За някои архаични аксесоари при българите

В тази публикация ще споделя някои интересни факти относно типове шапки, които са регистрирани от пътешественици по нашите земи в далечната 1600 година. 

Когато мнозина съвременници видят илюстрации на пътешественици, рисували българи в техните облекла, съм виждал как в тях настава голямо объркване. Често тези фотографии се споделят в пространството, което предизвиква реакции на почуда, последвани от прибързани коментари, които отричат това да са илюстрирани българи от онези години. По-странно е, че забелязвам подобни реакции и в академичните среди. За да се коментират едни подобни исторически източници определено са нужни много специализирани познания. Нужно е да се взима предвид и че това са дрехи от една доста отдалечена епоха. Също така и художествените умения на пътешествениците не трябва да се подценяват. Срещам и коментари (дори на академични работници), които твърдят, че народните ни носии са такива, каквито ги познаваме от най-ново време само и единствено заради влиянието на османското присъствие. Изказванията градират дори до крайности, в които българската носия да се класифицира като производна на турските. Несъмнено петвековното османско владичество е оказало значително влияние особено сред това население, което е приело исляма. Там част от облеклото се е променило на верска основа поради някои чисто религиозни причини. Външни влияния в облеклото на българите има дори сред християнските среди. Съществуват достатъчно свидетелства за верски забрани и сред православни и сред католически общности. Така например двурогото забраждане е изчезнало в някои католически средища поради подобни причини. Дрехите също са претърпели известни промени, а везбата по ризите намаляла. Тези забрани са били налагани от католически свещеници от италиански произход. Такива ограничения са налагали и гръцки православни свещеници. Например в началото на 19 век официално е забранено да се носи сокая от омъжените жени. Виждайки в него знак за славното и царствено минало на българския народ, гръцкият владика на Търново – Иларион забранява да се носи сокая. Той заповядва то да се изземва от жените и да бъде унищожавано. Писмени свидетелства за това има в габровското евангелие. Сокаят е оцелял само в предбалканските селища. Изпълнителите на заповедта на Иларион не са предполагали, че бедните също са го носили (така успява да оцелее).

И.Д. Мърквичка. Баба съ сукай стъ Габровскитъ колиби №21. Придв. Печ. въ София

Не това обаче е предмет на тази публикация. В облеклото на старите българи се наблюдават множество архаични елементи и мотиви. За нещастие много наши съвременници трудно могат да повярват и приемат, че това е възможно. Причините са много. Редица стереотипи и „научни“ доктрини здраво са хванали съзнанието не само на обикновения българин, но и на най-висшите ни кръгове. Ще посоча само един от тези затвори на свободната мисъл: „Българинът не трябва да бъде свързван с коренното население на Балканите. Той по всякакъв начин трябва да бъде посочван като пришълец. Така се парират естествените наши претенции пред великите сили, не само за отдавна изгубени български землища, но и към територията, която за момента все още обитаваме“.

И така, ще започна с изображение от един пътепис на Соломон Швейгер.

Соломон Швейгер

Саломон Швейгер (1551-1622) е немски лютерански теолог и дипломат, син на нотариус. Изучавал е класика в Университета в Тюбинген и е назначен за капелан на посолството на Хабсбург в Истанбул, оглавявано от посланик Йоахим фон Синджендорф. Швейгер започва да пътува от Виена през 1577 г. Той е член на дипломатическа мисия, изпратена от император Рудолф ІІ до султан Мурад III. Пътува до Истанбул през Югоизточна Европа по суша. Швейгер остава в Истанбул до 1581 г. и след това пътува до Египет, Палестина и Сирия. При завръщането си Швейгер отплава от Крит до Венеция и по-късно стига до Тюбинген. Остава член на духовенството, служи в различни градове и умира в Нюрнберг.
Често кореспондира с хуманиста Мартинус Крусий, който публикувал писмата си през 1582 г. Ръкописният албум на Schweigger, споменаващ различни изтъкнати личности от антуража на Патриаршията, с които се е срещал в Истанбул, се съхранява в Библиотеката на Тюбинген. Швейгер е първият, който превежда Корана на немски език през 1616 г. За своя превод той използва италианската версия, която на свой ред се основава на латинския. Книгата на пътуванията му е публикувана през 1608 г. Гравюрите на дърво и неговият текст свидетелстват за проницателният поглед на автора върху живота, институциите и обществото в Османската империя.

Кликнете върху изображението за да го уголемите / Източник: ТУК

Някъде между 1577-1608 Швейгер минава в земите между Ниш и Пирот, където прави гравюра на български селяни. Илюстрираните са планинци в кожени дрехи. Прави впечатление интересната шапка на мъжа и умишлено изведената встрани прическа на жената. Косата ѝ е вплетена по особен начин. За това и авторът ѝ прави и изображение в близък план, но това си е изцяло за нова публикация, поради което няма и да я коментирам за момента. 

Реакциите, които съм виждал и последвалите коментари са изключително разнообразни. 
Ето някой от тях. 

1. Не е възможно това да са българи. 
2. Няма начин това да са дрехи на българи.
3. Художникът е рисувал пълни съчинения. 
4. Ето защо не трябва да се вярва много на художествените изображения. 
5. Някой му е подарил шапката.

Ако обаче не сте от хората, които подхождат емоционално, може би ще поискате да разберете повече за изображението, за книгата, за автора и да проучите въпроса по-задълбочено и чак тогава да опитате със заключения. Соломон Швейгер всъщност е рисувал изображенията от натура. Хората са му позирали. 
По същия този начин е рисувал и друг пътешественик през Българските земи, който отново рисува българи и то от централния балкан. Барон Луи дьо Курменин рисува българи от Габровско през 1624г.

Българи от централен балкан / Източник ТУК

Неговите творби също са правени от натура. Отново виждаме същата шапка регистрирана 24 години след Швейгер. 
Тук ще коментирам изображенията и на мъжа, и на жената, която по вероятност е девойка. Всички български семейства преди индустриализацията произвеждат сами дрехите си. „От 6-7 годишна възраст момичето се отдават на чисто женските задължения в домакинството, в т.ч. направата на тъканите и дрехите за своя чеиз. … От 13 до 15 годишни влизат в стана да тъкат. Започват да везат първо на платно, до усвояване на техниката, следва същинското везане на облекло …“ (Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.). Облеклото на българите си има своята семантика и независимо от статуса им е било добре украсено. Макар в определени периоди на различни места и поради различни причини тази пищност и колорит да е била забранявана. При мъжа се виждат обувки с подметки.

Закопчаването му е разпространено в османската империя и сред християни и при някой от облеклата на войници в османската империя. Ризата му е везана с широки ръкави. Такива са по-архаичните ризи. В по-ново време присвиват ръкава с маншет. 

Панталонът е тип беневрек. Шопите и до днес го ползват. Връхната дреха е дълга. При жената единственото странно е липсата на забраждане, но и това може да се обясни. Косичници, които се вплитат в косата се ползват на много места в българско землище. Първоначално това е същинската коса на момичето, което се плете. Когато се подстригва, косата не се изхвърля а от нея се правят косичниците. 

Източник: ТУК

Косичникът от илюстрацията на Луи дьо Курменин е пълна аналогия на тази фотография на девойки от Софийско.

И мъжката, и женската риза са извезани. 

Соломон Швейгер рисува мъже с подобни шапки и в земите на днешна турска Тракия. 

Първоначално счетох, че тази особена шапка би могла да е вариация на античния петатос - овчарска шапка с която често е изобразяван Бог Хермес. Нейните късни версии са с рязана периферия, но в последствие Боян Петров ми насочи вниманието към шапка, която съществува в османската империя като ловджийска с широко разпространеност както в Азия така и на Балканите. Вариации на тази шапка се открива и между някой от пехотинците в османската империя. По-интересното е, че в повечето случаи носителите на шапката се явяват представители на християнското население. Това е посочено и от Соломон Швейгер. Мнението на Петров е, че тази шапка е въведена по политически причини и вероятно е първата която показва османско поданичесто на християнското население. Едни от най ранните изображения на българи след османското завоевание са с нея. 

Проучих  добре информацията която ми бе подадена и считам, че Боян Петров е прав и прототип на шапката е ловджийската а не овчарската. 


Някъде между 1644-1673 англичанинът Едуард Браун води дневник по време на проучванията си за златни, сребърни и медни залежи из Европа, а също така и на минералните извори. Минавайки през нашите земи той описва невероятната природа, но и премеждията си през нощите, когато вълците са им създавали проблеми. Разказва, че градските ни селища били пълни с кучета, които нощем бродели свободно и било напълно невъзможно някой да се приближи до града незабелязано. Неговият пътепис не е толкова богат на илюстрации, както този на Соломон Швейгер. Той илюстрира неща извън специализираните си проучвания само ако е бил изключително впечатлен. Именно поради тази причина в книгата му намира място и рисунка на българка от онези времена. Той е впечатлен както от облеклото ѝ, така и от топлото отношение. Ето как го описва:

„To the Women we gave small pieces of European Coines; and I was much thanked by a Bulgarian Woman, for a bright cinq sols piece, which she added to the dress of her Head, over her Fore-head, with other Coins she had there before; some of them wearing Duckets of Gold, and Pearl, and Stones of value upon that Part, which make no unhandsom show.“

„На жените, на които дадохме малки монетки европейски парички; изказана ми бе голяма благодарност от една българска жена, за ярката цинкова паричка, която тя приши (добави) на шапката над челото ѝ заедно с другите монети, които имаше; някои от тях със златен мотив, перли и камъчета (подразбира се тези цветните, като скъпоценните), добавящи стойност на частта, което не я прави непривлекателна за показ (не я прави кичозна).“

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Трудно е да се коментира до каква степен авторът детайлно е изобразил облеклото на българката, но ето в най-общи линии какво виждаме на изображението. Шапка, която е украсена с монети на няколко нива. Първата редичка е по самото чело. В задната си част към шапката има прикрепен воал. Дрехата (ризата) е с везани ръкави, пазва и поли. Препасана е с колан, на който са закачени ключове. В ръката си държи тиква. Обута е в обувки с подметки. 

Нека ви споделя какви коментари съм видял и по отношение на това облекло: 

- „Това не може да е българка.“ 
- „Какво е това цукало на главата ѝ? Абсурд! Нямаме такова чудо в носиите си!“ 

Отново държа да подчертая, че и Едуард Браун рисува от натура. Той всъщност е бил отседнал в къщата на тези българи, където е бил толкова впечатлен от облеклото на българката, че илюстрацията е включена в пътеписа му.

Подобни коментари са доста импулсивни и подсказват непознаване на материята. Нека проверим дали имаме подобни „шапки“ и каква е тяхната история.

Този тип „шапка“ за глава е илюстрирана и на българка от Македония и публикувана в Париж през 1780г.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Отново виждаме украсата от монети, чиято първа редица върви по челото и продължава нагоре. Тук има и допълнителен елемент. Лента с монети виси като подбрадник. Бижутата са обици и два реда огърлици. В задната част отново има воал (кърпа), която виси. Косата е сплетена на множество плитки и се спуска на гърба на жената. Везба или украса виждаме на пазвата и маншетите на ръкавите. Жената е опасана с пояс и също е с обувки, които имат подметки.

Нека сега ви покажа и носия, която няма да ви изглежда толкова странно и ще направя сравнителен анализ на изображенията.

Кликнете върху изображението за да уголемите

Този акварел е илюстрация към книгата на Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1. Носията е на млада жена от село Якимово (Прогорелец) от района на Лом, средата на XIX век.

Воала – кърпата, която всъщност може да виси отзад се ползва и за забраждане. Отново виждаме наниз златни пендари на челото, веднага над тях следва по-разредена редица от сребърни или от друг метал на върха на цилиндричната шапка отново има монети.

На следващия акварел е изобразено самостоятелно самото украшение за главата - от същата книга и същото село.

Архаичните елементи в носията имат не само косвена, но и пряка връзка с най-старите вярвания на предците ни. Те се явяват гласът на миналото, историята и произходът на нашия народ. Тук се крие и една от причините многократно да са се правили опити тези атрибути и специфики да бъдат унищожавани. По този начин бъдещите поколения няма лесно да открият истината за коренната си принадлежност, а тяхното съзнание ще се явява мека глина в ръцете на умели геополитически стратези.

Вече уточнихме, че в облеклото на българите и неговата ритуална семантика, което то безсъмнения притежава, са се съхранили древни вярвания. От праисторически времена народът ни е почитал Великата Богиня Майка. Владетелите на траки и скити не са можели да се възкачат на трона без нейното благоволение. А тъй като жената в много етапи от живота си влиза в роля като персонификация на Богинята, в носията присъстват чисто ритуални атрибути като свидетелства за това.

Кликнете върху изображението за да уголемите

Това е статуя на Кибела, открита в Бугазкьой (някогашна Фригия), част от съвременната територия на Турция. Страбон и Херодот твърдят, че фригите са тракийско племе. Виждаме отново същата шапка, корниза от монетоподобни нанизи, увенчаващ челото на Богинята.

Кликнете върху изображението за да уголемите

На следващото изображение е релеф на фригийската Кибела открит в Анкара, виждате дори кърпата, която виси свободно в задната част.

Следващите изображения са от статуи на Кибела от различни периоди, но отново от Фригия. При тях добре се вижда както самата шапка, така и забраждането. Без съмнение това е прототипа на украсата, от която е бил впечатлен Едуард Браун и я е запечатал в своя пътепис от далечната 1673г. Наличието на подобни архаични аналогии в носията на българите несъмнено свидетелстват, че старите българи са народ, който е тясно свързан със земите, където е била почитана тази Богиня. Колкото и трудно да е за осмисляне това са факти, които категорично посочват и същината на корените ни.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Фрагменти от статуи на Богинята от различни периоди - отново от Фригия

Изображения на Кибела със същата шапка, ръцете са в поза адорация а по краищата на ръкавите се вижда везба

Бъз съмнение най-популярната мъжка шапка в българската носия е калпакът. Българите не са единствения народ, който носи такава шапка. Калпакът е кожена шапка от агнешка вълна, за която не е особено трудно да се досети човек, че появата ѝ датира заедно с появата на скотовъдството. От територията на България съществуват антропоморфни изображения на фигури с калпак още от средния неолит.

Кликнете върху изображението за да уголемите / 

1. Средния неолит (ок. 5700-5300 г. пр. Хр.),открита в праисторическо селище от западна България 

2. Монета с лика на император Константин изобразен с калпак. Той е тракиец по произход, роден в Ниш. Сердика (София) е бил любимият му град. Наричал го е „Моят Рим“. Неговият роднина Юлиян Апостат свидетелства, че Константин е от тракийски произход.

Последният тип шапка, която ще разгледам, е от Манасиевата хроника, където е изобразен българския владетел син на Крум, строителят Муртагон (Омуртаг). За съжаление това изображение е тенденциозно подминавано и съвременните ни художници изобразяват Муртагон и другите ни владетели под диктовката на актуалния стереотип. Преди това бяха монголоиди, а сега те биват изобразявани най-вече с черни коси и очи. Това предполага да ни свързва с онези народи в Иран. През хилядолетията предците ни безспорно са били част от цивилизоването на редица народи, но това по никой начин не посочва прародината ни сред онези народи. Всъщност реалните изображения на българи, които съществуват от средновековни източници категорично ни позиционират като типичните антропологични типове за Балканите, характерни и преди 10 000 години . Представители на народа ни има с всички цветове коси. Мутацията на сините очи е всеизвестно, че се е появила именно тук в причерноморието. Светлите очи са мутация на кафявите. Не е ни най-малко пресилено да се каже, че всички народи, които имат представители със сини очи, могат да търсят своите корени в причерноморието.

Кликнете за да увеличите изображението / Миниатюра от Манасиевата хроника с изображение на Муртагон

Съвременна разработка по изображението от Манасиевата хроника

И така… Шапката, с която е изобразен Муртагон, е позната като „Фрийгийска шапка“ и се явява като етикет на тракийските и скитските народи. За да бъде един владетел изобразен с нея, това говори много както за него самият, така и за народа му.

Ще завърша тази публикация с няколко нестандартни изображения, които убеден съм ще провокират вашите стереотипи. Макар, че за мнозина те ще бъдат „смехотворни“, аз държа да ги видите.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Аспарух с дружината си на път към Дунава. Рисувана е през 1867-1870 Маслени бои, платно, 68 х 84. Неин автор е Николай Павлович (1835-1894) Картината може да бъде видяна в националната художествена галерия.

Кубрат и синовете му. Илюстрация от книгата "Идель Болгарстаны". Книгата е писана за историята на Волжка България, но и като цяло на българите. Авторите са от днешен Татарстан.

Кликнете за да уголемите изображението

Аспарух преминава Дунава и пристига в Мизия. Автор: Николай Павлович

Кликнете за да уголемите изображението

Българска историческа композиция. Автор: Николай Павлович

Кликнете за да уголемите изображението

Крум. Литография, 1870 г. Автор: Николай Павлович.

Николай Павлович е възрожденски художник, роден е на 9 декември 1835г. в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане, и брат на лекаря Димитър Павлович. Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. 

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с разселението на българите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.

Използвана литература:

1. Преписка от Габровско евангелие (Сведението дава Илия Пехливанов)
2. Дигитално копие на пътеписа на Соломон Швейгер можете да видите ТУК
3. Пътеписът на Едуард Браун можете да видите текст ТУК и ТУК
4. Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1.
5.  "Българското везмо и изтокът" Тачо Танев, София 1941
6. Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.
7. "Средновековния болярски костюм - прототип на габровската женска носия" Мая Джамбазова

Използвани изображения:

Всички използвани изображения в публикацията са или авторски на създателя на публикацията, или с цитиран автор и източник. Изображенията не са използвани с комерсиална цел, а единствено като илюстративен материал. Всички те са свободно съществуващи в мрежата на принципа на споделяне или по правилото на цитирания източник.