В повечето случаи свободно достъпната информация за
произхода на името Марина ще ви отведе до източници, в които ще прочетете, че
името е с латински произход и означава
„Морска“ и до тук приключват нещата. За съжаление както често се случва
тази информация е частична и води до погрешни заключения. Така едно старо
българско име, което е регистрирано дори в тракийските времена, бива посочено
като латинско. Да, то има своето място в латинския език, но името съществува на
Балканите далеч преди да бъде регистрирано в латинския.
И до днес при нас все още се срещат имената Марин,
Марина, Маринко, Маринка, Маро, Мара, които са сродни на тракийските имена
Марис, Марус, Марисия. Марон е легендарен цар на тракийското племе кикони,
обитаващи територията между реките Места и Марица. За него говори Омир в Одисея
IX, 196-211.
Марон посреща гостоприемно Одисей и другарите му в
двореца си в града Исмар, дарява ги със скъпоценни съдове и 12 амфори с
несмесено вино. С това вино Одисей упоява циклопа Полифем и успява да спаси
другарите си от смърт в следващия епизод от приключенията им. Марон е наречен
"жрец на Аполон-слънцето",
но дарът му "божествено вино" насочва към връзка и с култ към Дионис.
Според Диодор, Дионис поръчва именно на Марон да пази посаденото от него в тази
страна и го прави основател на града Марония. Всъщност посоченият град Марония
е същият Ис-Мар, за който говори Омир, а Марония е по-късното му име. Марон е
типичен митичен пример за тракийски цар-жрец. Описанието на Омир показва, че
царският дворец при траките в края на II хил. пр. Хр. е изпълнявал и функциите
на светилище. Марон е исторически засвидетелствано лично име, което се среща на
таблички с Линеар Б от двореца в Кносос на остров Крит и от двореца при Пилос,
Пелопонес. (Извор: Порожанов, Калин, „Тракийската цивилизация в началата на
двата контитента и по крайбрежията на три морета“, 2017, с. 56 Той всъщност се
позовава на Soesbergen, P. van. Thracian Personal, Ethnic and Topographic Names
in Linear A and B. – Kadmos, 18, 1979, 26–39.)
Стефан Йорданов в „Аполоновият жрец Марон. Бележки
върху потестарно-политическата система на Омирова Тракия“ анализира една
владетелска титла при етруските а
именно maru,
доказвайки балкано-анатолийския произход на етруските.
Йорданов посочва П. Кречмер, който дава значението на
названието на града Исмар=Маронея (у по-късните автори) , като „резиденция на (носителя
на държавността) Марон“, а лексемата марон,
с която длъжността е назована, се превежда като „предводител“.
На остров Лемнос тази титла е засвидетелствана под
формата марас. Там са открити надписи, в които се упоменават две лица, които са
били maras само
по една година. Лемноските надписи са твърде близки до етруския език.
Страбон обаче свидетелства, че Исмар и Маронея са
съседни градове. Страбон (64 г.пр.н.е.- 21 г.от н.е.) Ксантея, Маронея и Исмарос, са градове на
киконите. Исмарос обаче, казва той, днес го наричат Исмара; близо е до Маронея.
И тук наблизо също така е езерото Исмарида (Strab. VІІ, 43). Очевидно и Страбон
свързва Исмарос/Исмара с траките кикони като твърди, че както и Ксантея, така и
Маронея е киконски град.
Титлата марон при
етруските дава и допълнителна интересна информация. Очевидно тя е обозначавала
освен предводителска-владетелска функция и като жреческа, което напълно кореспондира
с описанието на царя-жрец Марон. Очевидно при траките и палеобалканското
население владетелят изпълнява и жреческа функция.
За Ис-Марос Калин Порожанов пише следното:
„Очевидно,
в представите на древните автори - гръцки и латински - Исмарос/Исмара се
свързва с тракийска царска институция, която изповядва орфическа вяра, видяна и
определена чрез Аполон и практикуваща бакхически ритуали; и е близо до полиса
Маронея, който впрочем, също се брои и за град на траките кикони. При това ясно
е, че Исмарос не е град в елинския смисъл на думата. Според извлечените от античните
виждания негови характеристики това е по-скоро тракийско царско култово-обредно
място, което като такова може да се определи и като резиденция на тракийски
владетели.“
Става ясно, че името Мар-он категорично е свързано със култа към слънцето и в този
смисъл със слънчевите царски династии.
В редица индоевропейски езици срещаме корена мар, като словообразуваща за
предводителски или военни титли. Такава титла е английската маршал, чиято най-стара форма е marah-scalh.
Арматолите (на
гръцки: Αρματολοί / Армат – анаграмна форма Марат и Марта) в османските източници марталуси, мартолоси, са
въоръжени православни в османска Тесалия и Македония на държавна служба в
Османската империя.
В митологичния и фолклорен смисъл коренът мар е свързан със светлинната огнена
триада - слънце, луна звезди. Водният контекст е също ярко изразен и обвързан
със слънцето. Жива вода, лековита вода, водата на живота, родилни води. За
лековита вода се счита сутрешната роса, която първа е огряна от слънчевите лъчи.
Вярва се, че това са пръските от вода, които слънцето е оставило, когато е мило
лицето си сутрин. Тогава се извършва и ритуалното умиване в росната трева или в
извори и аязми по време на ладуването – Великден, Гергьовден, Еньовден.
По този въпрос говори и професор Александър Фол в
труда си „Земя между морета Висия“. Ето точно какво казва той:
„Главната
светица в Странджа е Марина. Тя е господарка на змиите и на животните и е
наричана повсеместно "висия", Славянизираното "висия" е
съхранило по необикновено, дори бих казал поразително убедителен начин
тракийското субстратно име, което се среща в лични легендарни имена, като
споменатия основател на Бизантион-Константинопол Бузас (Вузас) Бизас (Визас),
както и в топонимите. Извън посочения, запазен в старогръцското Бизантион, тук
спадат и днешните Виза, Визица, Урдовиза и подобни, а така също и античното
тракийско Визоне (дн. Каварна). Този топо-антропоним принадлежи към кръга на
тракийските царско-жречески имена, каквито са гетите, бесите, одрисите, той, ще
рече, обозначава онзи пръв род, който властвува и поддържа субектите на
централния обред за една вярваща общност: гетите са жреците на Залмоксис, чието
божеско име вероятно се съдържа в наименованието на Странджа или на
крайбрежната й част Салмидесос, бесите са жреците на Дионис, одрисите - на
Аполон и т.н. Явно е, че визи-те в тракийската древност ще бъдат жреците на
великата богиня-майка, християнизирана в света Марина. Ако името на светицата
може да се изведе от тракийски език, какъвто вариант съществува, то ще означава
"вода, голяма вода", каквато е вероятната етимология на името на
реката "МАрис", славянизирано в Марица. При славянизацията, прочее;
името на великата тракийска богиня-майка е било възприето като
"вода", понеже водата е първичен космогоничен елемент, оплождаща
сила, идентификация на всераждащата и всесъздаваща богиня-земя.
Марина
обитава пещера и държи там всички животни, според местното поверие, които
надзирава и заключва. Водата която тече в пещерата, е тъкмо спермата, която се
влива в утробата на великата майка-земя, но и благодатната течност очищението,
благодарение на което богинята майка може и сама да забременее, за да роди
първия си син (слънцето или космоса). Веднъж годишно, какъвто е например
случаят с обреда в пещерата и край нея, посветена на света Марина при с.
Сливарово до Малко Търново, ергени и моми участвуват заедно в нощното тайнство
на зачатието в пещерата-утроба. Този обичай на предбрачно общуване е чисто
тракийски. Там, в пещерата хтоничното(земното) начало се слива със слънчевото
(соларното).
Това
е запазено и в песните: МАрина е заченала след като майка и помолва Слънцето да
и даде чудотворна билка. Условието на слънцето е, ако се роди момиче да бъде
негово. В по-усложнения вариант заченалата девствена Марина е сестра на
Слънцето или на свети Илия. В това си качество Марина е и първата жрица на
божеството, жрица маг. Върху иконите е изобразявана със змии (хтоничен атрибут)
във вдигнатите си ръце, с брадва готова да убие змея или змията, а и със змия в
престилката си. Марина за това е и лечителка по многобройните си параклиси.“
Песните, за които говори Фол, са разгледани в книгата
на Анчо Калоянов „Български Митове“, който от своя страна посочва сведение,
зафиксирано от видния етнограф Димитър Маринов.
„Димитър
Маринов в „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ привежда една еньовденска
песен от Айтоско, в която се възпява Домна царица; сравнена с лястовица, върви
подир хубави Еньо и кара бели и червени облаци. Пак там има и друга песен за
Домна царица, която пита Ясното слънце дали знае биле за рожба, и му обрича
сдобитата по такъв чуден начин дъщеря Марина. Може би в този случай се указва
на другото име на Старата божа майка — Великата богиня или Господарката на
живота, известна и като Кибела в Мала Азия.“
„Домна царица“ е вероятно трансформирано от „Ямба
Дула“, която е великата царица, Богинята майка на Аполон – Слънцето и Артемида
– Луната, позната ни от античните извори като Лето, а от българските
народностни обичаи „ладуване“ като Лада. Именно под това име тя е известна и в
Малоазийските култове.
На това изображение са показани като сравнение една от
апликациите от тракийското съкровище от Летница и изображение на света Марина,
която в католицизма е под името Маргарита. Илюстрация в манускрипт от около
1440 г.
Ето какво пише в книгата си „Системата на тракийския
орфизъм“ Николай Владимиров Дерменджиев относно показаната апликация.
„На
апликация №1 е изобразена жена с дълга коса, тежък хитон и (означени) гърди –
като малки, релефно изпъкнали халки (без вътрешни кръгчета, т.е. без ”зърна” в
центровете на кръгчетата). Това очевидно е “матрона”, която “вече е раждала”
(тя няма “зърна” на гърдите си, понеже те са „изпити” от откърмените от нея
деца). Без съмнение тази нереида символизира Великата богиня-майка - Земята,
разбирана и като владетелка на примордиалните води, в които плува нейния
спътник – хипокамп (“воден кон”). Статичността на тази богиня (на “земята”) е
подчертана от единствения огромен крак, на който е стъпила (като “оловен
войник”). Ив. Венедиков предполага, че майсторът-торевт е използвал готова
матрица при изработката на нереидата и затова, опитвайки се да представи жената
седнала върху тялото на змея-хипокамп, той е наклонил наляво фигурата
(Венедиков 1996, 12). Змеят-хипокамп е изобразен с конска глава и голяма
триъгълна (“козя”?) брада. Тялото на “змея” е оформено като сноп от три
успоредни двойки от изпъкнали криви линии, едната винаги гладка, а другата с
“коси насечки”. Този “троен сноп” се извива в осморка, така че, освен
«спирала», оформя и подобие на «седло» за богинята. От главата и горните части
на тялото на хипокампа излизат «триъгълни пламъци». Това не са «перки на водно
животно», а огнени снопове («слънчеви лъчи»; срвн. същите лъчи на слънцето,
поставено в «ладия» от Голямата Разложка плоча). Те доказват огнено-соларната
същност на този митичен герой.“
И още:
„От този
„брак” в № 2 се раждат две деца (и един кон – в №3). Първото
дете е „войнстваща девствена богиня” от типа: Коре, Артемида, Атина, Бендида,
която е заместена от героя-мист в изображението на апликация № 2. Тази богиня,
на войната, подпомага героя като му дава кон, „вълшебна юзда” (с която да го
укроти), оръжия и наставления.
Второто
дете е самият герой (мистът - Слънцето), който се е въплътил, на апликация № 2,
едновременно, в две различни „обвивки”“
От всичко посочено до сега става ясно, че св. Марина е
образът на християнизираната Артемида, сестра на Аполон от майка им Лето –
Домна Царица. В славяноезичните народи тази троица е позната като богиня Лада и
децата и Лена (Луна) и Полен (Аполон).
В българските народни митове, песни и легенди Луната
често е сестра на Слънцето, но също така се среща и като негова невеста или
партньорка.
Във волжко-българската летопис и по-конкретно в
„Сказание за Чулман (Посейдон)“ името на алпа, който отговаря за правилното
функциониране на слънцето и който се отъждествява с него е „Мар“. Той се явява
и предводител на всички други алпи (засвидетелствано
като значението за титлата марон), а
един от неговите епитети е „Абалан (великолепен, превъзходен)“. Абалан е нищо
повече от вариация на Аполон. Негова съпруга е Умай (Луната), която поради войнствения
свободолюбив нрав баща й я наричал още Артемис (Господарката мечка).
В този ред на мисли вече стана ясно, че Аполон и
Артемида са тъждествени на Лена и Полен, а Мар и Марина са само още една от
вариациите за Слънце и Луна, запазили се и до днес в песни, митове, легенди,
топоними, антропоними и т.н.
Името Марина е толкова с латински произход, колкото Балканския
полуостров е идентичен с Апенинския.
То е свързано с водата в контекста на майчинството и
живота. Много от местата, на които се почита, съществува и свещен извор –
аязмо.
Иваничка Георгиева в книгата си „Българска народна
митология“ също описва тази древна духовна трансмисия, съхранила се в нашите
обичаи формирали и християнския ни мироглед.
„Освен
за своята сестра – месечината, слънцето искало да се жени и за девойка от
земята. За да я вдигне, то спуска люлки на земята на Великден или на Гергьовден.
Люлката на слънцето се вижда сутрин и вечер, когато пуска краищата й във вид на
лъчи. До средата на XX
в. е запазен обичаят на Гергьовден и на Великден, особено неженените, да се
люлеят за здраве. Лъчите на слънцето в народните представи се асоциират с
люлка. Люлеенето на люлка вързана на дърво най-вероятно символизира движението
на слънцето и също може да се смята за вид слънчева магика. Прикрепването на
обичая към Гергьовден и Великден е свързано с настъпването на лятото, с периода
на горещото слънце. В чест на слънцето само на Еньовден се пее народната песен,
как Домна царица се помолила на слънцето за билка за рожба. За да го склони, тя
му обещала, че ако роди момче, нейно ще е, ако бъде момиче – негово ще бъде.
Родило се момиче Маринка, която пораснала много хубава, но майка й я криела, за
да не я види слънцето. Една неделя, когато майката отишла на църква, въпреки
заръките й Маринка излязла за вода. Слънцето я видяло, пуснало своите люлки и я
вдигнало.“
Публикацията и библиографията са в етап на редакция.
Материала подготви: Славян Стоянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар