичко това? Не за да се приеме като тривиално милеене за корените, не за да се причисля към патриотите, а за да дам пример как по естествен начин в Белослав "се появи шевицата". 

    Именно погледът към миналото роди и толкова чакания. Шевицата докосва всеки, дори да не го осъзнаваме. Носим я в кръвта си. Днес не си даваме сметка до каква степен шевицата е залегнала в ежедневието ни. Фестивалът е просто едно напомняне, че няма нищо ново под слънцето. Всичко вече е било. Но в същото време, когато използваме определен елемент от традиционната ни култура трябва да сме наясно каква е неговата функция. А незнанието идва от прекъсването на нишката между поколенията. Свидетели сме на жестока подмяна на източника на информация в патриархалното общество. Старейшината вече не е онзи стълб, към когото всички се обръщат за съвет.  

        Затова в дните на фестивала си дават среща млади и стари, усетили порива на кръвта. Меден глас, който тайно те вика при корена. Да си дойдеш спокоен, на земята, където стъпвали тъмни, непознати, но близки деди. Дошли преди всички векове, за да останат завинаги. Да спреш край чешмата, където дядо ти е спирал и да пийнеш от същата вода. „Фестивалът на шевицата“ е именно продукт на това завръщане към корена. Родил се спонтанно в сърцата на едни последни мохикани в битка със забравата.

        Идеята за фестивала се е зародила може би много отдавна. Но как Белослав стана епицентър на събитието е интересно да се отбележи. Със Славян Стоянов, варненски художник, се познаваме от Националната историческа конференция във Варна, която се организира от Сдружение "България - дух и култура". Там съм го слушал като лектор. Чел съм негови неща, но личното ни познанство датира от преди няколко години, когато го поканих в Читалището да представим негова нова книга. Направи ми впечатление, че много млади хора уважиха събитието. След това Славян стана редовен посетител на Читалището ни, и в последствие негов сътрудник. Когато организирахме ежегодната краеведска конференция през май, той заедно с половинката си Дима Тодорова представиха много интересен доклад, който впечатли аудиторията от краеведи и историци. Конференцията приключи късно. Последния автобус за Варна беше тръгнал. А аз освен всичко друго съм и "шофьор" след събитията. Трябваше да закарам Славян и Дима до Варна.  Пътувайки обсъждахме отминалото мероприятие, двамата искаха да ми кажат нещо. Усещах, че са имали предварителен разговор, но смутено преглъщаха думите. Вроденото ми детско любопитство не ми даваше мира да разбера какво толкова са намислили. Така Дима първа започна с идеята за Фестивал. За локация още не се говореше. За части от секундата си представих събитието в Белослав още същата година и то преди есента. Докато те ми обясняваха концепцията за едно такова събитие - организация, ресурс и потенциал за осъществяване, разбира се, аз им предложих дата 8^-ми септември 2017г. , като я свързах с празника "Рождество Богородично", което в последствие залегна като тематика в първото издание на Фестивала. Наближавахме Варна, светлините на Аспаруховия мост се виждаха в далечината. За времето от половин час, докато сме пътували, неусетно начертахме рамките на бъдещото събитие. Това пътуване се запечата в съзнанието ми като първата крачка към Първия Национален „Фестивал на шевицата“ в България.

Благодаря им!

Благодаря на колегите от читалището!

Благодаря и на всички самодейци!

Благодаря за съдействието на Общината!

Нека го има Фестивала!

Да живее България!

Росен Гацин

Слънчовата невеста или произход на българското име Марина.

В повечето случаи свободно достъпната информация за произхода на името Марина ще ви отведе до източници, в които ще прочетете, че името е с латински произход и означава  „Морска“ и до тук приключват нещата. За съжаление както често се случва тази информация е частична и води до погрешни заключения. Така едно старо българско име, което е регистрирано дори в тракийските времена, бива посочено като латинско. Да, то има своето място в латинския език, но името съществува на Балканите далеч преди да бъде регистрирано в латинския.

И до днес при нас все още се срещат имената Марин, Марина, Маринко, Маринка, Маро, Мара, които са сродни на тракийските имена Марис, Марус, Марисия. Марон е легендарен цар на тракийското племе кикони, обитаващи територията между реките Места и Марица. За него говори Омир в Одисея IX, 196-211.

Марон посреща гостоприемно Одисей и другарите му в двореца си в града Исмар, дарява ги със скъпоценни съдове и 12 амфори с несмесено вино. С това вино Одисей упоява циклопа Полифем и успява да спаси другарите си от смърт в следващия епизод от приключенията им. Марон е наречен "жрец на Аполон-слънцето", но дарът му "божествено вино" насочва към връзка и с култ към Дионис. Според Диодор, Дионис поръчва именно на Марон да пази посаденото от него в тази страна и го прави основател на града Марония. Всъщност посоченият град Марония е същият Ис-Мар, за който говори Омир, а Марония е по-късното му име. Марон е типичен митичен пример за тракийски цар-жрец. Описанието на Омир показва, че царският дворец при траките в края на II хил. пр. Хр. е изпълнявал и функциите на светилище. Марон е исторически засвидетелствано лично име, което се среща на таблички с Линеар Б от двореца в Кносос на остров Крит и от двореца при Пилос, Пелопонес. (Извор: Порожанов, Калин, „Тракийската цивилизация в началата на двата контитента и по крайбрежията на три морета“, 2017, с. 56 Той всъщност се позовава на Soesbergen, P. van. Thracian Personal, Ethnic and Topographic Names in Linear A and B. – Kadmos, 18, 1979, 26–39.)

Стефан Йорданов в „Аполоновият жрец Марон. Бележки върху потестарно-политическата система на Омирова Тракия“ анализира една владетелска титла при етруските а именно maru, доказвайки балкано-анатолийския произход на етруските.

Йорданов посочва П. Кречмер, който дава значението на названието на града Исмар=Маронея (у по-късните автори) , като „резиденция на (носителя на държавността) Марон“, а лексемата марон, с която длъжността е назована, се превежда като „предводител“.

На остров Лемнос тази титла е засвидетелствана под формата марас. Там са открити надписи, в които се упоменават две лица, които са били maras само по една година. Лемноските надписи са твърде близки до етруския език.

Страбон обаче свидетелства, че Исмар и Маронея са съседни градове. Страбон (64 г.пр.н.е.- 21 г.от н.е.)  Ксантея, Маронея и Исмарос, са градове на киконите. Исмарос обаче, казва той, днес го наричат Исмара; близо е до Маронея. И тук наблизо също така е езерото Исмарида (Strab. VІІ, 43). Очевидно и Страбон свързва Исмарос/Исмара с траките кикони като твърди, че както и Ксантея, така и Маронея е киконски град.

Титлата марон при етруските дава и допълнителна интересна информация. Очевидно тя е обозначавала освен предводителска-владетелска функция и като жреческа, което напълно кореспондира с описанието на царя-жрец Марон. Очевидно при траките и палеобалканското население владетелят изпълнява и жреческа функция.

За Ис-Марос Калин Порожанов пише следното:

„Очевидно, в представите на древните автори - гръцки и латински - Исмарос/Исмара се свързва с тракийска царска институция, която изповядва орфическа вяра, видяна и определена чрез Аполон и практикуваща бакхически ритуали; и е близо до полиса Маронея, който впрочем, също се брои и за град на траките кикони. При това ясно е, че Исмарос не е град в елинския смисъл на думата. Според извлечените от античните виждания негови характеристики това е по-скоро тракийско царско култово-обредно място, което като такова може да се определи и като резиденция на тракийски владетели.“

Става ясно, че името Мар-он категорично е свързано със култа към слънцето и в този смисъл със слънчевите царски династии.

В редица индоевропейски езици срещаме корена мар, като словообразуваща за предводителски или военни титли. Такава титла е английската маршал, чиято най-стара форма е marah-scalh.

Арматолите (на гръцки: Αρματολοί / Армат – анаграмна форма Марат и Марта) в османските източници марталуси, мартолоси, са въоръжени православни в османска Тесалия и Македония на държавна служба в Османската империя.

В митологичния и фолклорен смисъл коренът мар е свързан със светлинната огнена триада - слънце, луна звезди. Водният контекст е също ярко изразен и обвързан със слънцето. Жива вода, лековита вода, водата на живота, родилни води. За лековита вода се счита сутрешната роса, която първа е огряна от слънчевите лъчи. Вярва се, че това са пръските от вода, които слънцето е оставило, когато е мило лицето си сутрин. Тогава се извършва и ритуалното умиване в росната трева или в извори и аязми по време на ладуването – Великден, Гергьовден, Еньовден.  

По този въпрос говори и професор Александър Фол в труда си „Земя между морета Висия“. Ето точно какво казва той:

„Главната светица в Странджа е Марина. Тя е господарка на змиите и на животните и е наричана повсеместно "висия", Славянизираното "висия" е съхранило по необикновено, дори бих казал поразително убедителен начин тракийското субстратно име, което се среща в лични легендарни имена, като споменатия основател на Бизантион-Константинопол Бузас (Вузас) Бизас (Визас), както и в топонимите. Извън посочения, запазен в старогръцското Бизантион, тук спадат и днешните Виза, Визица, Урдовиза и подобни, а така също и античното тракийско Визоне (дн. Каварна). Този топо-антропоним принадлежи към кръга на тракийските царско-жречески имена, каквито са гетите, бесите, одрисите, той, ще рече, обозначава онзи пръв род, който властвува и поддържа субектите на централния обред за една вярваща общност: гетите са жреците на Залмоксис, чието божеско име вероятно се съдържа в наименованието на Странджа или на крайбрежната й част Салмидесос, бесите са жреците на Дионис, одрисите - на Аполон и т.н. Явно е, че визи-те в тракийската древност ще бъдат жреците на великата богиня-майка, християнизирана в света Марина. Ако името на светицата може да се изведе от тракийски език, какъвто вариант съществува, то ще означава "вода, голяма вода", каквато е вероятната етимология на името на реката "МАрис", славянизирано в Марица. При славянизацията, прочее; името на великата тракийска богиня-майка е било възприето като "вода", понеже водата е първичен космогоничен елемент, оплождаща сила, идентификация на всераждащата и всесъздаваща богиня-земя.

Марина обитава пещера и държи там всички животни, според местното поверие, които надзирава и заключва. Водата която тече в пещерата, е тъкмо спермата, която се влива в утробата на великата майка-земя, но и благодатната течност очищението, благодарение на което богинята майка може и сама да забременее, за да роди първия си син (слънцето или космоса). Веднъж годишно, какъвто е например случаят с обреда в пещерата и край нея, посветена на света Марина при с. Сливарово до Малко Търново, ергени и моми участвуват заедно в нощното тайнство на зачатието в пещерата-утроба. Този обичай на предбрачно общуване е чисто тракийски. Там, в пещерата хтоничното(земното) начало се слива със слънчевото (соларното).

Това е запазено и в песните: МАрина е заченала след като майка и помолва Слънцето да и даде чудотворна билка. Условието на слънцето е, ако се роди момиче да бъде негово. В по-усложнения вариант заченалата девствена Марина е сестра на Слънцето или на свети Илия. В това си качество Марина е и първата жрица на божеството, жрица маг. Върху иконите е изобразявана със змии (хтоничен атрибут) във вдигнатите си ръце, с брадва готова да убие змея или змията, а и със змия в престилката си. Марина за това е и лечителка по многобройните си параклиси.“

Песните, за които говори Фол, са разгледани в книгата на Анчо Калоянов „Български Митове“, който от своя страна посочва сведение, зафиксирано от видния етнограф Димитър Маринов.

„Димитър Маринов в „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ привежда една еньовденска песен от Айтоско, в която се възпява Домна царица; сравнена с лястовица, върви подир хубави Еньо и кара бели и червени облаци. Пак там има и друга песен за Домна царица, която пита Ясното слънце дали знае биле за рожба, и му обрича сдобитата по такъв чуден начин дъщеря Марина. Може би в този случай се указва на другото име на Старата божа майка — Великата богиня или Господарката на живота, известна и като Кибела в Мала Азия.“

„Домна царица“ е вероятно трансформирано от „Ямба Дула“, която е великата царица, Богинята майка на Аполон – Слънцето и Артемида – Луната, позната ни от античните извори като Лето, а от българските народностни обичаи „ладуване“ като Лада. Именно под това име тя е известна и в Малоазийските култове.

На това изображение са показани като сравнение една от апликациите от тракийското съкровище от Летница и изображение на света Марина, която в католицизма е под името Маргарита. Илюстрация в манускрипт от около 1440 г.

Ето какво пише в книгата си „Системата на тракийския орфизъм“ Николай Владимиров Дерменджиев относно показаната апликация.

„На апликация №1 е изобразена жена с дълга коса, тежък хитон и (означени) гърди – като малки, релефно изпъкнали халки (без вътрешни кръгчета, т.е. без ”зърна” в центровете на кръгчетата). Това очевидно е “матрона”, която “вече е раждала” (тя няма “зърна” на гърдите си, понеже те са „изпити” от откърмените от нея деца). Без съмнение тази нереида символизира Великата богиня-майка - Земята, разбирана и като владетелка на примордиалните води, в които плува нейния спътник – хипокамп (“воден кон”). Статичността на тази богиня (на “земята”) е подчертана от единствения огромен крак, на който е стъпила (като “оловен войник”). Ив. Венедиков предполага, че майсторът-торевт е използвал готова матрица при изработката на нереидата и затова, опитвайки се да представи жената седнала върху тялото на змея-хипокамп, той е наклонил наляво фигурата (Венедиков 1996, 12). Змеят-хипокамп е изобразен с конска глава и голяма триъгълна (“козя”?) брада. Тялото на “змея” е оформено като сноп от три успоредни двойки от изпъкнали криви линии, едната винаги гладка, а другата с “коси насечки”. Този “троен сноп” се извива в осморка, така че, освен «спирала», оформя и подобие на «седло» за богинята. От главата и горните части на тялото на хипокампа излизат «триъгълни пламъци». Това не са «перки на водно животно», а огнени снопове («слънчеви лъчи»; срвн. същите лъчи на слънцето, поставено в «ладия» от Голямата Разложка плоча). Те доказват огнено-соларната същност на този митичен герой.“

И още: 

„От този „брак” в № 2 се раждат две деца (и един кон – в №3). Първото дете е „войнстваща девствена богиня” от типа: Коре, Артемида, Атина, Бендида, която е заместена от героя-мист в изображението на апликация № 2. Тази богиня, на войната, подпомага героя като му дава кон, „вълшебна юзда” (с която да го укроти), оръжия и наставления.

Второто дете е самият герой (мистът - Слънцето), който се е въплътил, на апликация № 2, едновременно, в две различни „обвивки”“

От всичко посочено до сега става ясно, че св. Марина е образът на християнизираната Артемида, сестра на Аполон от майка им Лето – Домна Царица. В славяноезичните народи тази троица е позната като богиня Лада и децата и Лена (Луна) и Полен (Аполон).

В българските народни митове, песни и легенди Луната често е сестра на Слънцето, но също така се среща и като негова невеста или партньорка.

Във волжко-българската летопис и по-конкретно в „Сказание за Чулман (Посейдон)“ името на алпа, който отговаря за правилното функциониране на слънцето и който се отъждествява с него е „Мар“. Той се явява и предводител на всички други алпи (засвидетелствано като значението за титлата марон), а един от неговите епитети е „Абалан (великолепен, превъзходен)“. Абалан е нищо повече от вариация на Аполон. Негова съпруга е Умай (Луната), която поради войнствения свободолюбив нрав баща й я наричал още Артемис (Господарката мечка).  

В този ред на мисли вече стана ясно, че Аполон и Артемида са тъждествени на Лена и Полен, а Мар и Марина са само още една от вариациите за Слънце и Луна, запазили се и до днес в песни, митове, легенди, топоними, антропоними и т.н.

Името Марина е толкова с латински произход, колкото Балканския полуостров е идентичен с Апенинския.

То е свързано с водата в контекста на майчинството и живота. Много от местата, на които се почита, съществува и свещен извор – аязмо.

Иваничка Георгиева в книгата си „Българска народна митология“ също описва тази древна духовна трансмисия, съхранила се в нашите обичаи формирали и християнския ни мироглед.

„Освен за своята сестра – месечината, слънцето искало да се жени и за девойка от земята. За да я вдигне, то спуска люлки на земята на Великден или на Гергьовден. Люлката на слънцето се вижда сутрин и вечер, когато пуска краищата й във вид на лъчи. До средата на XX в. е запазен обичаят на Гергьовден и на Великден, особено неженените, да се люлеят за здраве. Лъчите на слънцето в народните представи се асоциират с люлка. Люлеенето на люлка вързана на дърво най-вероятно символизира движението на слънцето и също може да се смята за вид слънчева магика. Прикрепването на обичая към Гергьовден и Великден е свързано с настъпването на лятото, с периода на горещото слънце. В чест на слънцето само на Еньовден се пее народната песен, как Домна царица се помолила на слънцето за билка за рожба. За да го склони, тя му обещала, че ако роди момче, нейно ще е, ако бъде момиче – негово ще бъде. Родило се момиче Маринка, която пораснала много хубава, но майка й я криела, за да не я види слънцето. Една неделя, когато майката отишла на църква, въпреки заръките й Маринка излязла за вода. Слънцето я видяло, пуснало своите люлки и я вдигнало.“  

Още изображения на св. Марина и дракона може да видите на следният линк: ТУК 

Публикацията и библиографията са в етап на редакция. 

Материала подготви: Славян Стоянов

Женска риза от село Аспарухово (Ченге)

В тази публикация ще ви представя пазва на женска риза от село Аспарухово (Ченге) .Ризата е на баба Маргя - 1912г.

На тази фотография са баба Маргя и нейният любим.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Автор на схемата: Славян Стоянов

Баба Маргя е родена през 1912 година. Ризата е направена 1928г. Ще ви представя фотографии и от останалата част на везаните пространства по ризата. Една от отличителните характеристики на ризите от Ченге е, че те се синкосват. Материята се пере след като се извезе само със студена вода, за да не се изгуби синьото и за да не пуснат цветовете от везбата.

В следващото видео можете да изгледате забраждането от село Аспарухово (Ченге)

Тонка Зехирева в цялата прелест на носията.

Публикацията подготви за вас Славян Стоянов.

Ползвайте схемата със здраве, любов и уважение към завещаното от предците ни!!! 

История на кръстатия бод

 

Темата за кръстатия бод, колкото и странно да е това, буди горещи спорове и люти словесни битки. Разбира се, това не касае специалистите в областта, а по-скоро почитателите или практикуващите гобленарство и везба. Спори се основно за това дали кръстатия бод е един от най-старите. Любителите на по-сложни техники упрекват онези, които го използват често. Можете да чуете в споровете им фрази като "Това е бод за каренца", с което най-вече се неглижира изборът му и се порицават с принизителен патос ползвателите му.  За да погледнем трезво на темата обаче ще е нужно да оставим пристрастия и емоции и да се отнесем сериозно към въпроса.

В мирозданието съществува една неизменна закономерност. Простите неща предхождат сложните. Те са по-старите. Нужно ли е да ви убеждава някой, че не е възможно да тичате преди да проходите? Или да напишете роман преди да владеете четмо и писмо? Нужно ли е да ви убеждава някой, че е била изобретена колесницата преди да бъде изобретено колелото? Помислете и дали звучи убедително твърдението, че многоетажният блок предшества едноетажната къща?

Точно в тази абсурдна ситуация се намират спорещите относно кръстатия бод.
Най-старите бодове са и най-простите. Прав бод, хоризонтален, наклонен бод, към който спада и зиг-зага и разбира се кръстатия бод. Всъщност, това са и най-простите първобитни символи.

I - / \  WW  X  + 

Простите символи са и най-стари, а кръстът е именно такъв. Всякакви други твърдения са несериозни. Това с пълна сила важи и за първите типове бод. Те напълно отговарят и рисуват най-ранните символи. По-сложните съдържат в себе си простите, тъй като те са съставни. Това важи със същата сила и за бодовете. По-сложните съдържат в себе си по-простите, което само по себе си показва, кой кого предхожда. Когато виждате съставното число 12 не е особено трудно да стигнете до заключението, че графичните символи 1 и 2, от които се състои числото го предхождат в периодизацията. Това заключение се нарича логична дедукция. Странно е когато субективни пристрастия са способни да объркат хората дотолкова, че те да не виждат тази закономерност.

Фактологията относно кръстатия бод е добре известна не само сред световните имена - специалисти в областта, но и сред българските такива.

Наскоро по друга тема една дама, желаеща да разбере и учи повече по темата за шевицата, бе задала въпрос как може да отсява стойностната информация по въпроса от плявата, която е в изобилие.

Има един сравнително лесен начин за отсяване. Ако в това, което четете липсват източници, липсва обосновка, доказателствен текстов и илюстративен материал, липсва библиография е несериозно и не заслужава вашето внимание. Тоест, ако вътре ви се обяснява материята, но не се казва от къде и как се е стигнало до такива заключения е показател, че написаното не може да бъде проверено. Също така публикации, които говорят като последна инстанция, са сигнал че ще бъдете подведени.

Напълно наясно съм, че това което ще ви посоча няма да промени мисленето на вашите опоненти, ако те не са искрено търсещи и желаещи да разберат как стоят нещата. Този материал може да послужи като добра основа и модел, по който да проверявате сами всичко, което откривате по тази или друга тема.

Нека преминем към същественото.

Този труд на Клара Н. Леополд е част от историческите архиви на  Университета в Небраска - Линкълн. Представлява учебен материал от 1957г. със заглавието "Кръстосан бод за днешния дом". Можете да го изтеглите от ТУК

Клара Леополд пише следното: Кръстатият бод е потвърден (счита се за) като най-старата форма на декорация (бродерия) с игла...

И още: Кръстатият бод не само предшества всички останали типове бод, но остава и единственият декоративен шев, докато тъкането става толкова фино, че пролуките между нишките вече са незабележими.

Кликнете върху изображението за да увеличите

В този учебник и исторически документ България също е упомената като пример за практикуването на този най-стар похват в историята на бродерията и конкретно на кръстатия бод. Дори се твърди, че в историческите сведения той често се среща споменаван според комбинациите от цветове като Руски, Румънски или Български.

Един от най-уважаваните етнографи в исторически план по отношение на везбената традиция в българската наука несъмнено е Иван Коев. Ето какво казва той по въпроса:

Кликнете върху изображението за да увеличите

Българският учен недвусмислено ползвайки способите на доказателствения материал посочва кръстатия бод като най-стария. Коев посочва друг свой труд "Облекло и жилища на старото българско население в Разградско", където също говори по темата. Той цитира и Антон Вацлавик, чешки изследовател.

Словашки везбени старинни орнаменти от 1700 г.

В своята книга "Българска везбена орнаментика" Иван Коев е записал и регистрирал едни от най-старите названия на кръстатия бод в различните региони на България.
При капанците в Разградско и кавадарите (ваяците) във Варненско и Поморийско (Еркеч и Голица) този бод се нарича "кумънски", а самото кръстче наричат "кумъниц".

В раздел VI. НАЧИН НА ВЕЗАНЕ ИЛИ ТЪКАНЕ:
485. "Галеното йорме" - (от името на "йормен", кръстат бод) той описва названието на бода от село Сапарево, Станкедимитровско.
486. "Юрменки" - (от името на "юрмен", кръстат бод ) той описва промяната на гласна на името от село Пирин, Санданско.
499. „Кумънчефтъ“ (везано кръстче в Североизточна България се нарича „куманче“, от там и кръстовидния бод се нарича „кумански“), везмо от „месал“ в съртските села, Провадийско (инв. № 15064).
501. „Йор мечките“ (от „йормен“, кръст бод) , везмо от пола на риза, с. Рельово, Самоковско.
502. „Йормички“ - везмо от пола на риза, с. Долни Пасарел, Самоковско.
503. „Юрмяно“ - везмо от пола на сукман, с. Миладиново, Ямболско.
509. „Подвеската йорме“ - везмо върху ръкав на ж. риза, с. Крайници, Станкедимитровско.
524. „Чистото йорме“ - везмо върху ръкав на ж. риза, с. Сапарево, Станкедимитровско.

Описание на таблиците: „йорме, юрменки“ (от името на „йор-мен“, кръст бод) 69; „йормечки“, „йормички“, „юрмяно“ 70 ; табл. XXXVIII б.

Ето още нещо от Коев:

"Освен това геометричните орнаменти тук са наложени от самото устройство на тъканта (преплетени надлъжни и напречни нишки), както и от най-старинния бод с кръстчета, които по естество оформят геометрични форми. Мотивите в стилната орнаментика, от гдето са проникнали множество геометрични орнаменти и във везмата, са възникнали и по пътя на пряко стилизиране характерните черти у животните и растенията."

Друг уважаван български автор в етнографията ни засягал въпроса е Ст. Л. Костов в труда си “Български народни шевици” от 1928г. Заедно с него ще ви покажа и цитати от някои от добре известните имена в световната литература по темата: Gillow, John, and Bryan Sentance:
“World Textiles, Bulfinch Press/Little, Brown”.

Кликнете върху изображението за да увеличите

В публикация на Jo Verso "Threads of History", която можете да видите ТУК , той  дава полезна библиография по темата, която ще посоча и тук, както и цитат от неговия труд.

Кликнете върху изображението за да увеличите

Авторът посочва, че за да се проследи историята на кръстатия бод е нужно да се върнем в самото начало на появяването на бродерията като похват. С две думи той посочва кръстатия бод като начало на самата бродерия. Авторът ни дава и едно историческо свидетелство, което му е известно на него като най-стария запазен пример за кръстат бод 200-500 години от новата ера. Открит е в Египетските гробници. Някои автори посочват Китайска бродерия от 850г. като най-ранния запазен пример за кръстат бод. Всъщност има много по-стари примери от Египет. В гробниците на фараоните и тъканите, с които са били погребани - там е регистрирана най-ранната оцеляла до наши дни бродерия. Един такъв пример е от 18-та фараонска династия. "Rosalind Hall "Egyptian Textiles", Shire Egyptology, 2001; Christine Hobson "Exploring The World of the Pharaohs", Thames&Hudson, 2000"

Ето и библиографията, която дава Jo Verso:

Sebba, Anne Samplers: Five Centuries of a Gentle Craft
Weidenfeld and Nicholson (1979)

Colby, Averil Samplers
B.T. Batsford Ltd. (1964)

Don, Sarah Traditional Samplers
David & Charles (1986)

Beck, Thomasina The Embroiderer's Story: Needlework from the Renaissance to the Present Day
David & Charles (1995)

Нека погледнем по-обстойно твърдението, че кръстатия бод произлиза от земите на Китай.
В литературата по темата може да откриете разнообразие от твърдения, които буквално да ви размятат от един край на земното кълбо на съвършено противоположния. В "Needlework Through History: An Encyclopedia" е представена следната хронология, касаеща най-ранния пример при бродерията с кръстат бод от земите на Китай:

"Chinese embroidery reached Korea and Japan by the fifth century.
Embroidery, knotting, and other techniques come to Western Europe with the Moors (Moroccans) in 711 C.E.
Although practiced for centuries, the oldest extant piece of cross-stitch dates from about 85O C.E."

Може да проверите текста ТУК.

Текстът в болд казва следното: "Въпреки, че се практикува от векове, най-старата съществуваща част от кръстатия бод е от около 850г. от новата ера"

Това е което реално съществува като пример от Китай.
По-горе бе показан източник, който посочва пример с кръстат бод от Египет с 600 години по-стар от този в Китай.

Разбира се това, че не са открити по-стари примери ни най-малко не означава, че те не са съществували.

Климатичният пояс са една от причините в Европа рядко да се откриват примери на запазили се тъкани от преди Христа. Такива се откриват в страни със сух климат, където те имат по-голям шанс да оцелеят. 

Относно Китай ви предлагам да изгледате следното интригуващо видео:


Ползваният филмов фрагмент е на NOVA (PBS) - Mysterious Mummies of China (1998), който може да гледате тук: https://youtu.be/sDOr6-lvClI

Препоръчвам ви да го изгледате целия, защото в тези изключително древни некрополи на бели хора в китайската пустиня са открити и едни от най-старите примери на декорирани тъкани. Във филма ще видите един изключително стряскащ факт, който установяват археолозите. По време на теренните проучвания в некрополите на тохарите те откриват интервенции, извършвани при по-ранни разкопки от китайските власти и археолози. Премахнати са черепите на погребаните. Това действие може да се обясни само по един начин. Китайските власти не са желаели при бъдещи разкопки да се открие нещо важно - расовата принадлежност на погребаните. Антропологичните характеристики на черепната структура е най-ясното свидетелство за расата на погребания индивид.

Тохарите е научно название на тези хора. От къде идват те и какъв език са говорили може да видите в следната карта от изследването за "The Evolution of the Indo-European Languages" тук: http://webspace.ship.edu/cgboer/indoeuropean.html

В следващите няколко фотографии ще ви покажа няколко примера от коптски (Египет) текстил с кръстат бод от фонда на Ashmolean Museum, University of Oxford. Сами може да разгледате огромната им колекция, която е с детайлно описание и позволява преглед в мащаб.

Египет -14 ти век (1301 - 1400) Мамелюкски период (1250 - 1517). Представена в доклад от професор Percy Newberry, 1941г. Източник: ТУК

Египет -10-15 ти век . Представена в доклад от професор Percy Newberry, 1941г. Източник: ТУК

За да разглеждате колекция и да видите огромното количество примери просто напишете в търсачката на сайта http://jameelcentre.ashmolean.org/ "Cross stitch" и се насладете.

Следващия пример, който ще ви покажа е от 18 век от земите на Украйна:

Примерът представлява свастикообразни мотиви, а везбената техника е кръстат бод. Фрагментът на бродерията идва от Космач в украинските Карпати - село, известно със своята силна народна традиция. Той е част от група от над 100 предмета, събрани от Петър Кащенко в първите десетилетия на 20-ти век в Западна Украйна. Относно този фрагмент учените допускат вече споменатата от мен датировка, което го прави най-стария съхранен пример на кръстат бод от земите на Украйна. Въпреки, че някои от шевовете са загубени и естествените багрила са избледнели през 200 годишното му съществуване, моделът все още е ясен.  Мотивът „звезди вътре в осмоъгълника“ е много разпространен в украинската бродерия и днес. Това, което го прави необичаен е добавянето на излъчващи диагонални линии, които недвусмислено идентифицират тези "звезди" като символи на слънцето (или "свастики"). Това символично представяне на положителната, животворна сила на слънцето е било обичайно в много форми в цяла Евразия в продължение на хилядолетия, преди Хитлер да го използва и опорочи.

Относно праисторическата древност на кръста като символ говори Юлия Боева в книгата си "Праисторически символи в свилениците от Софийско", 2018г. Тя засяга най-вече произхода на символите, които могат да бъдат изпълнени с разнообразие от бодове в Софийската бродерия, но както вече казахме най-простите бодове са илюстрация и на най-старите символи. Ще цитирам част от въведението на книга, която препоръчвам горещо на интересуващите се от темата.

"Разбира се, не навсякъде и далеч не всичко от неолитната система
е оцеляло в облеклото и шевиците. Повече следи има в страните, в
които капитализмът се е развил по-късно. И където религиозната
власт не е изкоренявала традициите прекалено активно.
В сферата на женските дейности традицията изглежда е била
поддържана особено устойчиво, защото именно в тях, в тъканите
и облеклото, в шевиците и килимените шарки, в наше време можем
да видим най-много праисторически изображения и знаци.
Идеята, че в шевиците има старинни знаци и изображения, се
появява в европейската литература към края на ХІХ век. През 1872 г.
Владимир Стасов публикува книгата си „Руският народен орнамент“.
В нея той изказва наблюдението, че шевиците не се измислят, а се
шият винаги по стари образци (Стасов 1872, с. VIII); че кръстовете
са по-стари от християнството, а двуглавите птици са по-стари от
руския царски символ. Така Стасов поставя началото на едно особе-
но течение в археологията и етнографията: да се търсят корените
на мотивите от традиционните тъкани."

Фрагмент от Плевенска пазва на женска риза от поречиета на река Вит изработена с кръстат, полегат и контурен бод.
Кликнете върху изображението, за да уголемите.

Темата далеч не е изчерпана, но е една добра основа и може да послужи за помощен материал. Надявам се да ви е полезна и да ви обогати.

Материалът подготви за вас: Славян Стоянов