 |
| Кликнете върху снимката за да увеличите. Хоро на площада. Снимка от стария Белослав. |
В
навечерието сме на едно събитие, което по много естествен начин се вплете в
културния живот на Белослав. За трета година площадът пред Читалището се
превръща в арена на везбената традиция. Това място носи духа на старото село
Гебедже, което от турски означава "труден път". Тук се случва всичко
и всичко от тук е тръгнало (простете за наивния патриотизъм). Преди два века,
пак тук пристигнал пра-пра-дядо ми. На
кон. "Заплюл си" една поляна точно срещу турския конак, построил дом
за пет деца и кръчма, където всеки ден си пиели кафето старите гебеджанци.
 |
| Кликнете върху снимката за да увеличите. |
В началото на миналия век другият ми
пра-пра-дядо дошъл от Лозенград, спрял файтона пак на този площад, огледал се,
огледал се, избрал най-хубавата къща и я купил. Злите езици говорели, че къщата
била построена върху стара тракийска гробница.
От тук
покрай старата липа, която още стои и брои годините, минал и освободителния
Белевски полк през лятото на 1878г., който дал името на Белослав. Да слави! От
тук минавали войниците от Гебедже за всички войни, в които е участвала
България. Там, откъдето минали, преди гарата днес е кацнал горд орел, който
гледа към Добруджа и бди над имената и паметта на загиналите.
Така до днес
площадът е свидетел на цялата история на Белослав. Старите родове дълго спорели
къде да бъде построена Общината и Читалището. Една част от фамилиите настоявали
центъра на селището да се оформи там, където е църквата "Св. вмчк. Димитър
Солунски", дори и камъните за строежа на читалищна сграда дълго
буренясвали близо до църквата и училището. Но съветът от старейшини не стигал
до консенсус. И така десетилетия…
 |
| Кликнете върху снимката за да увеличите. Площада на село Гебедже (днешен Белослав). |
Защо казвам
всичко това? Не за да се приеме като тривиално милеене за корените, не за да се
причисля към патриотите, а за да дам пример как по естествен начин в Белослав
"се появи шевицата".
Именно погледът
към миналото роди и толкова чакания. Шевицата докосва всеки, дори да не го
осъзнаваме. Носим я в кръвта си. Днес не си даваме сметка до каква степен
шевицата е залегнала в ежедневието ни. Фестивалът е просто едно напомняне, че
няма нищо ново под слънцето. Всичко вече е било. Но в същото време, когато
използваме определен елемент от традиционната ни култура трябва да сме наясно
каква е неговата функция. А незнанието идва от прекъсването на нишката между
поколенията. Свидетели сме на жестока подмяна на източника на информация в
патриархалното общество. Старейшината вече не е онзи стълб, към когото всички
се обръщат за съвет.
Затова в
дните на фестивала си дават среща млади и стари, усетили порива на кръвта.
Меден глас, който тайно те вика при корена. Да си дойдеш спокоен, на земята,
където стъпвали тъмни, непознати, но близки деди. Дошли преди всички векове, за
да останат завинаги. Да спреш край чешмата, където дядо ти е спирал и да пийнеш от
същата вода. „Фестивалът на шевицата“ е именно продукт на това завръщане към
корена. Родил се спонтанно в сърцата на едни последни мохикани в битка със
забравата.
Идеята за
фестивала се е зародила може би много отдавна. Но как Белослав стана епицентър
на събитието е интересно да се отбележи. Със Славян Стоянов, варненски
художник, се познаваме от Националната историческа конференция във Варна, която
се организира от Сдружение "България - дух и култура". Там съм го
слушал като лектор. Чел съм негови неща, но личното ни познанство датира от
преди няколко години, когато го поканих в Читалището да представим негова нова
книга. Направи ми впечатление, че много млади хора уважиха събитието. След това
Славян стана редовен посетител на Читалището ни, и в последствие негов
сътрудник. Когато организирахме ежегодната краеведска конференция през май, той
заедно с половинката си Дима Тодорова представиха много интересен доклад, който
впечатли аудиторията от краеведи и историци. Конференцията приключи късно.
Последния автобус за Варна беше тръгнал. А аз освен всичко друго съм и
"шофьор" след събитията. Трябваше да закарам Славян и Дима до Варна. Пътувайки обсъждахме отминалото
мероприятие, двамата искаха да ми кажат нещо. Усещах, че са имали предварителен
разговор, но смутено преглъщаха думите. Вроденото ми детско любопитство не ми
даваше мира да разбера какво толкова са намислили. Така Дима първа започна с
идеята за Фестивал. За локация още не се говореше. За части от секундата си
представих събитието в Белослав още същата година и то преди есента. Докато те
ми обясняваха концепцията за едно такова събитие - организация, ресурс и
потенциал за осъществяване, разбира се, аз им предложих дата 8-ми
септември 2017г. , като я свързах с празника "Рождество Богородично",
което в последствие залегна като тематика в първото издание на Фестивала.
Наближавахме Варна, светлините на Аспаруховия мост се виждаха в далечината. За
времето от половин час, докато сме пътували, неусетно начертахме рамките на
бъдещото събитие. Това пътуване се запечата в съзнанието ми като първата крачка
към Първия Национален „Фестивал на шевицата“ в България.
Благодаря
им!
Благодаря
на колегите от читалището!
Благодаря
и на всички самодейци!
Благодаря
за съдействието на Общината!
Нека го
има Фестивала!
Да живее
България!
Росен
Гацин
