 |
| Ески Джумая |
Селището за първи път се споменава в данъчния регистър на Османската империя от 1573 година, с името Ески Джумая (Стар Петък). През 1658 година става административен център. Процъфтявали са занаяти и търговия, скоро след това градът станал средище на най-известния панаир в европейската част на Османската империя.
 |
| Възстановка / Освобождението на Ески Джумая - 1878 г. |
Стилиян Чилингиров цитира думите на Мидхат паша при посещение в града, на което той говори пред свои хора изразявайки възмущение от това, че българите с находчивост и труд успяват да борят подтисничеството.
„ - Има ли българи ратаи при турците?
-Няма.
-А турци ратаи при българите?
-Във всяка къща по двама, трима.
-Е, как могат българите да бъдат рая, когато те имат търговията и занаятите в ръцете си и като всичко хубаво в града е тяхно?
Сведения от Д-р Константин Иречек (1854-1918; чешки историк и български политик, автор на първия академичен труд по история на България, а през 1881 – 1882 г. е български министър на народното просвещение)
Въ Ески-Джумая, въ околията на която Турцитѣ съставляватъ почти третята часть отъ населението, чухъ, че ближнитѣ турски села Разбойна, Стратиджа и Дервентъ въ Прѣславския-Балканъ сѫ били неотдавна български. Турскитѣ села съ българскитѣ имена Търновца и Черковна (отъ черква), близо до Вардунъ, били приели прѣди 150 години Исляма и полека се потурчили съ усвоение на турския езикъ. Тамъ се чуватъ на турски всѣкакви български думи и неотдавна старцитѣ сѫ говорили български помежду си, за да не ги разбиратъ потурченитѣ имъ дѣца и внучета. Освѣнъ имена на лица, като Папазоглу (попски синъ) и Иваноглу (Ивановъ синъ), тамъ се срѣщать и имена на поляни, като Папазъ-Чаиръ (попска ливада), кючюкъ и биюкъ плѣвникъ и т. н. Сѫщитѣ явления се забѣлѣжватъ и по источния край на Тузлука. Селото Тантури, на югозападъ отъ Кесарово, е било на послѣднѣ турско, но въ ближното село Златарица има още Българи, дѣдитѣ на които сѫ дошли отъ Тантури.
Източник: Тук
 |
| Етнографска експозиция в регионалния музей |
Сведения от Б. Флоренц, в. "Турция", бр.31, 28 януари 1867г.
(Б. Флоренц е псевдоним на Иван Богоров (1818-1892, български енциклопедист от Възраждането, създател на бълг. вестник, почетен член на БКД (дн. БАН, 1884)); цитираните спомени са из пътеписните очерци, публикувани във в. "Турция" от 10 юли 1865г. - 25 февр. 1867г., съдържащи сведения за поминъка, културата и нравите в редица български градове)
Женити са гиздави и ся не крият от чюждити чловеци; тий ся залягат с къщни работи и ходят деколте според среднята линия на градити им, които ся показват и от двете страни по малко нечто, чясто и наполовина, та според това имат голема привлекателност; отвън носят гащи и памучни на ситни шарове предстилки, дълги до земята и прещъпнати на кръста им без пражки, което ги показва още по-лъскави. Ако по друтити места гащити отвън на женският пол ся виждат както излишне и противно на лекарските правила, нъ в Ески Джумая е потребно, че тук мъжиети обичат да бъркат под полите на жените...
 |
| С менци за вода. Маслени бои, платно . Васил Горанов |
При посещението си в града в навечерието на Освобождението споменава, че градът е преимуществено мюсюлмански, с осем турски махали от около 1400 къщи и три български махали с около 400 къщи. Според него българските били по-солидно построени, отколкото турските.
Допирът с европейската култура и жаждата за знание подготвят почвата за активна просветна дейност. Още в XVIII век тук е открито килийно училище, което през 1846 г. е преобразувано в светско. В него учителства големият възрожденец Петко Славейков. По това време в града са изградени християнска църква и читалище. Панаирната и занаятчийската слава на Търговище се запазват и в епохата на Възраждането. Развиват се множество занаяти - абаджийство, мутафчийство, гайтанджийство, обущарство и др. Градът има своето място в национално-освободителното движение. През 1872 г. Ангел Кънчев създава таен революционен комитет. Народните будители Сава Геренов и Сава Катрафилов сеят семената на знанието и прогреса. Тук е роден Никола Симов- Куруто - знаменосец на Ботевата чета.
С настъплението на руската армия на 27 януари 1878 година, събралите се от града и околни села турци започнали да се изселват с редовната турска армия към Шумен. В града останали някои от придошлите от селата турци, черкези и въоръжени под предводителството на Къзъли Юсуф, Кючук Али и Джун Ахмед, които подложили града на сеч. Били запалени панаирът, чаршията и българската Срещна махала. Изгорели заедно със стоката си около 400 дюкяна, 7 хана, 50-60 български и турски къщи, както и прочутата кула на градския часовник. Общият брой на жертвите бил около 485 души.
 |
| Възстановка / Търговище |
Но някои не избрали бягството, а с оръжие в ръка се събрали в отделни къщи със семействата си и се отбранявали. Най-добре организирана била защитата в старата махала Варош. Хаджи Илия Марков, предупреден от Замък Ефенди, че турците се готвят да бягат, накупил барут и патрони, и заедно със сина си подготвил голямо количество муниции. Щом започнали палежите, местните български първенци се събират в къщата на Васил Маньоолу, решавайки да свикат населението от цялата махала и да се защитават. Събрали се към 350-400 човека. Но не навсякъде отбраната имала успех - закланите, застреляни, обесени били много. Не била пощадена и църквата. Сформиран бил отряд под предводителството на руския полк. Карганов от три батальона на Охотинския полк, една сотня казаци и две оръдия. Частта незабавно се отправила към града и на 29 януари 1878 година той бил освободен. На следващия ден, по решение на руското командване, петима от заловените били осъдени и обесени публично заради деянията си.
 |
| Никола Симов - Куруто |
Капанските шевици от Търговищко
 |
| Капанска шевица, "Дървото на живота" / Източник |
И днес капанците в Садина с гордост се наричат българи. Те смятат себе си за най-старото и най-чисто българско население спрямо останалите локални групи в района - хърцои, балканджии и добруджанци.
Тук все още се почитат обичаите и ритуалите, свързани с капанската сватба, предшествана от годежа, благата ракия, кичения кравай; Олелията с големите огньове, лазаруването и обичаите по Тодоровден; Наред с това и традиционната капанска кухня с баницата гюзлеме, пеперудената манджа и раките.
Жените от Садина ни посрещат пременени в красиви носии, отвън огънят в пещта се готви за представление, а наоколо подредени писани чинии с ястия по капански рецепти.
„Приготвяме и пилцета (сърмички от лозови листа) и раки (пълнени червени чушки). Плънката е от булгур, ориз, праз, които предварително се запържват. Пълнят се раките и се нареждат в тенджера, заливат се със зелева чорба и вода, варят се на тих огън, а накрая се добавя масло.
За Коледа и Сурва правим сърмички със същата плънка. За десерт варим царевичен булгур или бял булгур. Правим каша от царевично брашно, казваме й маджунена каша или мамалига. А пеперудената манджа е пролетно ястие, приготвя се най-често през май, когато е празникът Пеперуда, Герман.”
Недялка Минева приглади полата си, оправи китката зад ухото си и продължи да разказва. „Навремето жените ходели на нивата, месели хляб късно вечер и се грижели за цялата къща. През зимата се събирали на седянки и бродирали красивите си носии, тогава правели и прочутите капански китки. Първо били червени със сини мъниста, нанизани на конски косъм, преждата боядисвали с естествени бои. Всяка китка била пет или седем топчета.”
„Дрехите се изработвали от памук, вълна и коноп. Капанските шевици в тъмни цветове – червено и черно, изобразяват растения, птици, хора и елементи от дома. Има истории, че носията ни – капанка, се наричала така заради красивите шевици. Докато момата избродира цялата риза, сълзите ѝ капели върху сукното, оттам и капанки. Носиите ни са много стари, моята риза е от 1889 година”, показва красивите шевици Недялка. „Само в нашите капанки има втъкано дървото на живота, символ на социалната зрялост на капанската жена, на връзката с рода и корените.”
 |
| Източник: Светослав Куцаров |
Капанците в Садина открай време живеят затворено. Наричат ги още „бучекчии“ или хора с ножове. От стари времена се помни, че всеки садинчанин носи на пояса си нож. С буйния и непримирим нрав на хората са свързани и част от историите за техния произход.
Разказват, че местните устроили капан на византийците, вследствие на което всички те били избити. И така от думата "капан" онази група българи били наречени така.
Други от преданията от Лудогорието сочат капанците като наследници на прабългарите. Първите сведения за старите капански поселения датират от XV век, а името капанец за първи път е споменато в данъчен регистър от XVII век от село Равно, Разградско. Сега капанците живеят на територията на около 16 – 17 села в Разградска, Русенска и Търговищка област. (Пълният текст „Капанците и дървото на живота“, Елеонора Гаджева)
Всички източници се съдържат, като линкове в описанието на фотографиите.
