Слънчовата невеста или произход на българското име Марина.

В повечето случаи свободно достъпната информация за произхода на името Марина ще ви отведе до източници, в които ще прочетете, че името е с латински произход и означава  „Морска“ и до тук приключват нещата. За съжаление както често се случва тази информация е частична и води до погрешни заключения. Така едно старо българско име, което е регистрирано дори в тракийските времена, бива посочено като латинско. Да, то има своето място в латинския език, но името съществува на Балканите далеч преди да бъде регистрирано в латинския.

И до днес при нас все още се срещат имената Марин, Марина, Маринко, Маринка, Маро, Мара, които са сродни на тракийските имена Марис, Марус, Марисия. Марон е легендарен цар на тракийското племе кикони, обитаващи територията между реките Места и Марица. За него говори Омир в Одисея IX, 196-211.

Марон посреща гостоприемно Одисей и другарите му в двореца си в града Исмар, дарява ги със скъпоценни съдове и 12 амфори с несмесено вино. С това вино Одисей упоява циклопа Полифем и успява да спаси другарите си от смърт в следващия епизод от приключенията им. Марон е наречен "жрец на Аполон-слънцето", но дарът му "божествено вино" насочва към връзка и с култ към Дионис. Според Диодор, Дионис поръчва именно на Марон да пази посаденото от него в тази страна и го прави основател на града Марония. Всъщност посоченият град Марония е същият Ис-Мар, за който говори Омир, а Марония е по-късното му име. Марон е типичен митичен пример за тракийски цар-жрец. Описанието на Омир показва, че царският дворец при траките в края на II хил. пр. Хр. е изпълнявал и функциите на светилище. Марон е исторически засвидетелствано лично име, което се среща на таблички с Линеар Б от двореца в Кносос на остров Крит и от двореца при Пилос, Пелопонес. (Извор: Порожанов, Калин, „Тракийската цивилизация в началата на двата контитента и по крайбрежията на три морета“, 2017, с. 56 Той всъщност се позовава на Soesbergen, P. van. Thracian Personal, Ethnic and Topographic Names in Linear A and B. – Kadmos, 18, 1979, 26–39.)

Стефан Йорданов в „Аполоновият жрец Марон. Бележки върху потестарно-политическата система на Омирова Тракия“ анализира една владетелска титла при етруските а именно maru, доказвайки балкано-анатолийския произход на етруските.

Йорданов посочва П. Кречмер, който дава значението на названието на града Исмар=Маронея (у по-късните автори) , като „резиденция на (носителя на държавността) Марон“, а лексемата марон, с която длъжността е назована, се превежда като „предводител“.

На остров Лемнос тази титла е засвидетелствана под формата марас. Там са открити надписи, в които се упоменават две лица, които са били maras само по една година. Лемноските надписи са твърде близки до етруския език.

Страбон обаче свидетелства, че Исмар и Маронея са съседни градове. Страбон (64 г.пр.н.е.- 21 г.от н.е.)  Ксантея, Маронея и Исмарос, са градове на киконите. Исмарос обаче, казва той, днес го наричат Исмара; близо е до Маронея. И тук наблизо също така е езерото Исмарида (Strab. VІІ, 43). Очевидно и Страбон свързва Исмарос/Исмара с траките кикони като твърди, че както и Ксантея, така и Маронея е киконски град.

Титлата марон при етруските дава и допълнителна интересна информация. Очевидно тя е обозначавала освен предводителска-владетелска функция и като жреческа, което напълно кореспондира с описанието на царя-жрец Марон. Очевидно при траките и палеобалканското население владетелят изпълнява и жреческа функция.

За Ис-Марос Калин Порожанов пише следното:

„Очевидно, в представите на древните автори - гръцки и латински - Исмарос/Исмара се свързва с тракийска царска институция, която изповядва орфическа вяра, видяна и определена чрез Аполон и практикуваща бакхически ритуали; и е близо до полиса Маронея, който впрочем, също се брои и за град на траките кикони. При това ясно е, че Исмарос не е град в елинския смисъл на думата. Според извлечените от античните виждания негови характеристики това е по-скоро тракийско царско култово-обредно място, което като такова може да се определи и като резиденция на тракийски владетели.“

Става ясно, че името Мар-он категорично е свързано със култа към слънцето и в този смисъл със слънчевите царски династии.

В редица индоевропейски езици срещаме корена мар, като словообразуваща за предводителски или военни титли. Такава титла е английската маршал, чиято най-стара форма е marah-scalh.

Арматолите (на гръцки: Αρματολοί / Армат – анаграмна форма Марат и Марта) в османските източници марталуси, мартолоси, са въоръжени православни в османска Тесалия и Македония на държавна служба в Османската империя.

В митологичния и фолклорен смисъл коренът мар е свързан със светлинната огнена триада - слънце, луна звезди. Водният контекст е също ярко изразен и обвързан със слънцето. Жива вода, лековита вода, водата на живота, родилни води. За лековита вода се счита сутрешната роса, която първа е огряна от слънчевите лъчи. Вярва се, че това са пръските от вода, които слънцето е оставило, когато е мило лицето си сутрин. Тогава се извършва и ритуалното умиване в росната трева или в извори и аязми по време на ладуването – Великден, Гергьовден, Еньовден.  

По този въпрос говори и професор Александър Фол в труда си „Земя между морета Висия“. Ето точно какво казва той:

„Главната светица в Странджа е Марина. Тя е господарка на змиите и на животните и е наричана повсеместно "висия", Славянизираното "висия" е съхранило по необикновено, дори бих казал поразително убедителен начин тракийското субстратно име, което се среща в лични легендарни имена, като споменатия основател на Бизантион-Константинопол Бузас (Вузас) Бизас (Визас), както и в топонимите. Извън посочения, запазен в старогръцското Бизантион, тук спадат и днешните Виза, Визица, Урдовиза и подобни, а така също и античното тракийско Визоне (дн. Каварна). Този топо-антропоним принадлежи към кръга на тракийските царско-жречески имена, каквито са гетите, бесите, одрисите, той, ще рече, обозначава онзи пръв род, който властвува и поддържа субектите на централния обред за една вярваща общност: гетите са жреците на Залмоксис, чието божеско име вероятно се съдържа в наименованието на Странджа или на крайбрежната й част Салмидесос, бесите са жреците на Дионис, одрисите - на Аполон и т.н. Явно е, че визи-те в тракийската древност ще бъдат жреците на великата богиня-майка, християнизирана в света Марина. Ако името на светицата може да се изведе от тракийски език, какъвто вариант съществува, то ще означава "вода, голяма вода", каквато е вероятната етимология на името на реката "МАрис", славянизирано в Марица. При славянизацията, прочее; името на великата тракийска богиня-майка е било възприето като "вода", понеже водата е първичен космогоничен елемент, оплождаща сила, идентификация на всераждащата и всесъздаваща богиня-земя.

Марина обитава пещера и държи там всички животни, според местното поверие, които надзирава и заключва. Водата която тече в пещерата, е тъкмо спермата, която се влива в утробата на великата майка-земя, но и благодатната течност очищението, благодарение на което богинята майка може и сама да забременее, за да роди първия си син (слънцето или космоса). Веднъж годишно, какъвто е например случаят с обреда в пещерата и край нея, посветена на света Марина при с. Сливарово до Малко Търново, ергени и моми участвуват заедно в нощното тайнство на зачатието в пещерата-утроба. Този обичай на предбрачно общуване е чисто тракийски. Там, в пещерата хтоничното(земното) начало се слива със слънчевото (соларното).

Това е запазено и в песните: МАрина е заченала след като майка и помолва Слънцето да и даде чудотворна билка. Условието на слънцето е, ако се роди момиче да бъде негово. В по-усложнения вариант заченалата девствена Марина е сестра на Слънцето или на свети Илия. В това си качество Марина е и първата жрица на божеството, жрица маг. Върху иконите е изобразявана със змии (хтоничен атрибут) във вдигнатите си ръце, с брадва готова да убие змея или змията, а и със змия в престилката си. Марина за това е и лечителка по многобройните си параклиси.“

Песните, за които говори Фол, са разгледани в книгата на Анчо Калоянов „Български Митове“, който от своя страна посочва сведение, зафиксирано от видния етнограф Димитър Маринов.

„Димитър Маринов в „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ привежда една еньовденска песен от Айтоско, в която се възпява Домна царица; сравнена с лястовица, върви подир хубави Еньо и кара бели и червени облаци. Пак там има и друга песен за Домна царица, която пита Ясното слънце дали знае биле за рожба, и му обрича сдобитата по такъв чуден начин дъщеря Марина. Може би в този случай се указва на другото име на Старата божа майка — Великата богиня или Господарката на живота, известна и като Кибела в Мала Азия.“

„Домна царица“ е вероятно трансформирано от „Ямба Дула“, която е великата царица, Богинята майка на Аполон – Слънцето и Артемида – Луната, позната ни от античните извори като Лето, а от българските народностни обичаи „ладуване“ като Лада. Именно под това име тя е известна и в Малоазийските култове.

На това изображение са показани като сравнение една от апликациите от тракийското съкровище от Летница и изображение на света Марина, която в католицизма е под името Маргарита. Илюстрация в манускрипт от около 1440 г.

Ето какво пише в книгата си „Системата на тракийския орфизъм“ Николай Владимиров Дерменджиев относно показаната апликация.

„На апликация №1 е изобразена жена с дълга коса, тежък хитон и (означени) гърди – като малки, релефно изпъкнали халки (без вътрешни кръгчета, т.е. без ”зърна” в центровете на кръгчетата). Това очевидно е “матрона”, която “вече е раждала” (тя няма “зърна” на гърдите си, понеже те са „изпити” от откърмените от нея деца). Без съмнение тази нереида символизира Великата богиня-майка - Земята, разбирана и като владетелка на примордиалните води, в които плува нейния спътник – хипокамп (“воден кон”). Статичността на тази богиня (на “земята”) е подчертана от единствения огромен крак, на който е стъпила (като “оловен войник”). Ив. Венедиков предполага, че майсторът-торевт е използвал готова матрица при изработката на нереидата и затова, опитвайки се да представи жената седнала върху тялото на змея-хипокамп, той е наклонил наляво фигурата (Венедиков 1996, 12). Змеят-хипокамп е изобразен с конска глава и голяма триъгълна (“козя”?) брада. Тялото на “змея” е оформено като сноп от три успоредни двойки от изпъкнали криви линии, едната винаги гладка, а другата с “коси насечки”. Този “троен сноп” се извива в осморка, така че, освен «спирала», оформя и подобие на «седло» за богинята. От главата и горните части на тялото на хипокампа излизат «триъгълни пламъци». Това не са «перки на водно животно», а огнени снопове («слънчеви лъчи»; срвн. същите лъчи на слънцето, поставено в «ладия» от Голямата Разложка плоча). Те доказват огнено-соларната същност на този митичен герой.“

И още: 

„От този „брак” в № 2 се раждат две деца (и един кон – в №3). Първото дете е „войнстваща девствена богиня” от типа: Коре, Артемида, Атина, Бендида, която е заместена от героя-мист в изображението на апликация № 2. Тази богиня, на войната, подпомага героя като му дава кон, „вълшебна юзда” (с която да го укроти), оръжия и наставления.

Второто дете е самият герой (мистът - Слънцето), който се е въплътил, на апликация № 2, едновременно, в две различни „обвивки”“

От всичко посочено до сега става ясно, че св. Марина е образът на християнизираната Артемида, сестра на Аполон от майка им Лето – Домна Царица. В славяноезичните народи тази троица е позната като богиня Лада и децата и Лена (Луна) и Полен (Аполон).

В българските народни митове, песни и легенди Луната често е сестра на Слънцето, но също така се среща и като негова невеста или партньорка.

Във волжко-българската летопис и по-конкретно в „Сказание за Чулман (Посейдон)“ името на алпа, който отговаря за правилното функциониране на слънцето и който се отъждествява с него е „Мар“. Той се явява и предводител на всички други алпи (засвидетелствано като значението за титлата марон), а един от неговите епитети е „Абалан (великолепен, превъзходен)“. Абалан е нищо повече от вариация на Аполон. Негова съпруга е Умай (Луната), която поради войнствения свободолюбив нрав баща й я наричал още Артемис (Господарката мечка).  

В този ред на мисли вече стана ясно, че Аполон и Артемида са тъждествени на Лена и Полен, а Мар и Марина са само още една от вариациите за Слънце и Луна, запазили се и до днес в песни, митове, легенди, топоними, антропоними и т.н.

Името Марина е толкова с латински произход, колкото Балканския полуостров е идентичен с Апенинския.

То е свързано с водата в контекста на майчинството и живота. Много от местата, на които се почита, съществува и свещен извор – аязмо.

Иваничка Георгиева в книгата си „Българска народна митология“ също описва тази древна духовна трансмисия, съхранила се в нашите обичаи формирали и християнския ни мироглед.

„Освен за своята сестра – месечината, слънцето искало да се жени и за девойка от земята. За да я вдигне, то спуска люлки на земята на Великден или на Гергьовден. Люлката на слънцето се вижда сутрин и вечер, когато пуска краищата й във вид на лъчи. До средата на XX в. е запазен обичаят на Гергьовден и на Великден, особено неженените, да се люлеят за здраве. Лъчите на слънцето в народните представи се асоциират с люлка. Люлеенето на люлка вързана на дърво най-вероятно символизира движението на слънцето и също може да се смята за вид слънчева магика. Прикрепването на обичая към Гергьовден и Великден е свързано с настъпването на лятото, с периода на горещото слънце. В чест на слънцето само на Еньовден се пее народната песен, как Домна царица се помолила на слънцето за билка за рожба. За да го склони, тя му обещала, че ако роди момче, нейно ще е, ако бъде момиче – негово ще бъде. Родило се момиче Маринка, която пораснала много хубава, но майка й я криела, за да не я види слънцето. Една неделя, когато майката отишла на църква, въпреки заръките й Маринка излязла за вода. Слънцето я видяло, пуснало своите люлки и я вдигнало.“  

Още изображения на св. Марина и дракона може да видите на следният линк: ТУК 

Публикацията и библиографията са в етап на редакция. 

Материала подготви: Славян Стоянов

За някои архаични аксесоари при българите

В тази публикация ще споделя някои интересни факти относно типове шапки, които са регистрирани от пътешественици по нашите земи в далечната 1600 година. 

Когато мнозина съвременници видят илюстрации на пътешественици, рисували българи в техните облекла, съм виждал как в тях настава голямо объркване. Често тези фотографии се споделят в пространството, което предизвиква реакции на почуда, последвани от прибързани коментари, които отричат това да са илюстрирани българи от онези години. По-странно е, че забелязвам подобни реакции и в академичните среди. За да се коментират едни подобни исторически източници определено са нужни много специализирани познания. Нужно е да се взима предвид и че това са дрехи от една доста отдалечена епоха. Също така и художествените умения на пътешествениците не трябва да се подценяват. Срещам и коментари (дори на академични работници), които твърдят, че народните ни носии са такива, каквито ги познаваме от най-ново време само и единствено заради влиянието на османското присъствие. Изказванията градират дори до крайности, в които българската носия да се класифицира като производна на турските. Несъмнено петвековното османско владичество е оказало значително влияние особено сред това население, което е приело исляма. Там част от облеклото се е променило на верска основа поради някои чисто религиозни причини. Външни влияния в облеклото на българите има дори сред християнските среди. Съществуват достатъчно свидетелства за верски забрани и сред православни и сред католически общности. Така например двурогото забраждане е изчезнало в някои католически средища поради подобни причини. Дрехите също са претърпели известни промени, а везбата по ризите намаляла. Тези забрани са били налагани от католически свещеници от италиански произход. Такива ограничения са налагали и гръцки православни свещеници. Например в началото на 19 век официално е забранено да се носи сокая от омъжените жени. Виждайки в него знак за славното и царствено минало на българския народ, гръцкият владика на Търново – Иларион забранява да се носи сокая. Той заповядва то да се изземва от жените и да бъде унищожавано. Писмени свидетелства за това има в габровското евангелие. Сокаят е оцелял само в предбалканските селища. Изпълнителите на заповедта на Иларион не са предполагали, че бедните също са го носили (така успява да оцелее).

И.Д. Мърквичка. Баба съ сукай стъ Габровскитъ колиби №21. Придв. Печ. въ София

Не това обаче е предмет на тази публикация. В облеклото на старите българи се наблюдават множество архаични елементи и мотиви. За нещастие много наши съвременници трудно могат да повярват и приемат, че това е възможно. Причините са много. Редица стереотипи и „научни“ доктрини здраво са хванали съзнанието не само на обикновения българин, но и на най-висшите ни кръгове. Ще посоча само един от тези затвори на свободната мисъл: „Българинът не трябва да бъде свързван с коренното население на Балканите. Той по всякакъв начин трябва да бъде посочван като пришълец. Така се парират естествените наши претенции пред великите сили, не само за отдавна изгубени български землища, но и към територията, която за момента все още обитаваме“.

И така, ще започна с изображение от един пътепис на Соломон Швейгер.

Соломон Швейгер

Саломон Швейгер (1551-1622) е немски лютерански теолог и дипломат, син на нотариус. Изучавал е класика в Университета в Тюбинген и е назначен за капелан на посолството на Хабсбург в Истанбул, оглавявано от посланик Йоахим фон Синджендорф. Швейгер започва да пътува от Виена през 1577 г. Той е член на дипломатическа мисия, изпратена от император Рудолф ІІ до султан Мурад III. Пътува до Истанбул през Югоизточна Европа по суша. Швейгер остава в Истанбул до 1581 г. и след това пътува до Египет, Палестина и Сирия. При завръщането си Швейгер отплава от Крит до Венеция и по-късно стига до Тюбинген. Остава член на духовенството, служи в различни градове и умира в Нюрнберг.
Често кореспондира с хуманиста Мартинус Крусий, който публикувал писмата си през 1582 г. Ръкописният албум на Schweigger, споменаващ различни изтъкнати личности от антуража на Патриаршията, с които се е срещал в Истанбул, се съхранява в Библиотеката на Тюбинген. Швейгер е първият, който превежда Корана на немски език през 1616 г. За своя превод той използва италианската версия, която на свой ред се основава на латинския. Книгата на пътуванията му е публикувана през 1608 г. Гравюрите на дърво и неговият текст свидетелстват за проницателният поглед на автора върху живота, институциите и обществото в Османската империя.

Кликнете върху изображението за да го уголемите / Източник: ТУК

Някъде между 1577-1608 Швейгер минава в земите между Ниш и Пирот, където прави гравюра на български селяни. Илюстрираните са планинци в кожени дрехи. Прави впечатление интересната шапка на мъжа и умишлено изведената встрани прическа на жената. Косата ѝ е вплетена по особен начин. За това и авторът ѝ прави и изображение в близък план, но това си е изцяло за нова публикация, поради което няма и да я коментирам за момента. 

Реакциите, които съм виждал и последвалите коментари са изключително разнообразни. 
Ето някой от тях. 

1. Не е възможно това да са българи. 
2. Няма начин това да са дрехи на българи.
3. Художникът е рисувал пълни съчинения. 
4. Ето защо не трябва да се вярва много на художествените изображения. 
5. Някой му е подарил шапката.

Ако обаче не сте от хората, които подхождат емоционално, може би ще поискате да разберете повече за изображението, за книгата, за автора и да проучите въпроса по-задълбочено и чак тогава да опитате със заключения. Соломон Швейгер всъщност е рисувал изображенията от натура. Хората са му позирали. 
По същия този начин е рисувал и друг пътешественик през Българските земи, който отново рисува българи и то от централния балкан. Барон Луи дьо Курменин рисува българи от Габровско през 1624г.

Българи от централен балкан / Източник ТУК

Неговите творби също са правени от натура. Отново виждаме същата шапка регистрирана 24 години след Швейгер. 
Тук ще коментирам изображенията и на мъжа, и на жената, която по вероятност е девойка. Всички български семейства преди индустриализацията произвеждат сами дрехите си. „От 6-7 годишна възраст момичето се отдават на чисто женските задължения в домакинството, в т.ч. направата на тъканите и дрехите за своя чеиз. … От 13 до 15 годишни влизат в стана да тъкат. Започват да везат първо на платно, до усвояване на техниката, следва същинското везане на облекло …“ (Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.). Облеклото на българите си има своята семантика и независимо от статуса им е било добре украсено. Макар в определени периоди на различни места и поради различни причини тази пищност и колорит да е била забранявана. При мъжа се виждат обувки с подметки.

Закопчаването му е разпространено в османската империя и сред християни и при някой от облеклата на войници в османската империя. Ризата му е везана с широки ръкави. Такива са по-архаичните ризи. В по-ново време присвиват ръкава с маншет. 

Панталонът е тип беневрек. Шопите и до днес го ползват. Връхната дреха е дълга. При жената единственото странно е липсата на забраждане, но и това може да се обясни. Косичници, които се вплитат в косата се ползват на много места в българско землище. Първоначално това е същинската коса на момичето, което се плете. Когато се подстригва, косата не се изхвърля а от нея се правят косичниците. 

Източник: ТУК

Косичникът от илюстрацията на Луи дьо Курменин е пълна аналогия на тази фотография на девойки от Софийско.

И мъжката, и женската риза са извезани. 

Соломон Швейгер рисува мъже с подобни шапки и в земите на днешна турска Тракия. 

Първоначално счетох, че тази особена шапка би могла да е вариация на античния петатос - овчарска шапка с която често е изобразяван Бог Хермес. Нейните късни версии са с рязана периферия, но в последствие Боян Петров ми насочи вниманието към шапка, която съществува в османската империя като ловджийска с широко разпространеност както в Азия така и на Балканите. Вариации на тази шапка се открива и между някой от пехотинците в османската империя. По-интересното е, че в повечето случаи носителите на шапката се явяват представители на християнското население. Това е посочено и от Соломон Швейгер. Мнението на Петров е, че тази шапка е въведена по политически причини и вероятно е първата която показва османско поданичесто на християнското население. Едни от най ранните изображения на българи след османското завоевание са с нея. 

Проучих  добре информацията която ми бе подадена и считам, че Боян Петров е прав и прототип на шапката е ловджийската а не овчарската. 


Някъде между 1644-1673 англичанинът Едуард Браун води дневник по време на проучванията си за златни, сребърни и медни залежи из Европа, а също така и на минералните извори. Минавайки през нашите земи той описва невероятната природа, но и премеждията си през нощите, когато вълците са им създавали проблеми. Разказва, че градските ни селища били пълни с кучета, които нощем бродели свободно и било напълно невъзможно някой да се приближи до града незабелязано. Неговият пътепис не е толкова богат на илюстрации, както този на Соломон Швейгер. Той илюстрира неща извън специализираните си проучвания само ако е бил изключително впечатлен. Именно поради тази причина в книгата му намира място и рисунка на българка от онези времена. Той е впечатлен както от облеклото ѝ, така и от топлото отношение. Ето как го описва:

„To the Women we gave small pieces of European Coines; and I was much thanked by a Bulgarian Woman, for a bright cinq sols piece, which she added to the dress of her Head, over her Fore-head, with other Coins she had there before; some of them wearing Duckets of Gold, and Pearl, and Stones of value upon that Part, which make no unhandsom show.“

„На жените, на които дадохме малки монетки европейски парички; изказана ми бе голяма благодарност от една българска жена, за ярката цинкова паричка, която тя приши (добави) на шапката над челото ѝ заедно с другите монети, които имаше; някои от тях със златен мотив, перли и камъчета (подразбира се тези цветните, като скъпоценните), добавящи стойност на частта, което не я прави непривлекателна за показ (не я прави кичозна).“

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Трудно е да се коментира до каква степен авторът детайлно е изобразил облеклото на българката, но ето в най-общи линии какво виждаме на изображението. Шапка, която е украсена с монети на няколко нива. Първата редичка е по самото чело. В задната си част към шапката има прикрепен воал. Дрехата (ризата) е с везани ръкави, пазва и поли. Препасана е с колан, на който са закачени ключове. В ръката си държи тиква. Обута е в обувки с подметки. 

Нека ви споделя какви коментари съм видял и по отношение на това облекло: 

- „Това не може да е българка.“ 
- „Какво е това цукало на главата ѝ? Абсурд! Нямаме такова чудо в носиите си!“ 

Отново държа да подчертая, че и Едуард Браун рисува от натура. Той всъщност е бил отседнал в къщата на тези българи, където е бил толкова впечатлен от облеклото на българката, че илюстрацията е включена в пътеписа му.

Подобни коментари са доста импулсивни и подсказват непознаване на материята. Нека проверим дали имаме подобни „шапки“ и каква е тяхната история.

Този тип „шапка“ за глава е илюстрирана и на българка от Македония и публикувана в Париж през 1780г.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Отново виждаме украсата от монети, чиято първа редица върви по челото и продължава нагоре. Тук има и допълнителен елемент. Лента с монети виси като подбрадник. Бижутата са обици и два реда огърлици. В задната част отново има воал (кърпа), която виси. Косата е сплетена на множество плитки и се спуска на гърба на жената. Везба или украса виждаме на пазвата и маншетите на ръкавите. Жената е опасана с пояс и също е с обувки, които имат подметки.

Нека сега ви покажа и носия, която няма да ви изглежда толкова странно и ще направя сравнителен анализ на изображенията.

Кликнете върху изображението за да уголемите

Този акварел е илюстрация към книгата на Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1. Носията е на млада жена от село Якимово (Прогорелец) от района на Лом, средата на XIX век.

Воала – кърпата, която всъщност може да виси отзад се ползва и за забраждане. Отново виждаме наниз златни пендари на челото, веднага над тях следва по-разредена редица от сребърни или от друг метал на върха на цилиндричната шапка отново има монети.

На следващия акварел е изобразено самостоятелно самото украшение за главата - от същата книга и същото село.

Архаичните елементи в носията имат не само косвена, но и пряка връзка с най-старите вярвания на предците ни. Те се явяват гласът на миналото, историята и произходът на нашия народ. Тук се крие и една от причините многократно да са се правили опити тези атрибути и специфики да бъдат унищожавани. По този начин бъдещите поколения няма лесно да открият истината за коренната си принадлежност, а тяхното съзнание ще се явява мека глина в ръцете на умели геополитически стратези.

Вече уточнихме, че в облеклото на българите и неговата ритуална семантика, което то безсъмнения притежава, са се съхранили древни вярвания. От праисторически времена народът ни е почитал Великата Богиня Майка. Владетелите на траки и скити не са можели да се възкачат на трона без нейното благоволение. А тъй като жената в много етапи от живота си влиза в роля като персонификация на Богинята, в носията присъстват чисто ритуални атрибути като свидетелства за това.

Кликнете върху изображението за да уголемите

Това е статуя на Кибела, открита в Бугазкьой (някогашна Фригия), част от съвременната територия на Турция. Страбон и Херодот твърдят, че фригите са тракийско племе. Виждаме отново същата шапка, корниза от монетоподобни нанизи, увенчаващ челото на Богинята.

Кликнете върху изображението за да уголемите

На следващото изображение е релеф на фригийската Кибела открит в Анкара, виждате дори кърпата, която виси свободно в задната част.

Следващите изображения са от статуи на Кибела от различни периоди, но отново от Фригия. При тях добре се вижда както самата шапка, така и забраждането. Без съмнение това е прототипа на украсата, от която е бил впечатлен Едуард Браун и я е запечатал в своя пътепис от далечната 1673г. Наличието на подобни архаични аналогии в носията на българите несъмнено свидетелстват, че старите българи са народ, който е тясно свързан със земите, където е била почитана тази Богиня. Колкото и трудно да е за осмисляне това са факти, които категорично посочват и същината на корените ни.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Фрагменти от статуи на Богинята от различни периоди - отново от Фригия

Изображения на Кибела със същата шапка, ръцете са в поза адорация а по краищата на ръкавите се вижда везба

Бъз съмнение най-популярната мъжка шапка в българската носия е калпакът. Българите не са единствения народ, който носи такава шапка. Калпакът е кожена шапка от агнешка вълна, за която не е особено трудно да се досети човек, че появата ѝ датира заедно с появата на скотовъдството. От територията на България съществуват антропоморфни изображения на фигури с калпак още от средния неолит.

Кликнете върху изображението за да уголемите / 

1. Средния неолит (ок. 5700-5300 г. пр. Хр.),открита в праисторическо селище от западна България 

2. Монета с лика на император Константин изобразен с калпак. Той е тракиец по произход, роден в Ниш. Сердика (София) е бил любимият му град. Наричал го е „Моят Рим“. Неговият роднина Юлиян Апостат свидетелства, че Константин е от тракийски произход.

Последният тип шапка, която ще разгледам, е от Манасиевата хроника, където е изобразен българския владетел син на Крум, строителят Муртагон (Омуртаг). За съжаление това изображение е тенденциозно подминавано и съвременните ни художници изобразяват Муртагон и другите ни владетели под диктовката на актуалния стереотип. Преди това бяха монголоиди, а сега те биват изобразявани най-вече с черни коси и очи. Това предполага да ни свързва с онези народи в Иран. През хилядолетията предците ни безспорно са били част от цивилизоването на редица народи, но това по никой начин не посочва прародината ни сред онези народи. Всъщност реалните изображения на българи, които съществуват от средновековни източници категорично ни позиционират като типичните антропологични типове за Балканите, характерни и преди 10 000 години . Представители на народа ни има с всички цветове коси. Мутацията на сините очи е всеизвестно, че се е появила именно тук в причерноморието. Светлите очи са мутация на кафявите. Не е ни най-малко пресилено да се каже, че всички народи, които имат представители със сини очи, могат да търсят своите корени в причерноморието.

Кликнете за да увеличите изображението / Миниатюра от Манасиевата хроника с изображение на Муртагон

Съвременна разработка по изображението от Манасиевата хроника

И така… Шапката, с която е изобразен Муртагон, е позната като „Фрийгийска шапка“ и се явява като етикет на тракийските и скитските народи. За да бъде един владетел изобразен с нея, това говори много както за него самият, така и за народа му.

Ще завърша тази публикация с няколко нестандартни изображения, които убеден съм ще провокират вашите стереотипи. Макар, че за мнозина те ще бъдат „смехотворни“, аз държа да ги видите.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Аспарух с дружината си на път към Дунава. Рисувана е през 1867-1870 Маслени бои, платно, 68 х 84. Неин автор е Николай Павлович (1835-1894) Картината може да бъде видяна в националната художествена галерия.

Кубрат и синовете му. Илюстрация от книгата "Идель Болгарстаны". Книгата е писана за историята на Волжка България, но и като цяло на българите. Авторите са от днешен Татарстан.

Кликнете за да уголемите изображението

Аспарух преминава Дунава и пристига в Мизия. Автор: Николай Павлович

Кликнете за да уголемите изображението

Българска историческа композиция. Автор: Николай Павлович

Кликнете за да уголемите изображението

Крум. Литография, 1870 г. Автор: Николай Павлович.

Николай Павлович е възрожденски художник, роден е на 9 декември 1835г. в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане, и брат на лекаря Димитър Павлович. Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. 

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с разселението на българите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.

Използвана литература:

1. Преписка от Габровско евангелие (Сведението дава Илия Пехливанов)
2. Дигитално копие на пътеписа на Соломон Швейгер можете да видите ТУК
3. Пътеписът на Едуард Браун можете да видите текст ТУК и ТУК
4. Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1.
5.  "Българското везмо и изтокът" Тачо Танев, София 1941
6. Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.
7. "Средновековния болярски костюм - прототип на габровската женска носия" Мая Джамбазова

Използвани изображения:

Всички използвани изображения в публикацията са или авторски на създателя на публикацията, или с цитиран автор и източник. Изображенията не са използвани с комерсиална цел, а единствено като илюстративен материал. Всички те са свободно съществуващи в мрежата на принципа на споделяне или по правилото на цитирания източник.  

Най-четените статии в "История в шевици"

Здравейте приятели на везбената традиция! В настоящата публикация ще ви представим най-четените 14 статии от последните три години в блога на "История в шевици".

 

„Българските шевици – произход и значение”

Прочетена: 15 929 пъти

„Българските шевици – произход и значение”  Част I - продължение 

Прочетена: 12 768 пъти

„Свастиката - забраненият символ, закодиран в шевиците”

Прочетена: 6 706 пъти

„Канатицата: Значение и предназначение. II част”

Прочетена: 5 558 пъти

„Канатицата: Значение и предназначение. I част”

Прочетена: 6 219 пъти

„Елбетица”

Прочетена: 3 636 пъти

„Старите фотографии като средство за етнографски изследвания”

Прочетена: 3 386 пъти

„Баба Гаца – Дъгата, скрита в черно-бяла снимка.”

Прочетена: 2 280 пъти

„Праисторическата древност в помашките обичаи”

Прочетена: 12 480 пъти

„Взаимовръзката между татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност - I”

Прочетена: 12 480 пъти

„Взаимовръзката между татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност - II”

Прочетена: 5 498 пъти

„Взаимовръзката между татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност - III”

Прочетена: 4 174 пъти

„Свещеното семе и зараждането на живота. I част”

Прочетена: 1 874 пъти

„Свещеното семе и зараждането на живота. II част”

Прочетена: 1 421 пъти

Общата цифра на читателите на "История в шевици" за три години е 181 287. Надяваме се с това да сме допринесли за възраждането на интереса към тази древна традиция. Ще продължаваме да се трудим за нейното опазване.

През изминалите години проектът "История в шевици" създаде "Фестивал на шевицата" в град Белослав, който се радва на голям интерес. 

Тази година той ще се проведе на 8 и 9 септември. Повече за Фестивала можете да научите ТУК

През 2018г. на 1 март съвместно с Радослав Радков и Читалище "Съзнание" организирахме жива изложба от 28 носии от цяла България. Интересът към изложбата също беше огромен.

Отново тази година проектът "История в шевици", "Читалище съзнание" и Радослав Радков със съдействието на община Белослав организира на 23/24 юни "ВСЕНАРОДНО ВЕСЕЛИЕ" с носия на Авренската поляна. 

Благодарим на всички, които през тези години ни подкрепяха и станаха наши сподвижници!