Когато татуировките бяха спасение

Когато започнах да събирам материали за тази публикация нямах и бегла представа какво се крие зад тази забулена в мъглата на миналото тема. Уверен съм, че разказите и свидетелствата, които ще откриете в тази публикация, ще провокират разнообразие от емоции и реакции. Ще оставя паметта за тези отминали времена така, както е пресъздадена от нейните носители.

Малцина са онези в България, които са чували или знаят за тази практика, а ако им е попадало нещо по въпроса, то не са го свързвали с българите.

И така, в предишни публикации споделих с вас взаимовръзката между татуировките и шевиците. В дълбока древност те са изпълнявали функцията, която по-късно започват да извършат шевиците, поради което могат да бъдат наречени предвезбена практика или прототип на шевиците. В днешно време разбирането за татуировките и шевиците вече се е изгубило в онзи смисъл, влаган в древността. До голяма степен те са се консервирали почти изцяло в декоративното си предназначение. Огромна част от съвременните потребители ги ползват само защото им харесват, но нямат и бегла представа какво съдържат. Това е като да носиш лозунг, на който не знаеш какво е написано, но пък ти харесва да си в тълпата.  Дори самата автоматична повтаряемост в изработването им по дрехите от времето на нашите предци вече се е променила, тъй като и дрехите ни са други. Оставили сме и сме забравили завещаното през хилядолетията.

Но нека ви кажа нещо, което продължава да носи надежда. Докато има поне само още един човек, който да се спре, да се вслуша, да се замисли или да се вгледа достатъчно продължително в тези знаци на паметта ни, то уверен съм парченце по парченце картината ще бъде възстановена.

Отдавна ми е известна практиката на татуиране в Западните Балкани. Макар и там също тя вече да е изгубила своята първична употреба и живите ѝ носители да са на преклонна възраст, все пак има кой да разкаже. За онези от вас, които за първи път се сблъскват с подобна информация, ви предлагам да изгледате това кратко видео и после да продължите с онова, което ще ви покажа в тази публикация.

 

Като дете съм виждал възрастни жени, които имат кръст на челото или на ръката на меката част между палеца и показалеца. Тогава никога не ми е идвало на ум да разпитвам каква е причината за това. Понякога на ръцете на жените виждах дори написани имената на мъжете в семейството.
Попадах на все повече хора, които разказваха, че и техните баби са имали подобни татуировки. Те също не знаеха много. Каква беше причината за тази забулена в мъгла стародавна практика? Историите, които научавах следваха почти идентичен сюжет.

Ясно беше, че тези татуирани знаци имаха апотропейно (предпазно) предназначение. Но от какво трябваше да ги пази?
Като начало ще ви кажа за какво е ползвана от нашите прабаби и техните предци няколко столетия назад и накрая ще стане ясно, че през различните епохи народът ни я е осмислял по различен начин. Практиката се е превърнала в едно от многобройните доказателства за това, кои сме ние и какви са нашите корени. Корени на един древен балкански народ, разпокъсан и разпилян, но все още жив.

Следите на тази практика, макар вече изчезнала, се откриват при различни групи и общности на Балканите. Съществува при номадските общества - като каракачани и власи, арумъни или армъни. Открива се и сред българите в различни етнографски групи. Съществувала е буквално във всички региони, макар и да не е била масова практика.

1. Първият разказ идва от мой приятел и колекционер на носии, който е жива памет и хранилище на българските старини. Радослав Радков помни малкото кръстче татуирано на ръката на прабаба си Стояна от село Гебедже (град Белослав). Освен кръста на ръката си имала и буквата на либето си.  Радослав споделя, че и негови приятели имат подобни спомени за своите прабаби. Тези българи са от така наречените кавадари, познати в етнографията и като ваяци (вайковци, въяци).

Бабата и дядото на Радослав Радков

2. В трета част от серията публикации "Взаимовръзката между татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност" една читателка в коментарите към публикацията сподели подобна история. Може да прочетете публикацията в линка, посочен в цитираното заглавие.

Все още очаквам Татяна да се свърже с мен, за да получа по-детайлна информация, която ще добавя тук.

3. Йонка Дамянова, чиято баба Митра е от Разложко и имала татуировка кръст на челото също сподели с мен подобна история. Баба ѝ от село Добърско е била красива македонска българка от сравнително заможно семейство. Родена е в края на 19 век. Предците им са живели в Охридско и са се препитавали от развъждане на овце. Тази лична история също ще бъде обогатена - Йонка тепърва проучва тази история. Попитах я от коя етнографска група са предците, на което тя отговори, че са българи от Македония и винаги са били с такова самосъзнание. (Очаквайте продължение на тази история.)

Жената на фотографията е Йонка Дамянова

4. Красимир Иванов от София е споделил подобен разказ за своята баба в страницата "Ноубъди спиикин" . А ето и разказаното: "Баба ми Весела или Веселинка ( дъщеря на Ефрусина и Александър), е родена 1930г. в махала Стойковци , на с. Хърсово (горно , над Благоевград), майка ѝ, пра-баба Ефросина (майка на 5 деца), която съм имал честта да видя, щото и тя доживя до клетвата на брат ми (по-малък от мен), имаше татуиран кръст на челото, явно за да ѝ запазят вярата са го направили дедите."

Красимир Иванов с баба си и дядо си

Всички тези истории идват от съвременници, които могат да бъдат проверени. За тази цел прилагам снимки и линкове към публикациите им.

5. Следващата история идва от публикация наречена "Белязаните номади" от личния сайт на Елеонора Гаджева. В сайта си тя разказва подобна история, идваща от етнографската група "армъни".  У нас наследниците на армъните наброяват около 2000 души и по-голямата част от тях населяват района на Велинград, Пещера, Ракитово, Дорково, Костандово, Дупница.
Ето и конкретния разказ:
„Вечер като си легнем, майка лягаше до нас, гасеше свещта и оставаше само светлината от кандилото. Тогава ни разказваше стари легенди и тъжни приказки за хора, които водели тежък живот. Пътували със стадата си от Беломорието до Родопа планина и обратно. На път се женили, на път погребвали мъртвите, на път раждали деца и все пеели. Всичко описвали в песните- и хубавото, и лошото, и красотата на девойките, и цвета на шевиците по дрехите“. 
„Започнала младата невеста да бродира новата си риза, шила първо с тъмен конец, за да пришие лошото, после сложила светлия, за да не избяга доброто и най-накрая бродирала сърмата, защото така я учила майка ѝ.” 
„А моята майка, продължава разказа си възрастната Елена Гушева от село Дорково, ни учеше на песните и танците, които са танцували нейната майка и нейната баба. Разказваше ни как са татуирали кръст на челото и по ръцете на девойките, за да не ги крадат турците. Учеше ни кои сме и откъде сме, за да не забравяме корените и миналото си. „Моята прабаба, продължава разказа си Елена Гушева, била много красива и един ден докато перяла бялата си риза на реката я нападнали турци, започнали да я дърпат, искали да я отвлекат, но като видели, че има кръст на челото и я пуснали. Така се спасила моята прабаба, така били спасени и много друго армънки”“.

Обща снимка: Янко Дузов, Елена Дузова, Екатерина Узунова, Султана Янушева, Ангелина Караджова, Мария Караджова, Витка Статева, Тодорка Ефтимова и малкият Иван Гюров.

6. Следва цитат от романа "βλάχος" - Николай Янков и Елена Щерева.

Една от практиките, характерна за номадите-пастири (каракачани и армъни) от времето на османското владичество, е татуирането на кръст на челото при момите.

На 10-12 годишна възраст, на прага на моминството, момиченцата каракачанки били татуирани по челата или ръцете над пръстите с християнско кръстче. Тази практика давала своите резултати. Турците не посягали на такова момиче или жена. Считали ги за „обезобразени“. Тази мярка се предприемала, защото по пастирските пътища на зимните пасбища жените били обект на особен интерес за крадене заради това, че носели своите сватбени накити, често и сребърни монети по себе си. Подобно татуиране е апотропей, защитен символ, каквито сме срещали и по ръцете на индийските жени от племената рабари и мегхвал.

Ето какво казват и самите каракачани по повод практиката на татуиране на челата.

„Турците спрели жените и децата в селото Каракачаново, като искали да ги потурчат. През нощта мъжете се върнали, избили стражите и избягали с жените и децата първо в Сърбия, после в България. Оттогава жените се забрадиха с черни забрадки и почнаха да носят черни дрехи. Турчинът не посягаше на жена с черна забрадка. За по-сигурно започнаха да изписват кръстче на главите си, което беше знак, че са християни. Турците бягаха от кръста.“ - Панайот Копшида, записан от Тодор Балкански (1996:30)

"Когато пътували с керваните карали младите момичета и младите булки да си чернят лицата с въглен и да си разрошват косите, за да изглеждат стари и грозни и да не ги харесват турците да ги откраднат" - Ламбра Апостолова, записано от Ганка Чилингирова

В началото на 20 век практиката постепенно отмира. На снимките се виждат възрастни каракачанки, върху чиито чела все още стоят следи от някогашната практика.

7. Следва цитат от разказа "Кромидарката" на Илияна Иванова Каракочева (ина крейн)

"Татуираният кръст между веждите ú някак се бе смалил. Бръчките на челото се бяха вдълбали и косата, подаваща се изпод спретнатата забрадка, бе придобила цвета на осланен цвят. Била млада и съгрешила. Крила колкото могла бременността, но когато майка ú все пак разбрала, заминали в София и я накарали да остави детето за отглеждане от държавата. След време се омъжила за добър човек в нейното село. Само дето нямали деца. Според местния обичай на яловите жени татуирали кръст между веждите и нейната свекърва настояла, та да смили Бог да ú даде рожба. Така тя при живо дете носела кръста си на бездетница. Свекърва ú била специалистка по лук и тя от нея научила как да пече на слънцето жълт кромид, за да остане сух и как да полива червения, за да не люти. Мъжът ú не се развел с нея, но и никога след татуирането на кръста не я целунал."

Информацията от разказа в момента я проверявам. Илияна Иванова е също наша съвременничка.
Тук се появява и нещо, което намеква, че практиката освен апотропейна функция е изпълнявала и действие, с което се е целяло катализиране на плодовитост в носителя, сиреч придобивана на рожба.

8. Следва цитат от публикация на Вихра Баева посветена на Кръстов ден, която може да чуете и като аудио ТУК.

"Кръстът, наричан още „знак на знаците”, е древен символ, който се среща в културите на много народи по света. Обикновено се свързва със слънцето и огъня или се възприема като еквивалент на световното дърво. Вероятно с тези си древни значения той присъства и в традиционната българска везба, където е сред най-обикнатите и разпространени мотиви.
В миналото в някои части на страната е съществувал обичай да се татуират кръстове на челата на момичетата, за да не бъдат отвличани от мюсюлмани."

В друга публикация на доц. д-р Вихра Баева от Института по етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН, четем следното:

"Интересно е, че в миналото е съществувала практика да се татуират кръстове на челата на момичетата, за да не бъдат отвличани от мюсюлмани. Традиционната българска татуировка е с формата на кръст."

Публикацията ТУК.

9. Следва цитат от книгата на Густав Вайганд за арумъните

10. Следващото сведение е разказ от Мирослав Желев, който разказва за родовата си памет, когато е бил XI клас. "Харем - лагер на смъртта". Текстът е публикуван в Годишния алманах на СОУ с преподаване на немски език “Фридрих Шилер”- гр. Русе, брой 2, страници 117, 118.
Съставители: Гинка Кръстева Огнян Джоричев Редакционна колегия: Румяна Ковачева Венета Станкулова Искра Иванова Цветелина Цветанова Стоянка Тодорова Донка Варамезова Кръстина Иванова Боряна Богоева гр.Русе, 2006 г. отпечатан 2007 г.

Ще публикувам целия разказ за македонските българи, така както го е предал Мирослав Желев. Правя го с чисто сърце, макар колкото повече да разбирах за тази практика съзнавах, че тя носи болезнен отпечатък за миналото на предците ни. Отпечатък, който трябва да бъде помнен не за да държи в сърцата ви омраза, а за да не се допускат грешките на миналото.

"Коста и Мария. Така са се казвали моите прапрадядо и прапрабаба. Живели са в Македония и са имали изключително трудната задача да съхранят и продължат рода по времето, когато България е била под турско робство. Скоро след брака им се ражда моята прабаба. Кръстили са я Гуца. Въпреки бременността си, моята прапрабаба Мария е останала изключително красива жена. Все още кърмеща своето бебе, тя е отвлечена от турчин в харем. Загубил любовта на живота си , Коста е бил страшно отчаян. Търсил е много начини да върне жена си вкъщи, но не успява. Голяма част от роднините и познатите на младото разцепено семейство го убеждава да спре, за да не загуби живота си и да намери утеха в единственото останало късче от жена си – Гуца. Така и прави. Същевременно моята прапрабаба е живяла в харема като лична робиня на турчина. Като плод на това унижение и нещастие се раждат там две момчета близнаци. След нахлуването на съветската армия и победата й над Османската империя, турците отстъпват. Виждайки краха на турската империя и имайки предвид слабостта на турците в този момент, прапрабаба ми Мария се пробва да избяга от харема, вземайки със себе си двете си деца. Опитът обаче е неуспешен. Тя е заловена и за назидание на другите жени в харема на турчина е заровена жива в земята, пред очите на всичките други жени и дори пред очите на своите деца. Така почива, без да види и усети свободния живот извън оковите на турското робство.
Баба ми Македонка ми разказа още една история, която й е предадена от моя дядо Стефан. Дядо ми е четвъртото дете в семейството на моите прадядо Кръстьо и прабаба ми Ангелина. Първото детенце на младото семейство е било много красиво момиченце. Също както Мария, тя е отвлечена от турски паша. Семейството е страшно потресено от случилото се, но по това страшно време на турско робство да застанеш срещу властта, се равнява на смърт. След отвличането на момиченцето никой не е виждал нито турчина , нито детето. Информация за живота на детето няма.
Две години след отвличането на първородната дъщеря, в семейството на прадядо Кръстьо и прабаба Ангелина се ражда още едно момиче. То е кръстено с красивото християнско име Вангелия. Обичайна практика за времето е било красивите момичета да бъдат татуирани с кръст на челото, за да бъдат предпазени от мюсюлманските поробители. След преживяното, но не и все още забравеното отвличане на първородната дъщеря, Кръстьо и Ангелина решават веднага след раждането на Вангелия, да я татуират с кръст на челото. Това е било единственото защитно средство, с което е можело да се предпази едно красиво момиче от тиранията на поробителите. Може би благодарение на този кръст Вангелия е достигнала своята възраст, усеща какво е да си свободен и ражда своите деца в свободна държава. Не мога да си представя болката на моите прабаба и прадядо, когато им е отнета рожбата, но по думите на баба мога да съдя, че е било изключително тежко. Дори баба говореше с мъка за случилото се. Докато ми разказваше това, ме побиха тръпки. Нима наистина хората могат да бъдат толкова жестоки? Как е възможно едни държави да трупат богатства и да не забелязват какво се случва в техните съседни държави? Представих си в каква безизходица са се намирали моите прадеди. Колко безпомощен трябва да си, за да се надяваш едно изображение, макар и то да е на светия кръст, да спаси твоето дете?
Тези истории ми бяха разказани от моята баба Македонка през октомври 2005 година. Тя ги знаеше от своите родители, които са предали почти всичките си исторически спомени още докато баба е била дете. Въпреки малката си възраст , баба е запомнила всичко това, понеже историите са изключително интересни."

11. Следващия разказ е от Македония. Може да бъде видян ТУК.

"Што се прикаски? Тоа дека Турците грабнувале христијански девојки? Не се тоа никакви прикаски. Прабаба имала тетовиран крст на челото, а на рацете и биле напишани имињата на татко и` и браќата. Тоа им било правено на многу девојчиња, што мислиш зошто? За да бидат кул коа ќе искочат во град, или за да не ги збере некој напален Турчин?"

12. Следващото сведение е от New York Tribune 26 April 1903. В по-голям мащаб фотографията се вижда и на заглавката - колаж към статията.

"Крстот како спасител на Македонките"

Поради саможртвата на спасителот Исус Христос, кој што со тој чин го избавил светот од гревовите, во христијанското учење, меѓу другото, крстот станува симбол и на спасението. Во Македонија, која повеќе пати е спомената во Библијата, улогата на крстот за време на петвековниот османлиски период е многу повеќе од само симболична.

Во американскиот весник The St. Louis Republic, во статија од 5 април 1903 година, за крстот како спасител на македонските жени пишува:

„Тетовираниот крст ги штити жените. Жените христијанки од Македонија, означени со крст меѓу очите.“

Според истата статија крстот бил тетовиран на „сите девојчиња кога ќе покажеле знаци на полова зрелост или пак на исклучителна убавина, за да се спречи нивното грабање од страна на Турците.“

Причините поради кои оваа практика била спроведувана се опишани и во статијата со наслов „Македонски бегалци“ (Macedonian refugees), од илустрираниот додаток на американскиот весник New-York tribune, од 5 април 1903 година:

„Било вообичаено во една провинција да се крадат млади христијански девојчиња за харемите на турските управители и другите претставници. Штом женските деца ќе почнеле да се развиваат во жени, мал крст бил тетовиран помеѓу нивните очи. Крстот ги спасувал овие девојчиња од харемите. На многу жени од војниците им биле одземени женските деца и тоа пред нивните очи, а ако мажите се противеле биле стрелани на лице место.“

Па така, иронично, убавината на Македонката, наместо предност и повод за гордост на нејзините родители, како што е во нормалниот свет, се претворила во огромна маана.

Случаите на грабнувања на македонски жени од страна на турските војници се спомнати и во францускиот весник La Vie Populaire, во статијата од 24 февруари 1903 година, насловена како „Злосторствата во Македонија“:

 „Ниту жените не се заштитени од насилствата и во повеќе села се пријавени случаи на грабнувања.“

Во илустрираниот додаток на весникот New York Tribune од 26 април 1903 година, ваквата практика на тетовирање на младите Македонки, со цел да се спасат од грабање, повторно е спомената:

„Селски жени нагрдени со неизбришлив крст меѓу очите. Кога беа мали тие покажаа знаци на убавина и нивните родители ги означија (со крст) за да ги спречат Турците да ги грабнат за харемите.

“ За тоа како крстот ги спасувал Македонките од грабнување во истиот весник кратко, но доволно јасно пишува:

„На Турците им се гади од крстот.“

Но Македонките освен што барале заштита и спас од крстот исто така и тие самите го заштитувале христијанството и одбивале да се потурчат. Можеби најпознат ваков пример е историјата на Света великомаченичка Злата Мегленска која и покрај најсуровите измачувања и заканата за смрт одбила да се откаже од христијанството и да се потурчи.

Македонскиот народ случаите на грабања на убавите македонски моми и за нивниот отпор против потурчувањето ги преточил во песните „Ајде слушај, калеш бре Анѓо“, „Мома уф зандана“, „Се свалила Митра долу во градина“, „За Фросина, “Марие млада невесто“ и др.

Публикацията е на Александър Стефанов.

Събрах огромно количество информация и разказите бяха идентични. Практиката наистина е древна. Тя е свързана със старите балкански народи. Практикували са я и траки, и илири, и скити. Така са заявявали принадлежността си към благороден народ. Описана е от Херодот и редица други антични автори. През периода на Османската Империя тя е получила нов прочит - осмислена е била като акт, с който се е заявявала принадлежност към християнството и към рода. Освен кръст често били изписвани по ръцете на жените и имената на мъжете от рода, за да знаят угнетителите, че тя принадлежи на друго място, друга вяра, друг народ.

В процеса на изследване попаднах на материали, които ме разтърсиха! Те съхраняваха човешки драми. Драми на цели народи. Докато на Балканите предците ни през Османския период са ползвали практиката за да спасят от това жените да бъдат унижени, отвличани или изнасилвани, а близките им избивани, едни други жени от друг народ - арменския, са били татуирани от поробителите си с техните символи - за да заявят върху им принадлежност към  друга общност. За да спасят своите близки и собствения си живот много арменски жени приемат исляма противно на волята си. В крайна сметка те се женят законно за мъже мюсюлмани и получават специални татуировки според местните племенни традиции. Други били отнемани още като деца и били превръщани в сексуални робини. В Близкия изток и в ислямските страни татуировките се използват широко като талисмани, а тези, които ги носят, вярват, че маркировките върху тях имат магическа сила. Тези татуировки често изглеждат като точки или малки “х” и поддържат покровителство, сила или плодовитост. Тези нови знаци представляват новата принадлежност на жените и бележат промяната в техния живот.

И на двете места предназначението на татуировките е било едно и също с една съществена разлика. На Балканите практиката се е превърнала в символ на спасение от угнетителя, а при арменците се е превърнала в символ на гнета на самия угнетяващ. В следващото видео ще се запознаете с арменската болка. Съжалявам, че няма превод на български за онези, които не разбират английски. Помолете някой, който знае, да го изгледате заедно. Това видео ме разтресе из основи!

В заключение искам да се обърна към всички онези от вас, в които ще загори гнева или болката: Омразата няма да ви направи силни, тя ще ви унищожи. Това послание не трябва да достига само до българи, каракачани, армъни, босненци, гърци, македонци, арменци, но и към турци. Всички ние трябва да помним това минало. Нито турците, нито който и да е от изброените групи трябва да допускат миналото да ни навести отново. Има много турци, чиито предци назад в миналото са били части от други народи. Днес мнозина от тях са също наследници и на балкански народи. Добрите хора не са национално обозначени. Зли хора има и сред българи, арменци, гърци и т. н. Ако умеете да не поставяте всичко под общ знаменател и помните, че накрая остава вярата, надеждата и любовта, а от тия трите най-голямата е ЛЮБОВТА, то тогава вие може да бъдете истински горди наследници на предците си. 

Плаках, докато гледах това видео! Плаках, докато научавах вашите истории, нашата обща памет! Плаках, когато четях коментари на турци, които също искаха да се помни, но и да не се слагат всички под общ знаменател! 

Ще ви покажа един от тези коментари под документалния филм "Armenian Genocide - Grandma's Tattoos (documentary)".

Здравейте, мои арменски братя и сестри. Аз съм туркиня от Истанбул и приемам и признавам този геноцид без никакво колебание. Боли ме толкова много. Бих искала Турция да приеме този геноцид. Просто моля - не мислете, че всички сме лоши. В Турция има много хора, които го приемат. Само нашето правителство не го прави, а някои расистки настроени хора пишат в историческите ни книги това, което никога не ни е научило на нещо правилно, за това, което ви се е случвало е забраненото да се говори. Ето защо те са такива. :( Моите най-големи извинения. Който ви е направил това са османските турци, а не сегашното поколение, моля ви, не ни мразете. В Турция много хора се издигат всяка година в деня на смъртта на Хрант. С ОБИЧ ОТ ТУРЦИЯ!

И понеже пиша тази публикация на 31. 12. 2019 г. и предстои посрещането на Нова Година ще ви разкажа една лична история, с която искам да пожелая на всички вас - българи, турци, македонци, армъни, каракачани, арменци весело посрещане на новата година!  

Аз съм българин и в моята родова памет също имам болезнени истории на миналото ни. Също се паля, когато виждам как днес постоянно се правят опити да се заличи миналото ни. Не мразя хора, никога не съм го правил. Това ме прави слаб.

Преди години за кратко живях в Шотландия, а после и в Англия. Не можах да свикна с кухнята им. В Шотландия намирах спасение в китайски ресторант или на близката турска дюнерджийница. Когато заживях в Лондон живеех заедно с други приятели българи. Когато ядяхме заедно всичко беше наред. Родната кухня! Но навън пак трябваше да търся китайско. За щастие наблизо открих турски ресторант. Усмихнат до ушите влязох вътре и първото, което забелязах е йогурт пачата. Иначе казано - шкембе! Поръчах си и когато поисках чесън, човекът зад топлата витрина с леко присвити очи ме попита. "Абе ти от къде си?". Казах, че съм българин. Турчинът възкликна усмихнат до ушите: "О-о-о, комшо, по чесъна те познах!". Той продължи разговора с мен като ми каза, че в кухнята имат един българин и ме попита дали искам да си поговоря с него. Казах, че ще ми бъде приятно. Седнах на масата и след малко до мен дойде и седна едно момче с руса коса и сини очи, същият като мен. Представи се на английски и ми каза, че са го извикали да си поговори с мен, защото съм от България. И аз се представих и му казах да не се тормозим с английския и да се правим на улави, ами да си го подкараме на български. Той ми отговори, че не знае български. Роден е в Шумен, но родителите му се преселили в Турция. Дума след дума разбрах, че са български турци. След няколко минути момчето до мен се разплака и ме попита, гледайки ме с насълзените си сини очи. "Кажи ми, кой съм аз? Роден съм в България. Когато сме в България ме наричат турчин. Израснал съм в Турция, дори не знам български. Цял живот там в Турция за турците аз съм българин. Избягах в Англия с надежда, че ще намеря отговор на въпроса кой съм? И въпреки, че тук турците са дошли да търсят реализация, която и аз търся, търсят приемане от другите, аз продължавам да съм за тях "българина". Работя и живея с тях, говоря езика им но те продължават да ме наричат българин. Кажи ми братко,  кой съм аз? Ти си българин. Мразиш ли ме?"

Аз съм от мъжете, който не крият сълзите си. Това момче наистина ме разчуства. Прегърнах го и му казах. "Преди всичко ти си човек, и едва после ти си българин или турчин, християнин или мюсюлманин. Хората, които са ползвали названието "турчин" за да те обиждат, не се различават по нищо от тези, които са използвали названието "българин" за да правят същото. Аз бих искал всички българи да са добри хора преди всичко, но това не е точно така. Аз разбирам защо са те наранявали. Ако ти се чувстваш като турчин, прегръдката ми няма да се отдръпне от теб, по същия начин и ако се чувстваш българин. И като българин, и като турчин, ние имаме общо минало. Това или ще ни възрастѝ и ще ни направи мъдри и силни хора, или ще ни остави в мрачното минало."

Разказах ви всичко в тази публикация, защото тази памет, макар болезнена, трябва да се съхранява, а не заличава. Заличаването ѝ ще ни води по същите грешни пътеки. И едните, и другите. Не мислете, че ако не помните или не знаете, ще бъдете по-добри, по-толерантни или по-обичащи. Не може да си толерантен към някого, за когото не знаеш, че трябва да си толерантен. Незнанието и безпаметността ще ви направи наивни, неспособни на осъзната добрина. Истинската любов, както и истинската добрина, са действия ВЪПРЕКИ, а не ПОРАДИ.  

За по-добро утре, желая ви светло посрещане на новата 2020г.

ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!