За някои архаични аксесоари при българите

В тази публикация ще споделя някои интересни факти относно типове шапки, които са регистрирани от пътешественици по нашите земи в далечната 1600 година. 

Когато мнозина съвременници видят илюстрации на пътешественици, рисували българи в техните облекла, съм виждал как в тях настава голямо объркване. Често тези фотографии се споделят в пространството, което предизвиква реакции на почуда, последвани от прибързани коментари, които отричат това да са илюстрирани българи от онези години. По-странно е, че забелязвам подобни реакции и в академичните среди. За да се коментират едни подобни исторически източници определено са нужни много специализирани познания. Нужно е да се взима предвид и че това са дрехи от една доста отдалечена епоха. Също така и художествените умения на пътешествениците не трябва да се подценяват. Срещам и коментари (дори на академични работници), които твърдят, че народните ни носии са такива, каквито ги познаваме от най-ново време само и единствено заради влиянието на османското присъствие. Изказванията градират дори до крайности, в които българската носия да се класифицира като производна на турските. Несъмнено петвековното османско владичество е оказало значително влияние особено сред това население, което е приело исляма. Там част от облеклото се е променило на верска основа поради някои чисто религиозни причини. Външни влияния в облеклото на българите има дори сред християнските среди. Съществуват достатъчно свидетелства за верски забрани и сред православни и сред католически общности. Така например двурогото забраждане е изчезнало в някои католически средища поради подобни причини. Дрехите също са претърпели известни промени, а везбата по ризите намаляла. Тези забрани са били налагани от католически свещеници от италиански произход. Такива ограничения са налагали и гръцки православни свещеници. Например в началото на 19 век официално е забранено да се носи сокая от омъжените жени. Виждайки в него знак за славното и царствено минало на българския народ, гръцкият владика на Търново – Иларион забранява да се носи сокая. Той заповядва то да се изземва от жените и да бъде унищожавано. Писмени свидетелства за това има в габровското евангелие. Сокаят е оцелял само в предбалканските селища. Изпълнителите на заповедта на Иларион не са предполагали, че бедните също са го носили (така успява да оцелее).

И.Д. Мърквичка. Баба съ сукай стъ Габровскитъ колиби №21. Придв. Печ. въ София

Не това обаче е предмет на тази публикация. В облеклото на старите българи се наблюдават множество архаични елементи и мотиви. За нещастие много наши съвременници трудно могат да повярват и приемат, че това е възможно. Причините са много. Редица стереотипи и „научни“ доктрини здраво са хванали съзнанието не само на обикновения българин, но и на най-висшите ни кръгове. Ще посоча само един от тези затвори на свободната мисъл: „Българинът не трябва да бъде свързван с коренното население на Балканите. Той по всякакъв начин трябва да бъде посочван като пришълец. Така се парират естествените наши претенции пред великите сили, не само за отдавна изгубени български землища, но и към територията, която за момента все още обитаваме“.

И така, ще започна с изображение от един пътепис на Соломон Швейгер.

Соломон Швейгер

Саломон Швейгер (1551-1622) е немски лютерански теолог и дипломат, син на нотариус. Изучавал е класика в Университета в Тюбинген и е назначен за капелан на посолството на Хабсбург в Истанбул, оглавявано от посланик Йоахим фон Синджендорф. Швейгер започва да пътува от Виена през 1577 г. Той е член на дипломатическа мисия, изпратена от император Рудолф ІІ до султан Мурад III. Пътува до Истанбул през Югоизточна Европа по суша. Швейгер остава в Истанбул до 1581 г. и след това пътува до Египет, Палестина и Сирия. При завръщането си Швейгер отплава от Крит до Венеция и по-късно стига до Тюбинген. Остава член на духовенството, служи в различни градове и умира в Нюрнберг.
Често кореспондира с хуманиста Мартинус Крусий, който публикувал писмата си през 1582 г. Ръкописният албум на Schweigger, споменаващ различни изтъкнати личности от антуража на Патриаршията, с които се е срещал в Истанбул, се съхранява в Библиотеката на Тюбинген. Швейгер е първият, който превежда Корана на немски език през 1616 г. За своя превод той използва италианската версия, която на свой ред се основава на латинския. Книгата на пътуванията му е публикувана през 1608 г. Гравюрите на дърво и неговият текст свидетелстват за проницателният поглед на автора върху живота, институциите и обществото в Османската империя.

Кликнете върху изображението за да го уголемите / Източник: ТУК

Някъде между 1577-1608 Швейгер минава в земите между Ниш и Пирот, където прави гравюра на български селяни. Илюстрираните са планинци в кожени дрехи. Прави впечатление интересната шапка на мъжа и умишлено изведената встрани прическа на жената. Косата ѝ е вплетена по особен начин. За това и авторът ѝ прави и изображение в близък план, но това си е изцяло за нова публикация, поради което няма и да я коментирам за момента. 

Реакциите, които съм виждал и последвалите коментари са изключително разнообразни. 
Ето някой от тях. 

1. Не е възможно това да са българи. 
2. Няма начин това да са дрехи на българи.
3. Художникът е рисувал пълни съчинения. 
4. Ето защо не трябва да се вярва много на художествените изображения. 
5. Някой му е подарил шапката.

Ако обаче не сте от хората, които подхождат емоционално, може би ще поискате да разберете повече за изображението, за книгата, за автора и да проучите въпроса по-задълбочено и чак тогава да опитате със заключения. Соломон Швейгер всъщност е рисувал изображенията от натура. Хората са му позирали. 
По същия този начин е рисувал и друг пътешественик през Българските земи, който отново рисува българи и то от централния балкан. Барон Луи дьо Курменин рисува българи от Габровско през 1624г.

Българи от централен балкан / Източник ТУК

Неговите творби също са правени от натура. Отново виждаме същата шапка регистрирана 24 години след Швейгер. 
Тук ще коментирам изображенията и на мъжа, и на жената, която по вероятност е девойка. Всички български семейства преди индустриализацията произвеждат сами дрехите си. „От 6-7 годишна възраст момичето се отдават на чисто женските задължения в домакинството, в т.ч. направата на тъканите и дрехите за своя чеиз. … От 13 до 15 годишни влизат в стана да тъкат. Започват да везат първо на платно, до усвояване на техниката, следва същинското везане на облекло …“ (Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.). Облеклото на българите си има своята семантика и независимо от статуса им е било добре украсено. Макар в определени периоди на различни места и поради различни причини тази пищност и колорит да е била забранявана. При мъжа се виждат обувки с подметки.

Закопчаването му е разпространено в османската империя и сред християни и при някой от облеклата на войници в османската империя. Ризата му е везана с широки ръкави. Такива са по-архаичните ризи. В по-ново време присвиват ръкава с маншет. 

Панталонът е тип беневрек. Шопите и до днес го ползват. Връхната дреха е дълга. При жената единственото странно е липсата на забраждане, но и това може да се обясни. Косичници, които се вплитат в косата се ползват на много места в българско землище. Първоначално това е същинската коса на момичето, което се плете. Когато се подстригва, косата не се изхвърля а от нея се правят косичниците. 

Източник: ТУК

Косичникът от илюстрацията на Луи дьо Курменин е пълна аналогия на тази фотография на девойки от Софийско.

И мъжката, и женската риза са извезани. 

Соломон Швейгер рисува мъже с подобни шапки и в земите на днешна турска Тракия. 

Първоначално счетох, че тази особена шапка би могла да е вариация на античния петатос - овчарска шапка с която често е изобразяван Бог Хермес. Нейните късни версии са с рязана периферия, но в последствие Боян Петров ми насочи вниманието към шапка, която съществува в османската империя като ловджийска с широко разпространеност както в Азия така и на Балканите. Вариации на тази шапка се открива и между някой от пехотинците в османската империя. По-интересното е, че в повечето случаи носителите на шапката се явяват представители на християнското население. Това е посочено и от Соломон Швейгер. Мнението на Петров е, че тази шапка е въведена по политически причини и вероятно е първата която показва османско поданичесто на християнското население. Едни от най ранните изображения на българи след османското завоевание са с нея. 

Проучих  добре информацията която ми бе подадена и считам, че Боян Петров е прав и прототип на шапката е ловджийската а не овчарската. 


Някъде между 1644-1673 англичанинът Едуард Браун води дневник по време на проучванията си за златни, сребърни и медни залежи из Европа, а също така и на минералните извори. Минавайки през нашите земи той описва невероятната природа, но и премеждията си през нощите, когато вълците са им създавали проблеми. Разказва, че градските ни селища били пълни с кучета, които нощем бродели свободно и било напълно невъзможно някой да се приближи до града незабелязано. Неговият пътепис не е толкова богат на илюстрации, както този на Соломон Швейгер. Той илюстрира неща извън специализираните си проучвания само ако е бил изключително впечатлен. Именно поради тази причина в книгата му намира място и рисунка на българка от онези времена. Той е впечатлен както от облеклото ѝ, така и от топлото отношение. Ето как го описва:

„To the Women we gave small pieces of European Coines; and I was much thanked by a Bulgarian Woman, for a bright cinq sols piece, which she added to the dress of her Head, over her Fore-head, with other Coins she had there before; some of them wearing Duckets of Gold, and Pearl, and Stones of value upon that Part, which make no unhandsom show.“

„На жените, на които дадохме малки монетки европейски парички; изказана ми бе голяма благодарност от една българска жена, за ярката цинкова паричка, която тя приши (добави) на шапката над челото ѝ заедно с другите монети, които имаше; някои от тях със златен мотив, перли и камъчета (подразбира се тези цветните, като скъпоценните), добавящи стойност на частта, което не я прави непривлекателна за показ (не я прави кичозна).“

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Трудно е да се коментира до каква степен авторът детайлно е изобразил облеклото на българката, но ето в най-общи линии какво виждаме на изображението. Шапка, която е украсена с монети на няколко нива. Първата редичка е по самото чело. В задната си част към шапката има прикрепен воал. Дрехата (ризата) е с везани ръкави, пазва и поли. Препасана е с колан, на който са закачени ключове. В ръката си държи тиква. Обута е в обувки с подметки. 

Нека ви споделя какви коментари съм видял и по отношение на това облекло: 

- „Това не може да е българка.“ 
- „Какво е това цукало на главата ѝ? Абсурд! Нямаме такова чудо в носиите си!“ 

Отново държа да подчертая, че и Едуард Браун рисува от натура. Той всъщност е бил отседнал в къщата на тези българи, където е бил толкова впечатлен от облеклото на българката, че илюстрацията е включена в пътеписа му.

Подобни коментари са доста импулсивни и подсказват непознаване на материята. Нека проверим дали имаме подобни „шапки“ и каква е тяхната история.

Този тип „шапка“ за глава е илюстрирана и на българка от Македония и публикувана в Париж през 1780г.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Отново виждаме украсата от монети, чиято първа редица върви по челото и продължава нагоре. Тук има и допълнителен елемент. Лента с монети виси като подбрадник. Бижутата са обици и два реда огърлици. В задната част отново има воал (кърпа), която виси. Косата е сплетена на множество плитки и се спуска на гърба на жената. Везба или украса виждаме на пазвата и маншетите на ръкавите. Жената е опасана с пояс и също е с обувки, които имат подметки.

Нека сега ви покажа и носия, която няма да ви изглежда толкова странно и ще направя сравнителен анализ на изображенията.

Кликнете върху изображението за да уголемите

Този акварел е илюстрация към книгата на Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1. Носията е на млада жена от село Якимово (Прогорелец) от района на Лом, средата на XIX век.

Воала – кърпата, която всъщност може да виси отзад се ползва и за забраждане. Отново виждаме наниз златни пендари на челото, веднага над тях следва по-разредена редица от сребърни или от друг метал на върха на цилиндричната шапка отново има монети.

На следващия акварел е изобразено самостоятелно самото украшение за главата - от същата книга и същото село.

Архаичните елементи в носията имат не само косвена, но и пряка връзка с най-старите вярвания на предците ни. Те се явяват гласът на миналото, историята и произходът на нашия народ. Тук се крие и една от причините многократно да са се правили опити тези атрибути и специфики да бъдат унищожавани. По този начин бъдещите поколения няма лесно да открият истината за коренната си принадлежност, а тяхното съзнание ще се явява мека глина в ръцете на умели геополитически стратези.

Вече уточнихме, че в облеклото на българите и неговата ритуална семантика, което то безсъмнения притежава, са се съхранили древни вярвания. От праисторически времена народът ни е почитал Великата Богиня Майка. Владетелите на траки и скити не са можели да се възкачат на трона без нейното благоволение. А тъй като жената в много етапи от живота си влиза в роля като персонификация на Богинята, в носията присъстват чисто ритуални атрибути като свидетелства за това.

Кликнете върху изображението за да уголемите

Това е статуя на Кибела, открита в Бугазкьой (някогашна Фригия), част от съвременната територия на Турция. Страбон и Херодот твърдят, че фригите са тракийско племе. Виждаме отново същата шапка, корниза от монетоподобни нанизи, увенчаващ челото на Богинята.

Кликнете върху изображението за да уголемите

На следващото изображение е релеф на фригийската Кибела открит в Анкара, виждате дори кърпата, която виси свободно в задната част.

Следващите изображения са от статуи на Кибела от различни периоди, но отново от Фригия. При тях добре се вижда както самата шапка, така и забраждането. Без съмнение това е прототипа на украсата, от която е бил впечатлен Едуард Браун и я е запечатал в своя пътепис от далечната 1673г. Наличието на подобни архаични аналогии в носията на българите несъмнено свидетелстват, че старите българи са народ, който е тясно свързан със земите, където е била почитана тази Богиня. Колкото и трудно да е за осмисляне това са факти, които категорично посочват и същината на корените ни.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Фрагменти от статуи на Богинята от различни периоди - отново от Фригия

Изображения на Кибела със същата шапка, ръцете са в поза адорация а по краищата на ръкавите се вижда везба

Бъз съмнение най-популярната мъжка шапка в българската носия е калпакът. Българите не са единствения народ, който носи такава шапка. Калпакът е кожена шапка от агнешка вълна, за която не е особено трудно да се досети човек, че появата ѝ датира заедно с появата на скотовъдството. От територията на България съществуват антропоморфни изображения на фигури с калпак още от средния неолит.

Кликнете върху изображението за да уголемите / 

1. Средния неолит (ок. 5700-5300 г. пр. Хр.),открита в праисторическо селище от западна България 

2. Монета с лика на император Константин изобразен с калпак. Той е тракиец по произход, роден в Ниш. Сердика (София) е бил любимият му град. Наричал го е „Моят Рим“. Неговият роднина Юлиян Апостат свидетелства, че Константин е от тракийски произход.

Последният тип шапка, която ще разгледам, е от Манасиевата хроника, където е изобразен българския владетел син на Крум, строителят Муртагон (Омуртаг). За съжаление това изображение е тенденциозно подминавано и съвременните ни художници изобразяват Муртагон и другите ни владетели под диктовката на актуалния стереотип. Преди това бяха монголоиди, а сега те биват изобразявани най-вече с черни коси и очи. Това предполага да ни свързва с онези народи в Иран. През хилядолетията предците ни безспорно са били част от цивилизоването на редица народи, но това по никой начин не посочва прародината ни сред онези народи. Всъщност реалните изображения на българи, които съществуват от средновековни източници категорично ни позиционират като типичните антропологични типове за Балканите, характерни и преди 10 000 години . Представители на народа ни има с всички цветове коси. Мутацията на сините очи е всеизвестно, че се е появила именно тук в причерноморието. Светлите очи са мутация на кафявите. Не е ни най-малко пресилено да се каже, че всички народи, които имат представители със сини очи, могат да търсят своите корени в причерноморието.

Кликнете за да увеличите изображението / Миниатюра от Манасиевата хроника с изображение на Муртагон

Съвременна разработка по изображението от Манасиевата хроника

И така… Шапката, с която е изобразен Муртагон, е позната като „Фрийгийска шапка“ и се явява като етикет на тракийските и скитските народи. За да бъде един владетел изобразен с нея, това говори много както за него самият, така и за народа му.

Ще завърша тази публикация с няколко нестандартни изображения, които убеден съм ще провокират вашите стереотипи. Макар, че за мнозина те ще бъдат „смехотворни“, аз държа да ги видите.

Кликнете върху изображението за да уголемите / Източник ТУК

Аспарух с дружината си на път към Дунава. Рисувана е през 1867-1870 Маслени бои, платно, 68 х 84. Неин автор е Николай Павлович (1835-1894) Картината може да бъде видяна в националната художествена галерия.

Кубрат и синовете му. Илюстрация от книгата "Идель Болгарстаны". Книгата е писана за историята на Волжка България, но и като цяло на българите. Авторите са от днешен Татарстан.

Кликнете за да уголемите изображението

Аспарух преминава Дунава и пристига в Мизия. Автор: Николай Павлович

Кликнете за да уголемите изображението

Българска историческа композиция. Автор: Николай Павлович

Кликнете за да уголемите изображението

Крум. Литография, 1870 г. Автор: Николай Павлович.

Николай Павлович е възрожденски художник, роден е на 9 декември 1835г. в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане, и брат на лекаря Димитър Павлович. Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. 

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с разселението на българите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.

Използвана литература:

1. Преписка от Габровско евангелие (Сведението дава Илия Пехливанов)
2. Дигитално копие на пътеписа на Соломон Швейгер можете да видите ТУК
3. Пътеписът на Едуард Браун можете да видите текст ТУК и ТУК
4. Мария Велева и Евгения Лепавцова „Народная одежда болгар в Северной Болгарии в XIX и начале XХ вв.“ – Том 1.
5.  "Българското везмо и изтокът" Тачо Танев, София 1941
6. Радослава Ганева, „Знаците на българското традиционно облекло“, 2003г.
7. "Средновековния болярски костюм - прототип на габровската женска носия" Мая Джамбазова

Използвани изображения:

Всички използвани изображения в публикацията са или авторски на създателя на публикацията, или с цитиран автор и източник. Изображенията не са използвани с комерсиална цел, а единствено като илюстративен материал. Всички те са свободно съществуващи в мрежата на принципа на споделяне или по правилото на цитирания източник.  

Свастиката - забраненият символ, закодиран в шевиците

Един от най-опорочените, но в същото време изключително древен символ, е този на свастиката. Историята му е отредила, както периоди, в които той е бил от изключително значение за ползвателите си, така и периоди, в които е напълно забранен и отречен, заличаван и сатанизиран. Не е тайна, че Хитлеристкия режим е отговорен за това отношение и за съжаление той остава неразбран не само от тези, които го отричат, а и от тези, които продължават да го идентифицират с Хитлер и да го ползват като своя емблема.

Фрагмент със свастики от добруджанска възглавница

За неговото значение и сила са изписани стотици книги. Изнасяни са множество научни лекции и са сътворени десетки филми, които по един или друг начин са засягали тематиката. Тази публикация ни най малко ще изчерпи темата, но ще направи опит да донесе разбиране и баланс в онези, които желаят да надникнат зад завесата на миналото.

Днес, когато отново като дежавю се повтарят определени събития, изцапани с кръв и политическа жлъч, човечеството се нуждае от правилно разбиране и осъзнаване на смисъла и предназначението на символите, които са устояли на времето и продължават да служат като комуникационно средство между видим и невидим свят. Българите повече от всеки друг народ трябва отново да усвоят това познание, защото то е свързано както с тяхното възникване, така и с тяхното предназначение в общата картина на човешката цивилизация.

Като начало ще посочим, че свастиката като графичен символ подобно на много други има и реверсивна вариация, тоест тя съществува и в негатив, и в позитив. Действието й е вихрово - сиреч въртеливо, но и двупосочно. Тя може да изобразява както градивната сила в мирозданието, така и деструктивната. Това е същината на създанието, така е устроен света. Между двата полюса трябва да има баланс. Съществуват огромно количество вариации на свастиката, но в същината си тя има две състояния: въртяща се надясно (градивна сила) и въртяща се наляво (деструктивна сила). От санскрит ни е известно и най-древното й название. "Свастика". Су- (сродна на гръцкото ευ-), означаващ добър, добро, и -асти – езикова абстракция на корена ас 'да бъда'. Така се получава свасти, което означава благосъстояние. Наставката - ка служи за образуване на умалителни, и свастика буквално означава малко нещо, свързано с благосъстоянието Най-старите свастики се откриват в ареала на северното причерноморие и Балканите. Датирани са на 12 и 8 хиляди години. Тук можете да видите таблица, илюстрираща миграцията на този символ. За сериозните изследователи на тази материя е пределно разбираемо, че възникването на този символ е в причерноморския ареал, Балканите и северното причерноморие. Съответно населението, което е обитавало и обитава до днес тези територии, е носителя на нейното предназначение и смисъл и е причина за нейното разпространение. С две думи, отговорът е тук!
За да придобием правилно разбиране за концепцията на символния език, трябва да схванем, че той често е двуполюсен и че чрез балансиране (комбиниране, съчетаване) на двете полюсни значения, получаваме трети символ, който е носител на двата по стари. В това се състои основния закон за майчинство и бащинство, което довежда нов живот (трето същество, носител на генната информация и на майката и на бащата).

Ето някой от графичните символи, които съществуват в реверсивни вариации : пентаграм, християнски кръст, тризъбец, свастика, триъгълник. Те могат да бъдат огън и вода, война и мир, смърт и живот, земя и небе, мъж и жена, слънце и луна. Когато са изобразявани една до друга, фигурите се хармонират. Ако те се слеят се получава нов комплициран символ. Обикновено тези усложнени символи представляват самата структура на вселената. За да се разбират правилно и да бъде осъзнато предназначението им те не трябва да се отричат. Отричането или заличаването им не ги унищожава, тъй като тези пиктограми се съдържат в самата природа. Те са буквално навсякъде. Неразбирането ни как работят те поради отричане или заличаване, всъщност не ни защитава, а ни прави уязвими. Незнанието е тъмнина, а именно там сме най-незащитени. Не е нужно да позволяваме на страха да ни контролира. Страхът съществува и се ражда там, където е тъмнина, сиреч незнание.

Ако сте съгласни с гореказаното, сте готови да разберете и повече за свастиката и какво общо тя има с нас, българите, и защо тя присъства и ни следва от самото ни зараждане като народ. Добре известно е, че думата свастика произлиза от санскрит "су асти" и означава буквално „да бъде добро”, своего рода пожелание за благополучие, благосъстояние и щастие. Неслучайно използваме думата "щастие", защото тя е твърде близка по звучене и смисъл до „суасти”. Как обаче това има взаимовръзка с нашето начало, за да стигне до арийските селения в древна Бактрия (Балхара) и Северна Индия? Ще го разберем не само от фактите, че самите ни гени и етноним говорят за арийската връзка, но и от разбирането как именно това се случва.

Съществува сказание сред волжките българи съхранено във вид на песни, което разказва как божеството (което отговаряло слънцето да функционира хармонично) и божеството (което пък от своя страна отговаряло за луната) станали божествена двойка. Мар (слънцето) и Умай (луната). От тази любов се родили редица божества, заради което Умай (Омая - майка) почнала да се нарича майка на боговете или богинята-майка. Един от първите им трима сина се наричал СУБАН (Субаш, Сабас). Синът на слънцето, единствен между всички останали божества, който се жертвал за хората. Лично той станал покровител на народ, който той създал обединявайки седем племена. Неговото име ни е известно и като Сабазий, а от еленистичните извори ни е известен като Дионис. Бог на възраждащата се природа, но и на умиращата. Животни и растения се движели и живеели под неговата благословия. С него идвала пролетта.

Оброчна плочка на бог Асдулес от Мелник,
 214 г. сл. Хр. Епитет на Тракийския конник
в синкретизъм с Дионис

Диктувал плодородието, приплода, жътвата. Той владеел силата на изобилието. Често се трансформирал в различни животни - елен, бик, лъв, кон, дракон (змей), гарван. Понякога бил изобразяван като конник или юноша с плитки. Името му означава най-вече СПАСИТЕЛ, но се превежда и като ПАСТИР. Смисълът се съдържа в самото понятие СПАСИТЕЛ. Онзи, който се грижи, пази, пасе. ПАСИТЕЛ. Той споделил с народа си толкова много знания, че издигнал подопечните си на такова равнище, което за всички околни народи ги приравнявало с боговете. Започнали да ги наричат божествени пеласги (беласги), богари (божи хора, народа на Бог). Във волжко-българската летопис те са известни под името именци и синди. Именците са болгите, беласгите, а синдите - това са ариите. Ето как това образувало самия ни етноним болг-ари. Така започва и волжко-българската летопис.
"Началото на българите е в племената Имен и Синд." 

Сказанието разказва, че син на Сабазий на име Боян Локбър, който се родил далеко във вътрешността на Азия, формира силна армия от пет рода тузи и започва да завладява народ след народ. Така той достига до черноморска скития и Балканите. Ясно е описано географското разделение на Балканите. Северната част се наричала Миджан (Мизия), южната Арджа(Аркадия, Арголида) и средната част Бирак (Анаграма на Перке едно от най старите имена на Тракия). Разказът продължава с описание на местното население като ги нарича саклани, сиреч скити. После дава кратки описания за бита им, където става ясно, че се говори за праисторически времена. Срещу Локбър и армията му се изправят седем племена. Някой други се изплашили и избягали, но тези седем се съюзили и приготвили за битка. Тези племена се нарекли по името на едно от тях, най-голямото и най-силното (Ази-Аси; континентът Азия носи името именно на този народ, а в скандинавската митология те се превръщат в пантеон). Битката започнала на територията на Мизия. Съюзът имал слабо място. Ръководел се от седем лидери, а това създавало проблеми. На всичко отгоре в разгара на битката арджайците - южните балканци, напуснали бойното поле. Мизия и Тракия били превзети, а разбитите шест племена се изнесли към Македония, където било царството на майката на Сабазий -Умай или Макя (Мак, Маг) на езика на местните саклани, което освен майка означавало и вълчица, по чието име се назовало и царството. Тя често приемала образа на вълчица, един от зооморфните й образи.

Барелеф от некропола на Рицария експониран в НИМ

В самото сказание Македония е назована като област на част от Бирак (Тракия).
Когато Богинята видяла какво направил Локбър, който вече атакувал и Македония, помолила Сабазий да изгони тузите на Локбър от Македония. Останалите шест саклански племена обаче се заклели във вярност на Сабазий и го уговорили да ги поведе, за да освободят вече превзетите части на Балканите. Тези шест саклански племена, които бяха приели името на най-голямото и силно племе от тях асите, отново сменили името си посредством ритуал на посвещение към Сабазий и вече се назовавали по неговия епитет Трак (Дракон). "Искали сакланите да измият срама от поражението и се нарекли траки". Когато тръгвали на бой, те издигали глас с бойния вик "Трак" за това тузите от тогава вече наричали балканските българи траки. И колкото и странно да е за някои, според сказанието аси, саклани (скити), траки са само някой от имената, с които били наричани българите.

Тук сказанието развива действието на битка в Тракия, вероятно някъде в полите на Стара планина, която тогава се казвала Имен (Аим, Им) между Сабазий и Локбър. Тя била междуличностна, за да не се пролива повече кръвта на войните. Сабазий сключил споразумение, че който победи, на него ще се покорят и двете армии. В първата част от легендарната битка преимущество взема Локбър и почти надвива Сабазий, като избива меча от ръката му, но се намесва богинята- майка и заплашва с лъка си, че ако Локбър посече Сабазий, тя ще простреля него. Сабазий смъмря майка си и подновява боя, както е била уговорката, без външна намеса. Във втората част от битката Сабазий се оказва по-ловък и поразява Локбър. Тук ще цитирам самото сказание, за да го видите в неговата сказателна форма. Паднал Локбър, поразен от меча на баща си и казал:
“Жалко, че умирам, без да съм видял баща си! Той напусна майка ми, когато бях в утробата й, но аз не му се сърдя, нали той е бил войн. Искаше ми се да приличам на баща си и да извършвам велики и славни подвизи. Навсякъде воювах аз, за да спечеля слава, мислех си: “Тогава не ще се срамувам да се явя пред баща си!”. Остави той на майка ми една байга със знака на Субаш... (свастика) а майка ми наричаше баща ми с името Сарман (Самар,Шумер)!”. Провикнал се Субаш - това негово име - Сарман - знаели само майка му и жените му. Разкъсал той доспехите на гърдите на сина си и видял там своята байга. Разбрал той, че е убил собствения си син и горчиво заплакал, ридаейки през сълзи: “Не умирай, синко, нали най-сетне се срещнахме! Гордея се с това, че имам такъв син! Когато ти, синко, излезе на бой срещу мен, аз бях поразен от твоята мощ. Помислих си: “Не ми отстъпва той в честен бой. Как между хората е могъл да се роди такъв юнак?!”. Когато се биехме, помислих си: “Не е позорно да се умре от ръката на такъв боец!”. Ти би ме победил - нали изби вече моя меч, и ако не се бе разсеял, щеше да победиш. Защо ли взех аз своя чедар, по-добре ти, синко, да ме бе убил! Така нетърпима е за мен раната на един детеубиец, тя ще ме изгаря докато съм жив!...”. Три дни се били те и три дни Субан оплаквал смъртта на сина си на страшния Локбър. А войните им при това стояли един срещу друг и също ридаели от жалост към своите вождове. Когато Субан в горест започнал да дере лицето си и да се бие до кръв със своя камшик, така взели да правят и всички войни: толкова голяма била скръбта на войните... Като оплакал сина си, Субан поставил тялото му на платформа, а платформата поставил на клоните на огромния дъб Имен-Дума. При това той казал: “Нека Тара се разпореди с теб! Нека Всевишният те върне на нас! А аз, в твоя чест ще добавя към името си твоето - Боян - и името на това дърво - Имен!”. После алпът казал на хората: “Искам в памет на моя син вие да станете един народ!”. Жалостта размекнала сърцата на хората и бившите врагове решили да станат един народ. 6-те азакски племена приели 5-те тузки родове като седмо племе и станали една суба. После тези 7 племена станали единния български народ, а отначало, в чест на Локбър приели името “имен”. Мястото на гроба на Локбър било наречено Дума, а когато дъбът остарял - Иске Дума. Оттогава част от именците започнала да говори на тузкия език, наричан локърски. А останалите именци продължавали да говорят на саклански, но приели множество тузгарски думи. Затова макар названията на 7-те именски племена да се произнасяли различно, всички именци ги разбирали."

Тук е мястото да се упомене че тузите, които като шесто племе се присъединили към народа на българите, останали да живеят в поволжието с тамошните болг-ари. Там дори сакланите започнали да говорят тузки (тюркски).На всички останали места сакланите (бидейки българи) продължавали да говорят стария си език, който и до днес е български. Това са така наречените славяноезични народи. След създаването на този народ лично от Сабазий (Дионис) се заражда най-древната и първа българска държава, която ни е позната под името ИДЕЛ (седем - племена). Тя е основана от друг син на Сабазий и първи легендарен цар на българите, наречен Аудан (Один), сиреч "първия". Въпреки, че сказанието дава сведения, които ще раздразнят едни, а ще накара възприятията на други да блокират, то посочва няколко изключителни момента.

1. Българският народ е създаден лично от Сабазий (Дионис).
2. Българите са най-старото население на Балканите.
3. Освен на Балканите, древните българи са живеели на части от Мала Азия, северното причерноморие и волго-уралието.
4. Името на континента Азия идва от българите.
5. Разселения на древните българи и Сабазий през хилядолетията са се разпостранили, буквално във всички посоки на света, носейки цивилизацията със себе си.
6. Свещеният съюз от седем племена, зародил народа на българите, е осъществен на Балканите и то конкретно в Тракия, която по това време се е наричала Перке (Бирак), но след съюза започва да се нарича Тракия, а балканските българи "траки"

Дионис-Сабазий седящ на трон и държащ

в ръка своя символ свастика

И най-важното и конкретно за това изследване е, че персоналният знак на Сабазий е бил свастиката, а той от най-близките си е наричан Сарман, Самар, Шумер.
Свастиката като пиктограма представлява най--просто казано слънце, но ако я анализираме ние ще видим, че тя се състои от два пресечени вихрови потока. Тези вихрови потоци, отразяващи в статично изображение движението на енергията на дясно или на ляво, според състоянието на самата свастика, съществуват и по отделно. Можем да ги открием като един от най-типичните символи, използван от праисторически времена в керамика, татуировки, шевици, петроглифи и т.н. Те съставляват и са представени като един изцяло нов символ, повече известен ни като ИН и ЯН (Г).
Мнозина може би ще се изненадат, а други не съвсем, но колкото и крещящо с намек за болен фанатичен национализъм да звучи това, трябва да ви призная, че родината на ИН и ЯН (Г) не е Китай. Всъщност както много други подобни случаи, тази символика и философия е привнесена там още преди новата ера. Кое е "фанатичното" в това ли?

Шевица "слънце" от региона на Станке Димитрово / Национален етнографски музей

Истината е, че земята където възниква тази философия и това древно познание съдържащо се в символа за ИН и ЯН (Г) е нашата родина, но нека не бъдем егоисти и да я назовем с общото название БАЛКАНИТЕ.

Енергиите на СЛЪНЦЕ и ЛУНА изразени
чрез ИН и ЯН (Г) / женското и мъжкото
начало, нощта и деня.

Именно от тук се разпространява в Азия и Европа и по целия свят в наши дни. Както при много други древни символи и този също буквално очертава пътя на възникването си. Ние днес не знаем как се е наричал този символ в древността и за това ще използвам названието, което се е съхранило в Китай.

Ин и ян (ин – на опростен китайски: 阴; традиционен китайски: 陰; пинин: yīn; ян(г) - опростен китайски: 阳; традиционен китайски: 陽; пинин: yáng; eum-yang на корейски; на английски "yin and yang") в китайската философия и метафизика e концепция, която описва как двете привидно противоположни сили, енергии и принципи (които са част от тайдзи, на бълг. Великия предел. Великия предел е вечно разменящи се и преливащи се противоположности ИН и ЯН.) се допълват взаимно и преливат една в друга.

Burial inventory, middle Chalcolithic period (mid-V mill. BC.) Varna Necropolis II

Гробен инвентар, среден халколит (средата на V хил. пр. Хр.) Некропол Варна II

Фотография: https://www.facebook.com/VMBulgaria

Елбетица със свастики. Информацията, че е от Кърджали е погрешна, Шевицата е от района на Дупница избродирана през XIX век на ръкава на женска риза 

В горепоказаната елбетица от Кърджали чрез цветово внушение е демонстрирано въртеливото движение на свастиката. Показани са и съставните й елементи посредством обединяването на които получаваме самата свастика. Някои етнографи отказват да приемат, че това е свастика и обясняват елемента просто като вариация на стилизирано цвете. Да, тя се използва като кодиран символ и чрез флорални мотиви, но за всичко това си има причина. Тя е родовия знак, руна, пиктограма на Сабазий (Дионис), богът на възраждащата се природа. В тези два вихрови символа са показани вселенските творчески механизми. Ляво и дясно въртеливо движение, мъжко и женско начало, слънце и луна, живот и смърт.

Първи ред N1 капанска шевица (ръкав) от село Осенец / фотография Антон Анастасов
Втори ред N1 добруджанска шевица (ръкав) / фотография Дима Тодорова
Първи ред N2 българска шевица (ръкав) показана от Елица Димова
Втори ред N2 са показани вихровите елементи по отделно и как те взаимодействат, за да образуват свастика

 За да вникнем в дълбочина ще трябва да разгледаме S образния вихров елемент и да го анализираме безпристрастно. Казвам безпристрастно, защото ще навлезем в тематика чрез която се спекулира от самото християнство, тъй като образът, който сега ще обсъдим е изцяло сатанизиран. Става въпрос за образът на змията. Някои християни неправилно считат, че змията е изцяло негативен персонаж, но това далеч не е така. Самата библия в лицето на Исус Христос отрича изцяло негативния образ на змията "Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; бъдете, прочее, разумни като змиите, и незлобиви като гълъбите." Mатея 10:16
Би ли казал Исус на учениците си да БЪДАТ като змиите (разумни, а в някой преводи мъдри), ако образът на змията представляваше единствено и само злото? Разбира се, че НЕ, но малцина християни успяват да го прозрат, защо начинът им на мислене е изграден от учители угодно интерпретиращи какво точно се има предвид в изложеното в писанието. Ако желаете да разберете повече по тази тематика, прочетете следния материал тук.

В стари времена змията, съответно дракона или змея са споделяли в представите на древните и позитивен образ, и негативен. Това се наблюдава за редица други зооморфни митологични образи - този на гарвана, козела, овена, орела, лъва, бика, лисицата, вълка и т.н.

Сабазий VI – V пр. Хр

Ако си спомняте, сказанието по-горе разказва, че българите се назовали траки по един от епитетите на Сабазий Трак, който означавал Трак - Драк (дракон). Това е известно за Сабазий (Дионис) и от античните извори, той е изобразяван със седем змии около него. Понякога цифрата е различна, но змията често присъства като елемент при изображенията на Сабазий (Дионис). Волжко-българската летопис го нарича и с думата Барадж, което означава същото. Той се явява покровител и закрилник на българите.
Дионис бил слънчево божество според Макробий, когото траките наричали Себадий и който бил най-почитан в Тракия. От Уран и Гея се родили Збелсурд, когото елините наричат Зевс, Посейдон, Аид, Арес, Тетида, Ерида, Пан, Тея и Рея. Збелсурд се влюбва в Земела (Семела) - Земя, сиреч богинята-майка. Думата за земя и змия са с общ произход.  Образът на  (зъмя диалектна дума за змия ) змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата богиня–майка ЗЪМЯ ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей “рогата змия” от Нон (Nonn, Dion, VI,
155 – 223).

Причината да направим тези разяснения е защото елементите на свастиката могат да бъдат разчетени с образа на змията. S-образната пиктограма е най-първичната форма за изобразяването на змията, тъй като това са нейните основни движения. Изумително е как това същество се придвижва напред чрез движения на ляво и надясно. Движения ляво-дясно реализират при змията трета посока, а именно напред. Чрез баланса между ляво и дясно тя се придвижва напред.

Декорация на грънец от Халколита - Караново IV / 5500-4950 пр.н.е.

Изображението на двуглава змия от Карановския грънец е много показателен - всички дискутирани елементи, касаещи личността на Сабазий, присъстват: слънчеви символи, двупосочни вихрови движения, бяла змия. Разбира се, майката на Сабазий напълно споделя тези символи и затова често те илюстрират и самата Богиня-майка.

В материал на Юлия Боева и Любомир Цонев "Знакът на Мъдрата змия" този вихров символ е подробно анализиран. За по-задълбочено разбиране прочетете цялата публикация. Ето фрагмент от нея:

"Още Рибаков отбелязва, че знакът на Майката има два варианта – прав за движение надясно, според хода на Слънцето от изгрев към залез, и обърнат за движение наляво – според предполагаемия, въображаемия ход на невидимото “нощното слънце” от залез към изгрев. Първият принадлежи на светлинната Бяла Майка, представя идеята за движение от Божественото към човешкото и означава потъване на светлинното начало във веществения свят. Вторият, наляво, е знакът на веществената Червена Майка и се отнася до движението от човешкото към Божественото, разбирано като освобождаване от телесното начало."

В индоевропейските езици и най-разпространените писмени системи, с които те боравят кирилицата и латиницата знакът С (Сабазий) е най-простата съставна част, с която се илюстрира и изписва думата за змия. Разбира се, това са символи за слънце и луна (полумесец).

Неслучайно някои думи за изписване на змия в индоевропейските езици са съответно със символите S и С. 

Snake - английски , Serpent - френски, Sarpe - румънски, Serpiente - испански, италиански, Suge - баски, Смок - български, Sumador (уСойница) - испански, Суматар  (уСойница) - беларуски, и т.н. Примерите са огромно количество като не бива да се пропуска и Спиралата, която представлява змиевидна структура. В българския език серпентина е синоним на спирала. Но не трябва да забравяме, че преди всичко Свастиката е Слънчев - Соларен (Solar) символ.

Българска шевица 19 век

 Не е вече особено трудно да се прозре, че думата на санскрит "Субасти" всъщност означава Сабазий. Ето това е свастиката - знакът на Сабазий. Символът на синът на слънцето сур елена, който сам е Бог.

Лява и дясна свастика от пола на женска риза от 19 век.

Както вече споменахме в началото.

САБАЗИИ: Името означава спасител. С(П/Б)ас, Спас е съкратена форма на Спасител.  В  индоевропейските езици и дори в семитските са се запазили огромно количество думи, чиито корен произлиза от  Сабазий. 

В старофренския bastille ‎(“крепост”), от където произлиза и бастион със значението на силно укрепено място, защитено. Място, където можеш да намериш спасение.

Българската дума база, която означава основа, устои, подпора, опора, подножие, пиедестал, фундамент, ложе, базис, темел е със същото значение и затова във военния смисъл това е най-укрепеното и защитено място (там, където е установен военният елит, който ръководи). 

Небезизвестна е библейската фраза, касаеща СПАСИТЕЛЯ:  „Тогава Исус им казва: Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ, защото е писано: "Ще поразя пастира; и овците на стадото ще се разпръснат".“    Матей 26:31

Още  от  древен Шумер е известно че владетелят носил прозвището божествен пастир, сиреч овчар. Водач на народа „стадото“ и в този смисъл негов грижовен защитник и спасител (ПАСИТЕЛ)

Друга дума, която произлиза от Сабазий е пазител-(б)азител. 

Един род от тракийското племе сатри, което най-отдадено почитало Сабазий, се превърнало буквално в племе от жреци, пазители на Сабазиевите тайни. Ето поради каква причина на нас са ни известни като БЕСИ сиреч пазители. Те пазили и служели в прорицалището на Дионис.

Казанлъшка бродерия

Първи за прочутия храм споменава Херодот. "Сатрите, доколкото знам - пише Херодот - не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно".

Едно друго сведение за прорицалището на Дионис през I век пр.н.е. е оставено от римския историк Светоний Транквил. В съчинението си "Дванадесетте цезари" той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, предвождал по това време легионите из пределите на Тракия: "...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената гора на Дионис се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".

В прорицалището били съхранявани дъсчици с писанията на Орфей. Според Амбросий Теодосий Макробий култът към Дионис, когото траките наричали Себадий, се почитал на върха Зилмисос в кръгла сграда с отвор в покрива, откъдето да проникват слънчевите лъчи.

Трудно е да се определи точното местонахождение на светилището на Дионис, но в последно време сред българските археолози се предпочитат две хипотези: че то се е намирало в Перперикон или че е било в Беланташ, където също са открити интересни следи от старо тракийско светилище. И двете, за съжаление не съвпадат с текстовете оставени от летописеца на Ал. Македонски, а именно за близостта на храма с планината Орбели /днешната Пирин/.

Ръкав на женска риза от Дупнишко

В периода на завоеванията и експанзията на Римската империя в Тракия римляните вземат светилището на Дионис и го дават на одрисите, за да създадат разногласие между одрисите и бесите, които са представлявали сериозна заплаха за Рим със своето свободолюбие и храброст. Това става повод за много големи недоволства и предизвиква въстанието на бесите срещу Рим през 15 г. пр.н.е. начело с главния жрец на светилището Вологес. През второто въстание през 11 г. пр.н.е. обаче те били разбити, като някои от тях се преселили в Добруджа, за което свидетелства Овидий в TRISTIA III.10 (Овидий е могъл да ги срещне при изгнанието си в Томи, което се е намирало в северна Добруджа).

Плиний Стари съобщава за няколко племена на бесите между реките Струма и Места. Друга група беси е спомената от Клавдий Птолемей, който ги разполага между река Висла и Карпатите

Шевица от ръкав

Свастиката е изключителен символ и е разпространен навсякъде, където има древни български разселения, но той повече от всичко свидетелства за създателя на българския народ Сабазий, спасителя и пастира, защитника и покровителя. Божествения Субан. Субаш, Сабас, Сабадий, който остави божествените си атрибути поради любовта си към хората, за да стане като един от смъртните човеци и да понесе тяхното бреме, да умре разпънат на дърво и да възкръсне отново. Да умира и да се ражда отново и отново, за да подържа хармонията на земята.  На мнозина ще им се стори, че тези думи са еретични, тъй като те са в пълна сила и идентичност за Спасителя Исус Христос, хилядолетия след епохата на Дионис. Ще направите грешка ако поради всичко разкрито до момента вие порицаете свещеното писание за целия хрисиянски свят, защото проблемът не е в него. То е боговдъхновено и полезно за поука. Същото това християнство е съхранило българската идентичност през векове на подтисничество. Грешка ще бъде ако оставите за него да ви говорят другите, а не самото то да ви проговори, така както надявам се ви говори кодираното познание, съхранено за древния народ, към който принадлежите вшито в шевици, изрисувано по керамика и преминало през праисторията, античноста и средновековието. Оцеляло до наши дни, за да бъде открито и споделено, за да заживее отново и да възроди изгубеното.
Предавано в народното творчество от везбари, килимари, дърводелци-резбари, строители, бижутери, художници, певци, танцьори.

В публикация "Луна и Слънце" на Уста Дарин Божков, потомствен дърворезбар (Трявна) тази традиция е разгледана подробно. Ето какво казва той:

"Майсторите от тревненската художествена и архитектурна школа използват два символа, които най-често виждаме вградени във вратичките от долапите на старите къщи. Откриваме ги и като елемент от ракли, тавани и входни порти на домове и църкви. Наричат ги “тревненската шашарма”. Представляват гонещи се правоъгълници в квадратна композиция или иначе казано – квадрат, който се “върти”. Когато квадратът се “върти” по посока на часовниковата стрелка, се свързва със Слънцето и архетипа на мъжката същност. Когато се “върти” обратно на часовниковата стрелка, се свързва с Луната и архетипа на женската същност. Заедно двата символа изразяват баланса между женското и мъжкото начало. Символите не са умозрителни, а създават поле на хармония и, както казват в древността: 
“Когато Мъдростта (женското начало) и Силата (мъжкото начало) са в хармония, тогава се ражда Красотата (Синът Божи).”

На езика на изкуствознаещите, това са символите “сувастика” (Слънце) и “свастика” (Луна)."

Изумително е как тази традиция е запазена като знание и от древните строители. Зидарите, градили селищата на старите българи, са използвали същата система. Това все още може да се види в някои средновековни градежи.

Параклисът при голямата базилика в Плиска;

Омуртаговия дворец, също в Плиска;

Резиденцията на патриарха във Велики Преслав.

Защо са го правили? Защото те са знаели как да изграждат хармония. Как да балансират енергиите и да претворяват това във видимия свят. Създаването на здрав и устойчив градеж е като това да градиш държавност, общност, род, семейство, живот. Изгубването и унищожаването на това знание погубва хармонията. Това убива българина. Фразата "Убий Сабазий, убий българина" изразена в книгата на Петър Георгиев е викът на злото. Но Той, Сабазий (Спасителя), ще възкръсне отново.

1. Куфаловска носия, Солунско. Бургаски музей. 2. Шевица от Шопско

Сая от Кюстендилско

Ръкав на женска риза, Софийско 19 век

1.Рамо на женска риза със свастики и сувастики от Врачанско 2. Дървото на живота в структурата на знака IYI със свастики от село Суходол, Бургаско, от семейния архив на Ели Кънчева

Фрагмент от ръкав на сая

Реконструкция на шевица от женска риза, Софийско 19 век

И тракийските владетели през античността и средновековните са гледали на себе си като потомци на първия Аудан (Один) син на Сабазий. Всички те носели свастиката и в живота, и в смъртта си като с това подчертавали, че са синове на Сабазий.

 Следващите фотографии са рентгенови снимки на сърмена шевица от Калояновото погребение открито в средновековната дворцова църква в Царевец. 

 Снимки от едно доста интересно лабораторно изследване, направено от професор Весела Инкова през 70-те години на XX век. Благодарение на това си откритие през 1976 г. тя е уволнена от БАН. Социалистическият режим не можел да възприеме наличието на свастика в дрехите на български владетел и то в християнската епоха. Благодарни сме все пак, че то се е запазило и днес имаме възможността да го изучаваме, макар и посредством фотографии.

Калояновото погребение. Технико-лабораторни изследвания. София: БАН, 1979 г.

Свидетелствата за тракийските владетели също са огромно количество. Един от примерите е открит в гробницата на тракийския цар Севт III

Железни апликации за щит от гробницата в могила Голяма Косматка (по Kitov 2005, 107)

В следните галерии можете да разгледате множество свастики от българските земи.

Галерия1 , Галерия2 , Галерия3, Галерия 4

Свастиката е пресечната точка между живота и смърта, което ни дава разбирането, че тя съдържа тайната на възкресението. Може би за това тя остава да съществува в християнството във своите вариации. Не си мислете, че свещеници могат да ви дадат отговор, защо свастиката присъства и в християнската култура и обредност. Знаят само някой, които самите са пазители.

Епитрахил от Рилския манастир

1. Добърско - църква "Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат" 

2. Христос Пантократор - църква в Несебър 

3. Епитрахил от Рилския манастир 

4. Варна "Успение на Света Богородица" 

5. Реликвариум-раннохристиянска църква местност Джанавара край Варна Разгледайте тази галерия със свастики от християнската епоха.

Галерия със свастики и християнската епоха. ТУК

Това е тайнство, на което повдигнахме завесата и дано прозряхте истината, защото тя ще ви направи свободни.

Библиография:
1. "Знакът на Мъдрата змия" - Юлия Боева и Любомир Цонев
2. "Убий Сабазий, убий Българина" - Петър Георгиев
3. "Слънце и Луна" - Уста Дарин Божков
4. "Калояновото погребение"  - Весела Инкова Технико-лабораторни изследвания. София: БАН, 1979 г
5. "Сказание за Чулман" XV-ти век , Микаел Бащу (1 - 2)
6. "Свастиката в символиката на националсоциализма" - Георги Цветков
7. Светилището на Дионис на Перперикон - Николай Овчаров, Даниела Коджаманова, Милен Камарев, изд. "Попгеоргиеви и сие" ISBN 954-9750-12-4. Извори: Herodotus, Historiae, Book 7 section 111 line 5 (TLG). Svetonii, Vita Caes., II, 94, 5-6https://www.facebook.com/media/set/?set=a.748199748666757.1073742132.179249492228455&type=1&l=7fad4faf41

Използвани изображения:

Всички използвани изображения в публикацията са или авторски на създателя на публикацията, или с цитиран автор и източник. Изображенията не са използвани с комерсиална цел, а единствено като илюстративен материал. Всички те са свободно съществуващи в мрежата на принципа на споделяне или по правилото на цитирания източник.